Голямото напускане: парите или животът

Денят е толкова натоварен, че рядко имаме време да се отпуснем, какво остава да разсъждаваме върху екзистенциални въпроси и да преценим дали там, където сме, е мястото, където наистина искаме да бъдем в този момент от живота си. Всъщност дотолкова сме свикнали с това непрекъснато тичане, че вече не знаем какво да правим със себе си, ако не сме постоянно в движение. Рецензирано проучване в сп. Science разкрива, че когато на хората се даде избор между това да имат време за спокоен размисъл или да си пуснат сами електрошок, абсурден процент от тях - 67% при мъжете и 25% от жените - предпочитат да си причинят болка пред възможността да размишляват върху живота си.

Но нещата се променят и за добро или зло по време на пандемията от COVID хората пътуваха по-малко, прекарваха повече време у дома, имаха по-малко социални контакти и за първи път от много време всъщност имаха възможност да преосмислят как прекарват дните си. Дали работата, която вършат, отговаря на техните таланти и способности? Отнасят ли се с тях с уважение, справедливо ли е заплащането им, чува ли се гласът им? Уважава ли се балансът между професионалния и личния им живот? Има ли смисъл работата, която вършат?

В моя случай току-що бях напуснала работата си като преподавателка, за да поема нова работа, така че на практика не използвах бюрото си в офиса близо година, нито се налагаше да пътувам до работното място.

Осъзнах, че мога да използвам тези допълнителни два часа на ден отлично. Харесваше ми, че не трябва да се тревожа за чорапогащници, високи токчета или сметки за химическо чистене. Можех да напазарувам спокойно, да отида на фризьор в обедната почивка или дори да си отмъкна кратка дрямка, ако се чувствах изтощена след няколко поредни срещи в Zoom. Почти не боледувах и нивата ми на стрес бяха много по-управляеми в сравнение с цялото предно десетилетие.

И тогава... бяхме информирани, че "се очаква" да се върнем в офиса за 3 или 4 дни в седмицата. Това не беше обсъждано по време на срещите, а ни беше съобщено "отгоре" от мениджърите, и, честно казано, доста ме притесни.

Като учител умението, което най-много ценя, е критичното мислене, умение, което съм се старала да предам на учениците си. В тази нова работа изведнъж от мен се очакваше да не поставям под въпрос решенията, които се взимат и които биха повлияли пряко на моята ситуация.

Попитах за обосновката зад решението, като посочих, че цялата работа се върши без проблем, и се чудех на глас дали да ни извикат обратно в офиса не е просто въпрос на "презентизъм" (При презентизъм е налице ситуация, при която хората присъстват на работното място, без значение дали изпълняват служебните си задължения - бел. прев.) или използване на нашето скъпо офис пространство в Манхатън. Не получих задоволителен отговор и - каква изненада! - започнах да се заигравам с идеята да напусна.

Много хора избират професия, женят се или дори решават да имат деца заради очакванията на родителите или обществото само за да осъзнаят, че друг избор може да е също толкова валиден. По същия начин длъжността и заплатата са от съществено значение за укрепването на социалния статус на човек - дълго време се предполагаше, че печеленето на прилични пари е достатъчно удовлетворяваща причина да останеш на поста си, но тази парадигма се променя. Редица компании (включително Walmart) наскоро увеличиха почасовото заплащане, а в Wall Street Journal пише, че в индустрии като технологии, банкиране и консултации новата стартова заплата за някои току-що завършили кандидати надхвърля 100 000 долара годишно.

От друга страна, според проучване сред 3000 служители на компании като Google, Amazon и Microsoft, цитирано на уебсайта HR Executive, 64% от анкетираните твърдят, че биха избрали опция за постоянна работа от вкъщи вместо годишно увеличение на доходите от $30 000. Следователно парите вече не са основният фактор, мотивиращ служителите.

Една скорошна статия, която обикаля социалните медии, озаглавена "Умереност: по-малкото работа ли е ключът към щастлив живот", твърди, че печеленето на по-малко пари е приемлив компромис за по-малко работни часове и повече гъвкавост при планирането, по-малко отговорност и по-малко раздразнение като цяло.

Хората днес активно избират да напуснат работата си - не непременно заради по-високо заплащане, но поради причини като по-гъвкаво работно време, по-добри възможности за отглеждане на децата, ползи за здравето, личностното им развитие и пр.

Критично настроените прогнозират, че Илън Мъск ще получи поток от молби за напускане след въвеждането на "минималната" 40-часова работна седмица, която се очаква служителите на Tesla да прекарват в офиса. Такова задължително условие вероятно ще доведе до 65% служители, които търсят нова работа, тъй като най-добрите от тях са склонни да предпочитат работата от разстояние, а 46% от служителите днес са привлечени от работни места, в които това да се чувстват добре е приоритет.

"Да се чувстват добре?" Виждам как моята много практична майка се мръщи презрително. "Просто върши това, за което ти плащат, и си тръгни в края на деня, а удовлетворение търси извън работата", съветваше тя. Идеята, че служителите днес искат определена степен на гъвкавост, автономия или съвпадение на ценности с работодателя, би била напълно чужда за нея, както и за много други от нейното поколение.

