Език свещен, но не за мен

Преди около 20-тина години беше изключително лесно. Имаше два дебели речника - Правописен и Правоговорен - които отговаряха на всички езикови въпроси за това кое е правилно и кое не. Но това бяха просто две обикновени езикови патерици. Всички ходеха на училище и говореха/пишеха по един и същи начин. И учениците, и учителите. Същите правила оформяха езика на книгите, вестниците, радиото и телевизията. И беше въпрос на малко принуда, самоконтрол, усилие и практика книжовният език да съвпада с разговорния (или по-скоро обратното).

Без да правим ненужен паралел между преди и сега, стигаме до въпроса дали е възможно след толкова време БАН да изследва отново езиковата ситуация, десетки учени да опишат промените и да създадат нова езикова норма, която да съотвества на живите езикови практика? И пак да имаме две езикови патерици - Правописна и Правоговорна - които, обаче да ни помагат да тичаме по-бързо, вместо непрекъснато да ни препъват.

Всъщност, вече се е случило. Институтът за български език към БАН прави това за последен път през 2002 г. и в момента работи над нов правописен речник (в интервю за този Light Петя Костадинова, автор и съставител на речника от 2002 г. и ръководител на екипа, който работи по новия речник, разказва за това и отговаря на най-повтарящите се обвинения). По всяка вероятност малцина, освен онези, които се занимават с езика професионално, знаят за съществуването на въпросния институт и неговите функции. Към този институт, например, работи национален телефон за езикови справки (10 импулса в минута), на който можеш да се обадиш и разбереш кога барок се пише с малка и кога с главна буква.

Росица Николова, коректор на вестници, списания и литературни издания повече от 20 години, често звъни на този телефон и също толкова често получава различни отговори на един и същ въпрос, в зависимост от това на кого попадне. "Бъркотията е тотална, както в цялата държава – казва тя. Проблемът е, че си казват – може да мине и така. Нехайство". Което си е чудесна илюстрация на лекотата, с която сме готови да заменим езиковата норма с каквото там ни падне. Все пак ако не знаеш какво е барок, какво значение има дали ще го изпишеш с голяма или малка буква, нали така?

Когато не може да открие нещо в речника, г-жа Николова вече се осланя на собствената интуиция. "Когато тук е вкарано в принцип, се съобразявам, но когато ви дадат две думи – например умиротворен и омиротворен, коя ще напишете? Някой може ли да ми обясни защо формата е дублетна?" Бъркотията е пълна, когато става въпрос и за полу слетите и слети думи. "Защо попарт и артгалерия са една дума, а поп изпълнител – две? Ние, хората, които работим езика, някак може да се ориентираме, да помислим, но един ученик, който иска да бъде коректен, да има по-висока оценка – нормално е да види как е зададено в речника." Основна грешка, която тя открива в речника на БАН, е, че в принципите, установяващи правилата се разминават с принципите в словника или в друга рубрика – "Да речем рубриката "Шпация" - преди "Пр." и "Хр." няма шпация, а вътре е даден пример, в който е точно обратното. Точно тези неща могат да се дължат на недоглеждане – един прави едно и мисли за едно, друг – за друго, но важното е, че после няма човек, който да ги сравни."

Според Доц. д-р Владимир Жобов, преподавател в Катедрата по български език на СУ "Св. Климент Охридски", българският правопис в никакъв случай не е труден и затова не е нужно да се олекотява. "Той е реформиран през 1945 г., когато е бил по-сложен от сегашния. Още повече, че такива опростявания биха били за сметка на определени правила, които почиват на някаква логика. Да речем в новия речник има нова дума с усложненен правопис – отвертка, има добавено Т. Няма такова нещо като лесен правопис, лесна пунктуация пък е изобщо невъзможна. Как да се опрости?". Писменият език, твърди той на база на грешките, които могат да се наблюдават в речевата практика, за някои хора "е толкова чужд, колкото един различен език, нещо като френски и английски, в който всичко е позволено – например недопустима и нелогична употреба на предлози". Причината за това явление той открива в недостатъчните часове, определени за писане, в училище.

"Правописът – казва Жобов – е нещо като клавиатурата на компютъра – тези, които са се научили да пишат на БДС, ненавиждат фонетичната. т.е. правописът се реформира от тези, които са го усвоили и това е причината той да бъде толкова консервативен. А речникът е написан на твърде терминологичен език, от езиковеди за езиковеди". Затова доц. Жобов ще продължи да слуша речника на Петър Пашов, а не този на БАН, който например пренебрегва някои по-стари дублетни форми, без някоя от тях да е стигматизирана. "Няма нужда ако сте от Източна България някой да ви отучва от "главъ" и "водъ", ще ви отучат ваши колеги и съседи твърде бързо." От новия речник той не очаква нищо. "След като това ми е работа, аз ще го гледам, но няма да се отучвам сега да пиша по начин, по който вече съм се учил."

Според Марин Бодаков, поет, университетски преподавател и редактор, "често писателите неприятно пригаждат своето писане към търговската логика на медиите. Затова не разчитам много-много на тях в т.нар. опазване на езиковото ни богатство, доколкото въобще може да опазван (дори от себе си) един развиващ се организъм".

Той признава, че по-рядко ползва правописен речник. "След толкова свади вече не знам на чие издание – университетско, институтско, друго – да се доверя. Речникът, без който обаче не мога да си представя съществуването си като писател и редактор, е синонимният. Ползвам речника на Любен Нанов от 1968 г., който вкъщи дописваме на ръка." Като поет, преподаващ на бъдещи журналисти, Бодаков неизбежно черногледо, открива скромния им речник и тромав словоред. "Докарани са до този хал от изискванията на масовите медии, където младите колеги стажуват или вече печелят. Съзнавам, че тази критика е банална, но факт е, че списващите вестници и списания самодоволно смятат читателя си за по-глупав и долен от тях. Речта им е объркана, нахална и мърлява."

Разбира се, търсенето на виновни може да започна веднага. Като виновници могат да бъдат заклеймени медиите (заради езика, който утвърждават), училището (без ясна визия за това какво е важно), политиците (за хм, странните езикови висоти, в които се реят), младите хора (че имат наглостта да създават собствен сленг), институциите (че не предприемат нищо адекватно по въпроса), та дори и международното положение. Естестено, подобен лов на вещици е повече от излишен.

Между книжовния и разговорния език се е отворила огромна пропаст. За да бъде запълнена, май трябва нещо повече от обикновена промяна. Трябва революция. А революции се случват само тогава, когато хората успеят да се обединят около обща кауза.