Свилен Иванов
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Между книжовния и разговорния език винаги е съществувало напрежение. По някаква удивителна логика те непрекъснато са противопоставяни един на друг. Това, че книжовният всъщност е норма, съставена на база на живия, разговорен език, която го описва и регламентира действащи езикови практики, отдавна не е аргумент. Езиковите спорове и цялата им несъстоятелност могат да бъдат описани лесно през две обикновени гледни точки.
Първата - битова и леко вулгарна - изглежда така: Неспазването на нормите на книжовния език прилича много на отхвърлянето на правилата за паркиране. Всички, например знаят, че да паркираш на пешеходна пътека е не само неправилно, но и абсолютно тъпо и нечестно спрямо пешеходците. Но винаги, при всяка възможност, на почти всяка пешеходна пътека има паркирал автомобил. Езиков еквивалент на такова паркиране е надписът "Магазина предлага абитюренски рокли". Но ако безумното паркиране предизвиква огромен гняв и тъмни чувства, то надписът с двете си правописни грешки поражда само подигравки и смях. И леко гали усещането за превъзходство, което грамотният има над пишещия с грешки.
Втората гледна точка - високопарна и патриотична - издига книжовния език до ранга на национална доктрина. Книжовният ни език, нашепва тя, е свещен и неприкосновен, той е последното ни останало национално богатство, онова, което единствено може да опази високата българска култура и да спаси литературата и духовността ни от настъпващите орди на пълчищата неграмотни млади, които освен, че не четат, вече и не могат да напишат едно правилно изречение. Тази гледна точка поставя книжовния език в дългата редица на изпразнени от съдържание български спасителни митове като българските вино, туризъм, образование, прословутата българска интелигентност и България на три морета.
И така, поглеждайки натрупаното напрежение между книжовния и разговорния език виждаме все по-тънката връзка между два различни, отдалечаващи се езика, обществена нагласа, за която неправилното паркиране е по-голямо престъпление от неправилното писанене и все по-втвърдяваща се позиция за върховенство на езиковата норма над езиковата практика. Или все тендеции, (не само) заради които си струва да обърнем поглед към това какво и как се случва с книжовния ни език и къде можем да го срещнем в момента.
Преди около 20-тина години беше изключително лесно. Имаше два дебели речника - Правописен и Правоговорен - които отговаряха на всички езикови въпроси за това кое е правилно и кое не. Но това бяха просто две обикновени езикови патерици. Всички ходеха на училище и говореха/пишеха по един и същи начин. И учениците, и учителите. Същите правила оформяха езика на книгите, вестниците, радиото и телевизията. И беше въпрос на малко принуда, самоконтрол, усилие и практика книжовният език да съвпада с разговорния (или по-скоро обратното).
Без да правим ненужен паралел между преди и сега, стигаме до въпроса дали е възможно след толкова време БАН да изследва отново езиковата ситуация, десетки учени да опишат промените и да създадат нова езикова норма, която да съотвества на живите езикови практика? И пак да имаме две езикови патерици - Правописна и Правоговорна - които, обаче да ни помагат да тичаме по-бързо, вместо непрекъснато да ни препъват.
Всъщност, вече се е случило. Институтът за български език към БАН прави това за последен път през 2002 г. и в момента работи над нов правописен речник (в интервю за този Light Петя Костадинова, автор и съставител на речника от 2002 г. и ръководител на екипа, който работи по новия речник, разказва за това и отговаря на най-повтарящите се обвинения). По всяка вероятност малцина, освен онези, които се занимават с езика професионално, знаят за съществуването на въпросния институт и неговите функции. Към този институт, например, работи национален телефон за езикови справки (10 импулса в минута), на който можеш да се обадиш и разбереш кога барок се пише с малка и кога с главна буква.
Росица Николова, коректор на вестници, списания и литературни издания повече от 20 години, често звъни на този телефон и също толкова често получава различни отговори на един и същ въпрос, в зависимост от това на кого попадне. "Бъркотията е тотална, както в цялата държава – казва тя. Проблемът е, че си казват – може да мине и така. Нехайство". Което си е чудесна илюстрация на лекотата, с която сме готови да заменим езиковата норма с каквото там ни падне. Все пак ако не знаеш какво е барок, какво значение има дали ще го изпишеш с голяма или малка буква, нали така?
Когато не може да открие нещо в речника, г-жа Николова вече се осланя на собствената интуиция. "Когато тук е вкарано в принцип, се съобразявам, но когато ви дадат две думи – например умиротворен и омиротворен, коя ще напишете? Някой може ли да ми обясни защо формата е дублетна?" Бъркотията е пълна, когато става въпрос и за полу слетите и слети думи. "Защо попарт и артгалерия са една дума, а поп изпълнител – две? Ние, хората, които работим езика, някак може да се ориентираме, да помислим, но един ученик, който иска да бъде коректен, да има по-висока оценка – нормално е да види как е зададено в речника." Основна грешка, която тя открива в речника на БАН, е, че в принципите, установяващи правилата се разминават с принципите в словника или в друга рубрика – "Да речем рубриката "Шпация" - преди "Пр." и "Хр." няма шпация, а вътре е даден пример, в който е точно обратното. Точно тези неща могат да се дължат на недоглеждане – един прави едно и мисли за едно, друг – за друго, но важното е, че после няма човек, който да ги сравни."
Според Доц. д-р Владимир Жобов, преподавател в Катедрата по български език на СУ "Св. Климент Охридски", българският правопис в никакъв случай не е труден и затова не е нужно да се олекотява. "Той е реформиран през 1945 г., когато е бил по-сложен от сегашния. Още повече, че такива опростявания биха били за сметка на определени правила, които почиват на някаква логика. Да речем в новия речник има нова дума с усложненен правопис – отвертка, има добавено Т. Няма такова нещо като лесен правопис, лесна пунктуация пък е изобщо невъзможна. Как да се опрости?". Писменият език, твърди той на база на грешките, които могат да се наблюдават в речевата практика, за някои хора "е толкова чужд, колкото един различен език, нещо като френски и английски, в който всичко е позволено – например недопустима и нелогична употреба на предлози". Причината за това явление той открива в недостатъчните часове, определени за писане, в училище.
"Правописът – казва Жобов – е нещо като клавиатурата на компютъра – тези, които са се научили да пишат на БДС, ненавиждат фонетичната. т.е. правописът се реформира от тези, които са го усвоили и това е причината той да бъде толкова консервативен. А речникът е написан на твърде терминологичен език, от езиковеди за езиковеди". Затова доц. Жобов ще продължи да слуша речника на Петър Пашов, а не този на БАН, който например пренебрегва някои по-стари дублетни форми, без някоя от тях да е стигматизирана. "Няма нужда ако сте от Източна България някой да ви отучва от "главъ" и "водъ", ще ви отучат ваши колеги и съседи твърде бързо." От новия речник той не очаква нищо. "След като това ми е работа, аз ще го гледам, но няма да се отучвам сега да пиша по начин, по който вече съм се учил."
Според Марин Бодаков, поет, университетски преподавател и редактор, "често писателите неприятно пригаждат своето писане към търговската логика на медиите. Затова не разчитам много-много на тях в т.нар. опазване на езиковото ни богатство, доколкото въобще може да опазван (дори от себе си) един развиващ се организъм".
Той признава, че по-рядко ползва правописен речник. "След толкова свади вече не знам на чие издание – университетско, институтско, друго – да се доверя. Речникът, без който обаче не мога да си представя съществуването си като писател и редактор, е синонимният. