Ще спрат ли акционерите постоянния ръст на заплати на изпълнителни директори

Ако трябва да бъдем честни, въпросът е труден. В САЩ има широко разпространено схващане, че заплатата на директорите се увеличава също както цените на фондовия пазар. По време на Втората световна война заплатите намаляват и едва се променят 30 години след това. Но средното им ниво се увеличава десетократно от средата на 70-те години и значително надхвърля средните приходи на един работник.

Това е феномен, който се простира отвъд изпълнителните директори. Алекс Едманс от London Business School отбелязва, че суперзвезди като писателката Дж. К. Роулинг и футболиста Кристиано Роналдо също получават много повече, отколкото техните предци биха вземали в миналото. Високото заплащане на такъв конкурентен глобален пазар може да бъде оправдано с наемането и запазването на най-добрия персонал. И въпреки това достойнството на служителите бива подкопано, когато шефовете жънат успехи от необикновено добри времена като бум на фондовия пазар, но си спестяват последствията от кризи като пандемията. Както казва Едманс, "ако позволите на шефовете да се възползват от предимствата, то трябва да ги заболи от недостатъците". Бордовете на директорите, изглежда, игнорират това. Може би и те печелят от налагането на система, която поддържа заплатите им високи. Поради каквато и да е причина през изминалата година те раздаваха пари като бонбони.

Другият проблем

Податливите бордове не са единственият проблем. Страхливите инвеститори също са част от него. Според консултантската компания Semler Brossy средният брой гласове в подкрепа на плащане на компенсации допреди пандемията е бил 90% или повече. Това е огромен процент. За разлика от него американският пенсионен фонд Cal PERS гласува против повече от половината от тях през 2019 г. и 2020 г., защото повишенията не оправдаха пазарните резултати. Изглежда, че нещата се променят. От компанията за данни MyLog IQ твърдят, че делът на фирмите в индекса S&P 500, които са отказали да гласуват за компенсации през годината, възлиза на 6.1%, или три пъти повече от този за 2019 г.

Институциите казват, че проблемът е станал по-наболял, защото опитът за "печалба на всяка цена" крещи неравноправие. И все пак протестният вот остава относително малък, не е обвързващ, а броят променени заплати през изминалата година е необичайно висок и предполага, че проблемът тепърва ще започне да отшумява. Недоволството срещу изплащане на компенсации само по себе си няма да сложи край на американската ера на политически донори.

Трудно е да си представим какво ще сложи този край. Много акционери се засрамват от мисълта за данъчни облагания и ограничения - алтернатива, предлагана от левите демократи. И все пак общите им усилия да променят системата също са посредствени. Призивите за удължаване на периода, в който директорите притежават акции, от пет на десет години например се провалиха. Опитите да спрат бордовете да сравняват изпълнителни директори с щедро платени служители на компании в същия сектор също удариха на камък.

Всъщност е много вероятно в бъдеще акционерите да се фокусират по-малко върху заплатите, а да приоритизират въпроси като полово и расово многообразие и климатични промени във фирмите, в които инвестират. Очаква се екологичните, социалните и правителствени цели да бъдат част от все повече платежни системи на изпълнителни директори до 2022 г., особено с нарастване на схващането за увеличаване на стойността не само за акционерите, но и за заинтересованите страни. В дългосрочен план тези приоритети могат да помогнат на възвращаемостта на борсата. Но в краткосрочен план и при слаб надзор има риск някои от бордовете да използват тези приоритети като критерии за отвличане на внимание от слабо финансово представяне. Един ден светът може да има повод да празнува влиянието на фокусиране върху устойчивостта. А в същото време някои шефове ще го използват като нов начин за забогатяване.

2021, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved