Унижението на един премиер

От нормативна гледна точка въпросите за обявяване на война влизат в т.нар. Кралски правомощия, които днес са изцяло в ръцете на правителството и само се подписват от монарха, без да е задължителна консултация с парламента. "Камерън на практика нямаше друг избор, освен да постави въпроса за гласуване от депутатите преди началото на военните действия", казва обаче за "Капитал" професор Тим Бейл от Лондонския университет Queen Mary. При включването на Великобритания в операция "Иракска свобода" през 2003 г. тогавашният министър-председател Тони Блеър поставя темата за гласуване и това се превръща в прецедент, който Камерън още в опозиция обещава да следва. През 2011 г., при операцията в Либия, самият той също се допита до парламента. Така, макар да не е задължен по закон да се съобрази с резултата от вота, британският премиер вече просто не би могъл да си позволи политическата цена от евентуално погазване на волята на депутатите.

Друг е въпросът обаче дали бе нужно парламентът да се свиква извънредно от отпуска и гласуването да се проведе още преди да са излезли резултатите от разследването на ООН и дори преди да се е изяснило какви точно ще бъдат целите и стратегията на бъдещата военна операция. И то при положение че според изследване на YouGov от навечерието на гласуването 50% от британците са твърдо срещу участието във военни действия, докато поддръжниците са едва 25%.

"Днес (седмица след гласуването – бел.ред.) бързането на Камерън лесно може да се нарече грешка. Той се надяваше да се разбере с опозицията и вярваше, че дори да не успее, в крайна сметка депутатите от управляващото мнозинство ще застанат зад него", обяснява професор Бейл. Преговорите с лейбъристите обаче се провалиха – в крайна сметка двете страни предложиха за гласуване два почти еднакви текста, но отказаха да подкрепят този на отсрешната страна и така по същество предпочетоха да затвърдят противопоставянето помежду си и позициите пред избирателите си. В същото време част от депутатите от дясното крило на консервативната партия за пореден път показаха неодобрението и недоверието си към Камерън и гласуваха против или се въздържаха. "Не забравяйте обаче, че тогава изглеждаше, че американците буквално след малко ще започнат да стрелят, а одобрението на парламента бе нужно преди това", добавя Бейл.

"По същество идеята на премиера и хората около него бе, от една страна, да се възползват от вълната на възмущение срещу използването на газово оръжие и, от друга, дебатът да се средоточи около въпроса за международната роля на страната – дали да бъдем активни, т.е. с американците, или да останем да гледаме отстрани. Вместо това обаче разговорът се концентрира около самата ситуация в Сирия и всички проблеми и неясноти около нея", анализира за "Капитал" Джеймс Халууд от лондонското Constitution Society. "Паралелите с Ирак и неуспехите там изплуваха бързо и на фона на негативното обществено мнение това просто уби каузата на правителството."

Да останеш встрани

Ударът срещу Камерън отеква още по-тежко заради поредния бунт на депутати от собствената му партия. По време на шестчасовия дебат 30 депутати от управляващите консерватори и още 9 от коалиционните им партньори от Либерал-дамократическата партия унизиха публично Камерън за втори път, след като преди време подобен брой гласуваха срещу законодателната програма на правителството. Тогава недоволството беше срещу членството на Великобритания в ЕС. Този път пред Financial Times няколко от консерваторите обясниха, че некадърното ръководене на кампанията преди вота е попречило да се обединят гласовете на партията. Въпросът вече е колко подобни вота може да преживее един премиер. Мирът с Америка, гласуван от парламента през 1782 г., между другото значи и край на правителството на лорд Норд.