Интервю | Виктория Бешлийска: Нашият език губи естествения си ритъм и живец

Но когато става въпрос за това в едно изцяло конструирано на български изречение да вземеш директно дума от английски и с нея да замениш българската, това вече е притеснително. Защото без да се замисляме дали имаме такава дума и как да я използваме, ние избутваме нашите родни думи. Стига се до един парадоксален говор, който нито може да бъде определен като български, нито като английски. Получава се някаква смесица, в която и двата езика се обезличават.

На какво се дължи това явление? Липса на силна култура в България и по този начин уважение към езика?

Глобализацията много помага за разпространяването на едно такова явление. Със сигурност силата на културните елементи е определяща, защото според мен налагането на този тип говорене идва през социалните мрежи по линия на подрастващото поколение. Мисля, че то е първото, което става уязвимо по отношение на езика. То бързо започва да копира говора и да го предава нататък. Всички социални платформи предлагат доста бърз досег до чуждата култура, към която ние по дефиниция като българска нация винаги сме се стремили. Тук, ако влезем малко по-надълбоко в народопсихологията, ще видим, че ние имаме един особен талант да се претопяваме и това е нашият много голям проблем. Това идва оттам, че ние сме първо устойчиви и второ приспособими, но тази приспособимост води до пълното ни разтваряне в модерния свят като култура в другите култури.

Всъщност при подрастващите, които още нямат изградено чувство за идентичност, характер и личност, това се случва много бързо. През социалните платформи всички влогъри, инфлуенсъри и др. се превръщат в ролеви модели и децата много бързо желаят да копират тяхната идентичност. А езикът е най-лесният начин, по който можеш да копираш някого. В последно време и външният вид, но езикът е, което те определя. Децата в тази ранна възраст копират и двете неща и оттам масово навлизат думите, които те пренасят в общуването помежду си, и тук идва сериозното отместване на българските думи и на българския синтаксис. Често, когато казват нещо на български, го казват с буквално преведени думи от английски и фразата звучи изкуствено, тя вече не е българска сама по себе си. Тук идва и другото разклащане, защото нашият език губи естествения си ритъм и живец.

Тоест този проблем идва главно от по-младите поколения?

Проблемът не е само при подрастващите, а и при хората от бизнеса. Оттам навлизат много чуждици. Бизнес лексиката ни дава една такава увереност, че където и с когото и да общуваме, можем да бъдем разбрани. И така например казваме не, че от нещо имаме облаги или преимущества, а че "бенефитваме". Когато помежду си трябва да съгласуваме нещата, по-лесно ни е да кажем, че трябва да "се стиковаме" и пр. Бизнесът агресивно налага този речников фонд. Лошото е обаче, че едни такива млади хора, които са 8-10 часа в работен режим и смесват двата езика, когато излязат от работа, не могат да превключат на родния си език и се получава този буквален пренос от бизнес лексиката към личната лексика, когато общуваме. Хората пренасят тези думи в личните си отношения, мислейки си, че така звучат оригинално или професионално. Да, някога може да бъде интересно, да направи впечатление, но в повечето случаи това води до потискане на нашия език. Ние започваме да работим със запас от 5-600 думи, част от които не са български, и навлизаме в едно езиково клише, което страшно много обезличава. Когато ти искаш да изградиш собствен стил, до голяма степен го правиш чрез езика и ако можеш да бъдеш отличим и запомнящ се с езика си, това е огромно предимство. Но влизайки в удобно езиково клише, което стои на границата между български и английски, според мен ти няма как да бъдеш отличим. Ставаш част от голяма маса, която е някъде между работното и личното, между българското и чуждото, и в крайна сметка идентичността и характерът ти се размиват.

Споменавате размиването между офиса и личното пространство. До каква степен явления като работата от вкъщи спомагат за развиването или усилването на лексикалния проблем?

С работата от вкъщи, ако водиш срещи и говориш на английски или употребяваш бизнес лексика, децата ти попиват всичко това. Така се стига до смесване на езиците, до пропускливост и претопяемост. Но не мисля, че това явление само по себе си е засилващият фактор, то е част от проблема. По-точно е да се каже, че това идва от липсата на самосъзнание, липсата на езикова хигиена и осъзната езикова култура.

Има две посоки за работа, ако искаме да запазим езика и културата си. От една страна, работа в най-широкото ниво, където сме всички ние като носители и говорители на българския. Всеки един от нас да изгради съзнание за начина, по който се изразява - това наистина е въпрос на личностно осъзнаване. От друга страна, трябва да има целенасочена стратегия от тези среди, които са най-големите влиятели по отношение на езика към масите - бизнеса, преподавателите, медиите, рекламата и т.н. Това са групи, които могат да задават насока и пример. Заради недостатъчната проява на съвест от тези среди, в езика ни навлизат абсурдни думи, които после добиват общественост, защото специалистите от БАН ги официализират в речници. Ако отвориш речника на новите думи в българския език, може да видиш редица примери на неуместни и нелепи думи, които идват директно от медиите в тяхната чуденка как да бъдем най-интересни и да привлечем внимание.

