Танцуващият с томахавки*

Миналата седмица обаче Обама постави на силно изпитание и без това лошия си късмет, като поиска одобрение от същия този безнадеждно разделен Конгрес. Макар и изненадващо, личното му решение да се забавят удари до гласуване всъщност бе логично. Уморена от повече от едно десетилетие война, обществеността на САЩ в мнозинството си е срещу въвличане в нов конфликт. Дори силно ограничена интервенция среща яростна съпротива както от съюзниците, така и от собствените военни (началникът на генералните щабове ген. Мартин Демпси води лагера на скептиците), тъй като не е ясно каква е крайната стратегията за спиране на кръвопролитията. Отказът на традиционния партньор Великобритания пък се оказа личната "червена линия" за Барак Обама (виж текста "Унижението на един премиер").

"Обама се обърна към Конгреса по няколко причини. Някои са свързани с вътрешната политика, други – с това, че искаше да подели отговорността или че просто печелеше време. Но това е начин да възвърне една норма в американския политически живот, която не беше уважавана много години. И това е много важен прецедент, поставян сега от президента, а именно как е управлявана Америка", обяснява пред "Капитал" Даниел Леви, директор на програмата за Близкия изток и Северна Африка към Европейския съвет за външна политика.

Според проф. Джошуа Ландис от университета в Оклахома, който е специалист по Сирия, това е начин Обама да си покрие гърба: "Той реши да се допита до Конгреса, защото републиканците го притесняваха, и социологическите проучвания показват, че хората не искат военни удари. Републиканците са много критични към Обама. Така че по този начин той може да ги принуди да гласуват в полза на бомбардирането. И ако нещата се объркат, те не могат да го обвиняват", обясни Ландис пред "Капитал".

Сред толкова много опозиция, изолация и неясни въпроси за "после", президентът предпочете да потърси мнението на американските избиратели. Още повече че някога като професор по конституционно право и сенатор той многократно бе заявявал, че трябва да се сложи край на порочната практика президентите да заобикалят основното задължение на законодателния орган да решава въпросите за война и мир. Ако има един урок, научен от Америка след Виетнам, е, че непопулярността на една война у дома може да се окаже по-дестабилизираща и от най-силния противник отвън.

Но дори да е правилен, рефлексът на Обама дойде след дълга серия от ненужни и дори вредни обрати. Първо, след повече от две години отказ да се намеси в Сирия, след 21 август администрацията изведнъж ескалира реториката си само за да се окаже изведнъж, че наказанието на Асад, което не можеше да изчака дори доклада на инспекторите в ООН, може да изчака вот от Конгреса. "Каквото и да ви е мнението по другите въпроси, трудно някой може да не заключи, че начинът, по който тази администрация се занимава със Сирия в последната година, е нагледен пример как не се прави външна политика", заключи популярният водещ на предаването GPS по CNN Фарийд Закария, съветващ понякога и Белия дом.

Политическо танго

Именно подходът на Обама към взимане и прокарване на управленски решения се оказа в центъра на обществения дебат. Потенциалните печалби за президента са големи. Ако след усилен дебат Белият дом спечели битката за споделена отговорност с Конгреса, това може да засили позицията му и да пречупи гръбнака на републиканците и в други дебати - за вдигането на тавана на държавните задължения, новия бюжет, избирането на следващия  управител на Федералния резерв и дори прокарването на имиграционна реформа. Във външен план пък демонстрацията, че за Америка са по-важни принципите й, отколкото размахването на бухалката, трябва да излъска ръждясалия имидж на "водещата демокрация в света".

За мнозинството наблюдатели обаче има много съмнения доколко тези надежди са реалистични. Ходовете на администрацията около Сирия са толкова лишени от последователност, че говорят не просто за лошо стечение на обстоятелствата, а за системна грешка. Публичното агонизиране на Белия дом около решението за атака от 21 август насам например даде много муниции на противниците. Дори да бъдат одобрени удари, процесът е показал на Америка и света, че важните решения на Обама могат да бъдат обект на натиск и промяна, заключи влиятелното във Вашингтон издание Politico. Нещо, което обещава да парализира възможността за действие на администрацията му при следващата криза.

Сегашното желание за разговор с Конгреса пък не може да не бъде сравнено с предишни доста по-невзрачни опити. Както шеф кореспондентът на CNN Дана Баш коментира по повод партньорството за Сирия между Белия дом и лидерите в Конгреса: "Ако Обама беше положил една десета от усилията за създаване на коалиция при другите дебати, как ли щяха да изглеждат сега политическите му постижения?" Политическото танго около Сирия със сигурност затвърди у републиканците убеждението, че Обама не е президент на действието. Дори да гласуват за ударите през зъби, те едва ли ще позволят на администрацията да спечели допълнителни точки. А светът, който и досега виждаше в Америка един уморен световен полицай, едва ли е придобил повече увереност в последователността и твърдостта на Вашингтон.

За обърканото впечатление допринесе и държавният секретар Джон Кери. Пред Комисията по външна политика в Сената във вторник той не само не отрече възможността за изпращане на пехотни части, но сякаш и отвори вратата към нея с изказване, че всички възможности трябва да са на масата. Така светът и Америка продължават да се чудят каква точно е стратегията за Сирия.

В политиката и войната изходът често е въпрос на късмет, а оценката на следващите поколения - различна от тази на настоящето. Объркан процес на вземане на решения и дори пропаднал важен вот в Конгреса не е най-лошото, което може да се случи на един президент. Никой не оспорва днес например, че щеше да е по-добре за Линдън Джонсън да бе загубил гласуването за разширяване на американската мисия във Виетнам през 1964 г. Въпросът дали Обама е лош държавник или просто с лош късмет остава отворен.

По темата работи и Марина Станева

* От крилатите ракети Tomahawk