Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Въпросът, който дебатираме, е дали е оправдано ограничаването на личните свободи в ЕС в името на сигурността. Признавайки, че е необходимо адекватно ниво на сигурност за ефективното упражняване на конституционно гарантираните ни основни свободи, аз аргументирах позицията, че едно по-нататъшно ограничаване на свободите ни не само не е необходимо за по-ефективното гарантиране на сигурността и основните ни свободи, но и най-вероятно би допълнително заплашило и двете. Затова такова ограничаване на основните свободи е неоправдано.
Доцент Дойчев защитава обратната теза, като подчертава взаимозависимостта на свобода и сигурност. Той говори за необходимостта, за да бъдат гарантирани свободите ни, да ни се осигури по-голяма сигурност, което пък, от своя страна, може да изисква (вероятно временно – макар това дали става дума за временно или постоянно ограничаване да не е експлицитно посочено в аргумента му) ограничаване на същите тези свободи.
Признавайки, че в даването на допълнителни правомощия на държавата и ограничаване на основните свободи на гражданите има сериозни рискове, доц. Дойчев предлага и своето решение: " създаване на институции на т.нар. контрадемокрация .....граждански недържавни институции, включително в сферата на сигурността, ....създаване на паралелно гражданско обвинение, ....[и] неправителствена организация, гарантираща обществената безопасност от държавен произвол."
На пръв поглед едно такова решение изглежда атрактивно – не е ли наистина най-добре гражданите сами да упражняват надзор над разполагащите с огромни правомощия институции на сигурността, като по този начин гарантират, че тези институции няма да злоупотребяват с тях? Нека забележим, обаче, и огромните рискове, съпътстващи едно подобно решение: вероятността такива неправителствени групи за натиск да се мобилизират в защита правата на непопулярни малцинства или индивиди е нищожна ( особено в страна като нашата, където уважението към права на малцинства и непопулярни индивиди съвсем не е популярна кауза), докато опасността те допълнително да мобилизират репресивните институциите за разправа с такива неудобни малцинства или неудобни индивиди е огромна. Ефектът от подобна мярка би бил допълнително гаранитране свободите на мнозинствата за сметка пълно погазване правата на малцинства и непопулярни индивиди. Не на последно място – каква е легитимността на една виджиланте група да се произнася по въпроси дали са или не са накърнени правата ни от едно или друго действие на държавните институции? Основните права и свободи не може да бъдат гарантирани "на парче" и по осмотрение на една или друга група за натиск. Защитата им е конституционно вменена, основна задача на либерално-демократичната държавата, при провала в която тя губи поне отчасти своята легитимност. Тази легитимност не може да бъде възстановена чрез инструментите на "контра-демокрацията" - които, както сам Пиер Розанвалон подчертава, са реактивни проявления на"негативния суверенитет", способни единствено да де-легитимират даден проект, но никога сами да легитимират друг. Нека напомня също така, че когато основните права и свободи не са равно гарантирани на всички, те се превръщат в привилегии. Проблемът с правата като привилегии е: никак не можем да бъдем сигурни, че винаги ще попадаме в групата на привилегированите. Правовата държава гарантира равни права и равенство пред закона. Полицейската държава, пък била тя смекчавана с избирателните инструменти на "контра-демокрацията", гарантира не права на всички, а привилегии за малцина.
Г-н Валери Рачев настоява за един изцяло нов подход към дискутираната тема, който да се фокусира върху проблемите на националната сигурност. Дори и да се съгласим, че една такава промяна на фокуса е плодотворна за настоящата дискусия, за мен остава неизяснен въпросът, който бяхме призовани да дискутираме -а именно дали е или не е оправдано ограничаването на личните свободи в името на националната сигурност, все едно че този въпрос изобщо не стои. Без никакво съмнение гарантирането на националната сигурност е важно, и приносът на г-н Рачев в дебата по тази тема е значим , но тази важна цел не отменя въпроса дали в нейно име е допустимо да се ограничават конституционно гарантираните ни свободи. Отговорът, който Макиавели дава, въвеждайки в "Принцът" понятието "държавен интерес" ("национална сигурност" се концептуализира в термините именно на "защита на държавните интереси") е, че в тяхно име, за голямата цел на националната сигурност, е допустимо използването на всякакви средства – не просто ограничаването на лични свободи и права, но дори и потъпкване на базови морални норми. Един подобен "реалистки" подход към нашата тема възприема за основна единица на анализ държавата: в него индивидите, с техните интереси, права и свободи напълно изчезват.
Доколкото, обаче, е очевидно, че държавите съществуват заради своите граждани, заради защитата на техните интереси, защитата на държавните интереси не може да бъде напълно нечувствителна по отношение ефекта от тази защита върху самите граждани, техните интереси, права и основни свободи. Затова въпросът за това допустимо ли е ограничаването на основни свободи в името на повече(национална) сигурност, не може да не бъде централен въпрос. Въпрос, на който е наложително да бъде даден ясен и категоричен отговор.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.