Може ли Средиземноморието да се превърне в енергиен център на Европа

Слънчевият капацитет демонстрира огромен потенциал. Испания се радва на средно 4.6 киловатчаса (кВтч) слънчева енергия на квадратен метър дневно, а Мароко на 5.6 кВтч - двойно повече от това, което Германия може да очаква. Рехавото население означава, че Испания и Португалия разполагат с достатъчно земя за такива централи, също както пустините в Северна Африка и Близкия изток. В някои части на Мароко и Мавритания слънцето и вятърът са в изобилие, което формира редки благоприятни места, където водородните електролизери могат да работят практически непрестанно. "В света има само десет такива места", обяснява Бенедикт Ортман, който ръководи соларния бизнес на германската енергийна и строителна компания BayWa.

Оползотворяването на този резервоар от възобновяема енергия не е нова идея. В началото на века асоциация, подкрепена от десетки предимно германски корпорации предлага идеята за покриване на Сахара с гигантски соларни електроцентрали. Но подкрепата за основата през 2009 г. Desertec бързо изчезва, най-вече заради цената на технологията. Разработването на по-добри и по-евтини средства за улавяне на слънчевите лъчи е в основата на възраждането на идеята. Според Международната агенция за възобновяема енергия средната цена на електроенергията на мащабните соларни централи е намаляла от 0.45 долара за кВтч през 2010 г. на 0.05 долара през миналата година.

Транспортирането на енергията на север, където е необходима, вече е по-осъществимо. Планът на Desertec включваше подводни кабели, чийто капацитет е ограничен. Сега обаче по-евтините и ефективни електролизери могат да преобразуват електричеството във водород при източника. След това той може да бъде транспортиран като газ или негово производно, като например течен амоняк. Анализаторите очакват, че до няколко години зеленият водород от Северна Африка ще струва под 1.5 долара за килограм, което вероятно ще го направи по-евтин от "синия" водород, който се получава от природен газ, но изисква улавянето и съхранението на получения въглерод.

Търсенето на енергия от юг също е много по-вероятно да се реализира, отколкото по времето на Desertec. Водородът и неговите производни ще бъдат силно необходими като невъглеродни суровини за европейската стоманодобивна и химическа промишленост. Голяма част от 20-те млн. тона, които ЕС си е поставил като цел да потребява до 2030 г., ще идват от южните му покрайнини и Северна Африка.

Пазар за нов енергиен източник

Статутът на региона като южна енергийна мощност на Европа обаче не е даденост. Европа трябва да даде старт на пазар за нов енергиен източник и да го направи в дерегулирана среда с много конкуренти. "Това е като проблема с кокошката и яйцето", казва Кирстен Вестфал от лобистката група German Association of Energy and Water. Едновременното увеличаване на търсенето и предлагането е деликатен баланс. Компаниите не са склонни да се ангажират с дългосрочни споразумения за изкупуване, ако не са сигурни в наличността и цената на водорода. Това на свой ред възпира производителите да вземат важни инвестиционни решения. Не помага и фактът, че политическата нестабилност в Северна Африка увеличава рисковете, а оттам и цената на капитала.

И все пак най-големият проблем е свързването на двете страни на пазара, което започва с установяването на физически връзки. По-голямата част от водорода първо ще трябва да се транспортира с кораби, вероятно под формата на амоняк (течният водород, който трябва да се съхранява при -253°C, е труден за пренасяне). Но транспортният капацитет е ограничен. Джеймс Нийбоун от Florence School of Regulation изчислява, че дори и да е технически възможно, пренасочването на целия съществуващ флот от кораби, способни да транспортират втечнен природен газ, би могло да достави само около 6.5 млн. тона годишно. Това означава, че трябва да се разчита на тръбопроводи.