И все пак днес хората са готови да напуснат дори поради дълбоки идеологически различия, както например публичната оставка на консултанта по безопасността на Shell Каролайн Денет, за която съобщава списание Fortune. Въпреки че е работила на тази позиция в продължение на единадесет години, след като разбра, че петролният гигант "се проваля в планетарен мащаб", Денет се почувства принудена да се оттегли, заявявайки, че повече не може да работи за компания, която игнорира рисковете от екологичен колапс. Денет беше грубо подигравана онлайн заради внезапната промяна на възгледите си и така публичното "развяване на добродетели", но аз съм склонна да вярвам, че комбинация от фактори, включително пандемията, я е накарала да преосмисли житейските си избори, да ги намери за неудовлетворителни и да предприеме действия за промяна.

Дори американската политика не е имунизирана, както гласи скорошно заглавие в The Hill - "Голямото напускане удари държавните законодателни камари". Американските законодатели напускат масово, някои просто защото са постигнали целите си или са навършили пенсионна възраст, но мнозина други напускат, защото са все по-разочаровани от междупартийните боричкания, възпрепятстващи напредъка по ключови въпроси, или са отвратени от всеобхватната роля на лобисти и корпорации, които изготвят политиката на САЩ днес.

Един ярък пример за това е опиоидната криза в САЩ. Тази криза направи стотици хиляди американци пристрастени към предписаното болкоуспокояващо лекарство OxyContin, животите и семействата им бяха разбити, докато лобистите си пълнеха джобовете. Интересно е да се поразсъждава защо гражданите на моята страна са толкова нещастни, в такава болка, че избират да вземат наркотици или да се подложат на електрошок, вместо да се изправят пред всекидневните реалности на живота си.

Пандемията предизвика голям стрес на работното място, особено за жените, които са склонни да поемат повече от обичайните домакински задачи, както и грижите за деца и/или възрастни близки. Освен че се оправят с домакинската работа и професионалните задължения, от жените се очаква да наблюдават уроците на децата си в Zoom, докато се приспособяват към работа от вкъщи, като остават на разположение на своите работодатели денонощно. В проучване, цитирано във Forbes, синдромът на професионалното прегаряне (бърнаут) е сериозно нараснал още преди пандемията, и статия от сайта на McKinsey през април 2021 г. затвърди тези констатации със заглавието си - "Прегарянето на служителите е повсеместно, тревожно и пренебрегвано". Проучванията показват, че повече от 50% от жените на ръководни позиции постоянно се чувстват изтощени, а национално проучване от 2022 г. сочи, че около половината от всички служители се чувстват така (51%). Освен това въпреки огромния брой напуснали 34% от всички останали интервюирани служители също обмислят да напуснат.

Навлизайки в дълбочина, нека разгледаме още по-конкретни числа. Много жени имат професии, свързани с грижа за другите, като медицински сестри или учителки например. И в двете групи, за които е известно, че са изложени на висок риск от свързани със стреса заболявания дори в най-спокойни времена, според Американската психологическа асоциация се наблюдават огромни вълни от тревожност, изтощение и бърнаут. Осъзнавайки, че не е по силите им да се справят с всичко, което се очаква от тях, милиони жени, независимо дали са заети в професии с грижа за другите или не, избраха да работят по-малко часове или да напуснат изцяло работа по време на това, което стана известно като "женската рецесия".

Статия от 2022 г., озаглавена "Женската рецесия в числа", във Forbes предоставя отрезвяваща статистика, отбелязвайки, че жените са загубили значителни възможности, когато пандемията се развихри - училищата работеха дистанционно и детските градини бяха затворени. Авторката твърди, че три пъти повече мъже, отколкото жени са си възвърнали загубените работни места, което е изключително непропорционално: "работната сила не е била в такъв дисбаланс от почти век".

Пропастта, причинена от "женската рецесия", е толкова тежка, заключава Лиз Елтинг, че заплашва да обърне напредъка на цели поколения жени. Разбира се, и мъжете, и жените бяха поставени под огромен стрес в резултат на пандемията, но както винаги жените (и особено огромна част от цветнокожите жени) поеха тежестта на това.

По време на екзистенциална криза напускането на работа за мнозина, изглежда, е единствената алтернатива на изтощението, депресията и прегарянето.

Тъй като тяхното психическо и физическо здраве е застрашено, хората рискуват с позиции на свободна практика или консултантски договори, предприемачество или проучване на нетрадиционни възможности за заетост (новата "гиг икономика") като разходка на кучета или шофьорски услуги, докато се опитват да намерят позиции, по-добре съобразени с тяхната мисия и живот... Защото, след като веднъж вече е решил, че нещо трябва да се промени, старанието на човек да постигне тези големи надежди (очаквания) е много по-окриляващо, вместо да продължава да тича на място, преследвайки влак, който отдавна е отпътувал.