Играят ли роля върху езика разделението в обществеността и други социални настройки?

Да, разделението се отразява на едно по-философско в социален план ниво. От това разделение се произвежда езикът на омразата и ставаме невъзприемчиви и агресивни един към друг. Пандемията ни направи крайно мнителни, загубихме огледалата си. Макар вече да можем по-свободно да общуваме, последствията от това дълго ще се усещат. Вече имаме една дистанцираност и нежелание да се оглеждаме едни в други, всеки един от нас се чувства като крайна инстанция за себе си и обществото и това кара хората да проявяват крайния език на агресията. Те съществуват в отрицателния регистър на емоциите, а оттам - и на езика. Не е лошо да се замислим колко е важен езикът за психичното ни здраве, защото именно той е инструментът за лечение. Когато си добре потопен в майчиния си език, възможността да бъдеш по-добре центриран и цялостен, е много по-голяма, защото майчиният език е езикът на душата. Ние оздравяваме в него и през него, защото там притежаваме една много силна разпознаваемост. Там носим гена на културната ни предопределеност. Това е един от първите ни определители - към кой народ принадлежим. Чрез свързаността ни с родния език придобиваме възможност за своята цялост и стабилност.

Двете явление - на агресивния език и изместването, ще доведат ли до едно лексикално обедняване на езика и културата на хората?

Напълно е възможно и това е стряскащо. Езикът не е просто инструмент за общуване, а е част от нашето лично съдържание. Колкото по-малък е фондът, с който работиш, толкова "по-малък" е светът, в който действаш. Обратното - колкото е по-голям, толкова по-голяма възможност за собствено обогатяване и осъзнатост и за стремеж повече от това, което е тук и сега, притежаваш. Повече висота в духовен план.

Какво влияние има всичко, ставащо с езика, върху литературата?

Литературата по един или друг начин е отражение на това, което се случва с нас в даден момент. Оказва се, че младите преводачи са доста уязвима група. Ако ти нямаш достатъчно познание върху родния език, ако не познаваш неговата ритмика и синтактични езикови възможности, ако не умееш да боравиш със стиловете, рискуваш да си просто преводач на думи. Копираш чужди синтетични и фразеологични конструкции и във всичко това се губи силата на езика, защото всичко започва да звучи като подобие на друго, т.е. изкуствено. В създаването на литература на български език това крие същите опасности. В последните години наблюдаваме засилен интерес към българските автори и според мен имаме даровити съвременни автори, които се грижат за езика. Те успяват да създадат стойностна литература и да изразят нашето езиково богатство.

Едно друго явление, което може би спомага за проблема, е присъствието на мимолетни думи. Пример за това са технологични или културни явления по света, които идват и просто си отиват за много кратък период - като "локдаун". Можем ли да приобщим такива думи и има ли смисъл?

Някои думи няма как да се напаснат. Но ние имаме доста богат речник и с помощта на словотворчеството можем да си изковем думи за по-дълготрайните явления. Но е факт - някои термини идват и си отиват и няма смисъл да полагаме усилия. Такива можем да полагаме, за да попречим на бизнес лексиката да се пренася в личното ни общуване.

Едно от най-честите оправдания, които хората имат в ползването на заемки и чуждици, е, че то е част от бизнес лексиката им и, понеже работят с тези думи, използването на български термини би направило комуникацията с международни партньори по-трудна и сложна. Какво решение има на това?

Когато общуваш с хора от друга култура, ти общуваш чрез език посредник, но когато говориш с хора от твоята култура, няма нужда от такъв. Тук вече идват стиловете на общуване. Когато си достатъчно езиково подготвен, можеш в различните ситуации да си служиш с различен стил на изразяване. Нужна е воля и старание, за да се променят нагласите.

Тоест в момента сме в една ситуация, където езикът посредник - английският - се превръща в управител, в главния език.

Да, и това ние го позволяваме, защото просто не съзнаваме, понеже правим всичко на висока скорост. Затова за мен е важен моментът за осъзнаването и бавното говорене.

Как могат хората да се борят с това явление в личен план?

Като четат българска литература и особено класическа такава. В класическата литература майсторите на словото могат да ни отведат до тази съкровищница на нашия език. А защо не и да пишат на родния език - да го направят съзнателно и бавно, да се стараят да звучат красиво. Някога хората са си писали писма, които са звучали литературно. Сега има много канали на комуникация, но всички бързаме и това се отразява върху самия изказ - той е клиширан, елементарен и недостатъчно дълбок.