Експертите не са единодушни дали съществуващите газови мрежи могат да бъдат модернизирани за водород, а изграждането на нови тръбопроводи е скъпо. Геополитическите сътресения могат да възпрат инвестициите в тръбопроводи, както и в производството на водород. И трите коридора, по които може да се доставя водород през Средиземноморието, определени от ЕС, пресичат проблемни територии. В най-добрия случай водородът, доставян от Мавритания, ще преминава през Западна Сахара, но контролът на Мароко върху региона е оспорван. Разглеждана алтернатива е офшорен маршрут през Канарските острови.

Веднъж изградени, тръбопроводите са уязвими на политическа намеса. През ноември 2021 г. обтегнатите отношения на Алжир с Мароко доведоха до прекъсване на дипломатическите отношения и спиране на газовите потоци по газопровода Магреб - Европа, който свързва алжирските газови находища с Испания през територията на съседката ѝ.

По-близо до дома нещата са не по-малко сложни. Споразумение за подводен тръбопровод, свързващ Барселона с Марсилия, по който водородът може да бъде транспортиран от Испания през съществуващата инфраструктура през Франция до Германия, все още може да се окаже в капана на спора между Германия и Франция относно това дали ядрената енергия трябва да се счита за "зелена". Освен това френската фирма Air Liquide, която е най-големият производител на промишлени газове в света, лобира усилено срещу проект, който би обезценил собствената ѝ мрежа от водопроводи.

Европа няма друг избор, освен да се справи с тези проблеми, ако иска да постигне амбициозните си цели за намаляване на въглеродните емисии. Някои стъпки вече са предприети. Сред тях е започването от Европейската комисия на половин дузина инициативи, от "водороден ускорител" за разпространение на употребата на газа до "Европейска водородна банка" за стимулиране на търговията. Още по-важно е, че комисията е разрешила отпускането на субсидии чрез облекчаване на правилата за държавна помощ, така че страните членки да могат да подкрепят фирмите в усилията им за декарбонизация. Също така са заделени средства и за водородни тръбопроводи, като 3300 км връзка от Алжир и Тунис до Австрия и Германия. И водородните проекти в Северна Африка ще се възползват от инвестициите на институции като Европейската банка за възстановяване и развитие.

Някои от държавите членки искат да действат по-бързо. Испания и Португалия са обявили началото на амбициозни национални стратегии, целящи да превърнат Иберийския полуостров в център за зелен водород. Но Германия, която ще трябва да внася до 70% от водорода, необходим за декарбонизацията на мощната ѝ тежка промишленост, е тази, която най-много желае да види как технологията процъфтява. Германия вече е заделила повече от 8 млрд. евро (8.6 млрд. долара), за да помогне на зеления преход на своите фирми. В знак на решителност преди няколко години външното министерство на страната започна "водородна дипломация", включваща половин дузина "водородни посолства" в ключови страни. Наскоро икономическото министерство създаде H2Global - платформа за търговия с водород.

Преди всичко Германия, изглежда, осъзнава, че трябва да даде, за да получи. Изглежда, че тя не просто се радва на изграждането на соларни електроцентрали и електролизни стопанства в Африка, но е готова да помогне за създаването на местни работни места, да модернизира мрежите и да изгради инсталации за десалинизация (електролизерите се нуждаят от много чиста вода). С времето Германия може дори да приеме, че част от тежката ѝ промишленост може да се премести там, където се произвежда водородът. "Индустриалната карта винаги следва енергийната карта", отбелязва Симоне Таляпиетра от мозъчния тръст Bruegel.

Подобни схеми са от жизненоважно значение, ако Германия иска да избегне ситуация, в която зависи енергийно от непредсказуеми авторитарни режими, както се случи с Русия и природния газ. "За да избегне повторение с водорода, Германия трябва да изгради истински партньорства", казва Андреас Голдтау от университета в Ерфурт. Ако всичко върви по план и южното динамо на Европа заработи на пълни обороти, места като Майорка ще се радват не само на своите плажове и нощен живот, но и на енергията, която се получава от водородните електролизери.