Докато смъртта ни събере

Идеята за неформалните разговори тръгва в началото на 2000 г. от швейцарския антрополог Бернар Кретаз, който започва да организира cafe mortels. Той вдъхновява Джон Ъндърууд, основателят на deathcafe.com движението, също да започне в хола си подобен тип срещи. Неговото виждане е, че ако хората осъзнаят своята смъртност и ограниченото време живот, което имат, може би ще го живеят по-пълноценно. По света се организират десетки "кафенета" месечно, а от 2011 г. насам над 11 800 пъти хора в 74 страни са се събирали да говорят за различните аспекти на смъртта: от това как е представена в поп културата и литературата, като книгите на Тери Пратчет например, до личните човешки истории и страхове или до професионалните преживявания на погребални агенти и дули, изпращащи хората в последните им часове. Самият Джон умира внезапно на 44 години и в момента неговата мисия продължават сестра му и майка му. Често организаторите са най-обикновени хора, не се изисква повече от желание и готовност. Според Ива Мечкунова развитието на тематичните кафенета е в тясна връзка и с преосмислянето на начина, по който разбираме палиативната и хосписната грижа и професии като т.нар. death doula.

Днес, на първата среща в София, Ива очертава рамките и правилата, зададени още от Джон Ъндърууд: сбирките са безплатни, не са форма на терапия, на тях не присъства психоаналитик или професионален модератор, отворени са за всички без значение от религиозната им принадлежност и вярвания, говори се свободно и без осъждане. Другото важно условие е да се запази неформалността на събитията - хора, седнали на чаша кафе и парче кекс, могат по-лесно да прескочат вътрешните си бариери и да нормализират разговора за смъртта. На днешното Death Cafe в София присъства психоложка, която обаче е редови участник и не се включва професионално, напротив, идва от чисто лична потребност. Ива пристига на срещата с подготвени въпроси, но не стига до тях - динамиката на сбирката е изключително интересна и хората се надпреварват да говорят, нямат нужда нито от подканяне, нито от разчупване на леда.

"Много хора минаваме през такива периоди в живота си, но именно защото в нашето общество това е тема табу, избягваме да говорим публично и се чувстваме самотници. Не споделяме дори с най-близките си и остават травми за дълго време", казва Венелин Стойчев. Той е съосновател на фондация "Ида" за палиативни грижи за деца с тежки заболявания и помага за организацията на Death Cafe. Според него, ако споделяхме повече и подхождахме по-зряло в отношението си към смъртта, щяхме да сме по-малко травмирани. Неговият опит е показателен: "По време на работата ни в подкрепа за семейства с деца, при които има намалено очакване на продължителността на живота, направихме проучване. Докато приключи, три от дечицата, с които работехме, си отидоха. Видяхме как реагира обществото ни, за българите това са частни примери, лична трагедия." Той допълва, че родителите не срещат никаква подкрепа и потъват в страданието си, което го прави още по-непоносимо. И тук Death Cafe може да помогне.

В България на година има между 5 и 8 хиляди деца, които се нуждаят от палиативни грижи, и това не би трябвало да е изолиран, частен проблем. От цяла Европа само в България и Кипър няма център за детски палиативни грижи. "Това трябва да е предмет на публични и здравни политики. Когато говорим с хора в Западна Европа, виждаме, че те за разлика от ситуацията в България успяват да изживеят последните дни с децата си по най-пълноценен начин. Не можем да добавим дни към живота, но поне да добавим повече живот към дните", казва Венелин Стойчев.

Водейки този разговор, няма как да забравим, че сме в разгара на пандемия. По данни от края на ноември България за съжаление е лидер в Европа по смъртност от COVID-19. Но още по-страшна е статистиката за общата смъртност: към 24 ноември данните от Националния статистически институт показват почти двойно покачване на леталитета за последните седмици спрямо същите седмици на предходните години в страната. Социалните мрежи в момента са се превърнали в стени с некролози. Скръбта от загубата на близък става още по-трудна за преодоляване, защото дори обичайните ритуали, свързани с погребенията, в момента или не се правят, или са в много ограничен кръг. Хората са лишени дори от възможността да кажат последно сбогом.

А дали религиозните обреди сами по себе си носят утеха? Според Ива Мечкунова без разговор те си остават малко куха хореография.

"Огромният ни проблем като общество е, че искаме да скрием смъртта, да "предпазим" децата и себе си от темата. Важно е да започнем да говорим, децата трябва да знаят, че всички сме смъртни. И не може да се заблуждаваме, че времето е достатъчен лек", казва Венелин. Мълчанието само увеличава болката и страданието и самотата точно в момент, когато ни е нужна подкрепа.

За да подпомогнат този процес, от фондация "Ида" помагат на издателство "Точица" да издаде за пръв път в България детска книга, която да говори на децата на подходящ за тях език за кончината. "Книга за смъртта" на шведската авторка Пернила Сталфелт (отличена с множество награди, сред които и "Астрид Линдгрен") е издание с красиви илюстрации, които предразполагат към по-лесно възприемане и започване на разговори между деца и родители. В началото на ноември авторката участва в онлайн представяне на книгата си пред българската публика. Тя е педагог в Музея за съвременно изкуство в Стокхолм и има опит с децата и тяхното възприятие, защото дискутира с тях картини, на които е изобразена смърт. "В книгата си съм включила разсъжденията за смъртта на деца на възраст между 5 и 10 години", споделя Сталфелт по време на разговора. Именно на тази възраст децата започват да си задават въпроси по темата и да осъзнават фаталността на смъртта, факта, че няма връщане назад. Д-р Бояна Петкова, председател на фондация "Ида", разказва как нейната дъщеря е смятала, че ако изчете една лекция на котката им, тя ще се съживи. "Обикновено децата на пет са готови за подобен разговор, въпреки че е индивидуално и зависи от семейството. Лошо решение е децата да не бъдат включени в разговор за кончината на близък, за да не се разстройват", казва Пернила Сталфелт и допълва, че ако родителите изпитват страх, добре е първо те да говорят с терапевт и после да инициират разговор с малките.

Преглед на оригинала

Докато в Швеция има дълга култура на обществено говорене за смъртта, в България тя тепърва се заражда. У нас не само децата, но и възрастните не знаят как да реагират и как да се справят с чувството на загуба. "Когато загубих дядо си, беше неочаквано, в болница, дори не можах да се сбогувам и беше много травмиращо. Съвсем по друг начин протече раздялата с баба ми", спомня си Ива Мечкунова. Тя се е престрашила да говори с баба си месеци преди тя да си отиде, дори я пита как се чувства преди наближаващия край - "този подход ми помогна много повече да се справя със загубата".

Именно такова открито говорене насърчава Ива по време на Death Cafe срещите. Неочаквано дори за самата нея след първото й включване в международна сбирка се почувствала много леко и окрилена. "Всъщност имах жажда за живот и ентусиазъм, след като си говорихме толкова задълбочено за смъртта, а и се успокоих, че не съм някакъв луд човек примерно, защото тази тема окупира мислите ми. Разбрах, че е съвсем нормално."

Споделя, че ако по време на разговорите в София забележи, че някой страда прекалено и не може да се справи, тя би го посъветвала да се обърне към терапевт. А голямата й надежда е среща след среща говоренето за смъртта и загубата да стане нещо естествено за всички нас и това да доведе до настъпването на институционални, законови промени, свързани с палиативните грижи.

Следващото Death Cafe Sofia е на 17 декември от 19 ч., но този път изцяло онлайн. Следете събитието във Facebook за повече информация.