Не очаквайте твърде много от Европа

Като член 5, но не съвсем

След като френският президент Франсоа Оланд обяви, че Франция е в състояние на война, естествената реакция беше да се очаква, че НАТО - основният стълб на сигурността на Европа, ще задейства прословутия чл. 5 за колективна отбрана. Това обаче би означавало автоматично военна реакция на всички страни-членки на алианса. Вместо това Франция поиска страните членки на ЕС, да използват до скоро неизвестния чл. 42.7 от Лисабонския договор. Той изисква страните-членки да оказват помощ "с всички средства, които са на тяхно разположение", но не изисква намесата на ЕС като цяло.

Причините Париж да избере този подход са поне две. Източници на politico.eu твърдят, че френският министър на отбраната Жан-Ив льо Дриан е обяснил във вторник на колегите си от останалите страни членки, че по този начин Париж не иска да оказва натиск върху САЩ, както и че не желае да задълбочава конфликта в Близкия изток с намесата на НАТО. Последното е особено важно, ако Франция иска да си сътрудничи с Русия, която вече няколко месеца води ограничени военни действия в Сирия. На практика това означава леко шизофренна ситуация, която ще позволи на Северноатлантическия пакт да продължи да заздравява източния фланг на алианса, но пък неговите страни членки поотделно ще могат да си сътрудничат с Москва.

Ясно е, че предприетите въздушни удари от Франция имат само символичен характер. Без реална намеса на армейски части ИДИЛ нито ще бъде изтласкана, нито местното население може да получи гаранции, че някой друг може да опази сигурността му. Самостоятелната намеса на европейските страни без САЩ обаче изглежда химера. По време на срещата на Г-20 в Турция американският президент Барак Обама директно заяви, че изпращането на войски в Сирия би било грешка. Другата надежда, която се появи тези дни - Русия, също надали има намерение да влиза там. "Има много негативен опит от Афганистан и Чечения и критиките към САЩ за Ирак. Ние разбираме всички опасности от сухопътната война. Русия въобще не е готова за такова нещо", каза за "Капитал" още преди атентатите в Париж анализаторът от Руския съвет по външна политика Василий Кузнецов. С две думи, това означава, че военна операция срещу ИДИЛ няма как да се очаква. "Така че шумът, който политическите лидери в Европа издават, най-вероятно ще си остане само това - шум", писа тази седмица директорът на "Карнеги Европа" Ян Техау.

"Това е изцяло декларативна подкрепа, която другите страни оказаха на Франция, която за момента не предопределя ангажимента по страни", обясни за "Капитал" дипломатически източник.

Само два дни след като всички страни в Европа показаха солидарността си с Франция и трябваше да започнат да се изработват общи мерки за действие, познатите пукнатини отново започнаха да се отварят. Франция обвини Белгия, че е развъдник на джихадисти, а Брюксел отвърна, че повечето от тях са от френски произход. Докато Париж се опитва да продължи въздушните удари срещу ИДИЛ, единствената друга страна в ЕС, която има капацитета да се присъедини - Великобритания, все още се чуди дали да го направи.

Това обаче са само външните проявления на по-общата криза в Европа. Докато от изток ЕС е притиснат от Русия, от юг от бежанския поток, отвътре от проблемите на еврозоната и спадащата солидарност между страните членки, възможността за реакция на събитията в Близкия изток е ограничена. По-големият проблем обаче е друг. Европейските страни нямат идея как да реагират и в такава обстановка - не напразно вместо извънреден съвет на държавните и правителствени ръководители на 28-те с проблемите се занимаваха министрите на вътрешните работи, които могат да координират само техническите детайли. Въпреки призивите на френския министър на вътрешните работи Бернар Казньов, че ЕС трябва да се "стегне" пред лицето на организираната терористична заплаха, една от първите реакции на институциите беше идеята за затягане на контрола за притежаване на оръжие - все едно терористите  си купуват калашници в магазина.

Европа само за тези, които могат

В същото време чл. 42.7 позволява да се избегне типичната брюкселска бюрокрация и Париж да търси подкрепа само там, където знае, че може да я получи. Тоест едва ли някой очаква от България реална помощ освен вече декларираната солидарност с Франция. Това обаче е типичен пример за т.нар. междуправителствен подход, срещу който по принцип София се противопоставя, тъй като той дава възможност определени страни членки да провеждат собствени политики и който, ако се прилага постоянно, може да доведе до фактическо разделяне на ЕС на няколко кръга държави (т.нар. Европа на много скорости). Пример за това е обсъжданата от холандското правителство тази седмица идея за създаване на мини-Шенген, т.е. няколко страни членки да контролират границите си. Натрупването на икономически, политически и финансови кризи в ЕС доведе до все по-задълбочаваща се тенденция в съюза да се търсят решения сред едно смаляващо се ядро от държави, които имат горе-долу еднакво възприятие за ситуацията и за това какво трябва да се направи. По думите на запознат дипломат става дума за 9-10 държави, които сформират своя собствена група. "Инерцията за дезинтеграция на няколко групи е много силна", казва той. 

В случая България ще трябва много внимателно да прецени с какво може и с какво не може да помогне на Франция. Премиерът Бойко Борисов вече декларира, че страната няма да участва във военна операция срещу ИДИЛ, което при състоянието на въоръжените ни сили така или иначе е почти невъзможно. В същото време е добре София да разсее впечатлението, че гледа на солидарността в ЕС само като на огромен портфейл, без ангажименти. Страхът от предизвикване на ответни удари е естествен, но така беше и след Лондон, и след Мадрид. Трябва да се има предвид и нещо друго. След затягането на сигурността в досегашните цели на терористите - Франция, Испания, Великобритания или Белгия, България също може да стане мишена не заради това, което е направила, а защото е по-лесен обект на атака. Атентатът на летище Бургас през 2011 г. доказа, че тероризмът не е толкова лесно предвидима заплаха. Така че е добре да даваме и да очакваме колкото се може повече солидарност.

След като европейските страни очевидно не могат да предприемат военна операция, техните основни усилия ще бъдат насочени навътре. Което не е непременно лошо. Основната заплаха за сигурността всъщност идва от местни екстремисти.

Малко по-цинична Европа

Отношенията с Турция винаги са били много важен въпрос в европейската политика и още преди атаката в Париж отново придобиха особена острота. Без нейна помощ няма как да се контролира бежанският поток към Европа и лично германският канцлер Ангела Меркел се зае да стопля отношенията с турския президент Реджеп Таийп Ердоган. Освен финансова помощ Меркел обеща да разгледа и възможността за облекчаване на визовия режим между ЕС и Турция. Всичко това обаче става на фона на ясното разбиране, че дълго време Анкара всъщност подкрепяше ИДИЛ като противовес на кюрдите и режима на Башар Асад в Сирия. Освен това през последните години от управлението на Ердоган Турция определено не завива към повече демокрация, а обратно - към ограничаване на свободата на словото и политическото сдружаване.

Без Турция обаче няма как да има борба с ИДИЛ. Анкара не само е сериозна военна сила, вероятно най-добре подготвената да се бори с терористи в дългосрочна контрапартизанска война, но и контролира възможността за консолидация на другия основен враг на ИДИЛ - кюрдите.

Друга голяма неизвестна е Русия. След намесата си в Украйна Москва ще продължи да бъде основният стратегически противник на Европейския съюз. Но враговете на нашите врагове понякога трябва да станат приятели. Така поне изглежда от политиката не само на Франция, но и на САЩ, които вече няколко месеца търсят възможен модус вивенди с Владимир Путин, така че едновременно да участват в търсенето на решение в Сирия и това да не изглежда като официално заравяне на томахавките. "Никой не го заявява официално, но можем да предполагаме, че една от целите на участието й в сирийския конфликт е желанието на Русия да нормализира отношенията си със Запада. Такива размени обаче рядко са успешни. Но, действайки самостоятелно, Русия принуждава Запада да си сътрудничи с нея. И това може да доведе до намаляване на напрежението. Затоплянето на отношенията няма да стане бързо, но ще има нещо като хладен мир. Ще се стабилизират на някаква точка и после ще се подобряват", казва Василий Кузнецов.

Сдобряването със страни, към които само преди няколко месеца Европейският съюз е имал сериозни забележки (меко казано), поставя под въпрос претенциите за политика на ценности на Брюксел. Но при липсата на други ресурси това е неизбежно и европейските дипломати трябва да позагърбят високите идеали и да си припомнят цинизма в професията.

Всички знаят проблема, никой - решението

След атентатите в Мадрид през 2004 г. ЕС прие Хагската програма, която трябваше да заздрави "свободата, безопасността и правосъдието" в съюза. Целта беше да се отговори на новите предизвикателства пред ЕС. От днешна гледна точка анализът в програмата на проблемите пред страните членки изглежда много добър. Ефектът от очертаните мерки обаче изглежда нулев. Например идеята за противопоставянето на радикализацията сред мюсюлманските общности в Европа.

Това обаче е една от сериозните промени, от които някои страни в Западна Европа се нуждаят. Те трябва да си отговорят на въпроса защо младите мюсюлмани, които могат да ползват всички възможности, предоставяни им от социалните държави във Франция, Белгия или Германия (и които са несъизмеримо по-големи от това, което българската държава предоставя на собствените си граждани), се радикализират и в крайна сметка някои от тях избират пътя на екстремизма.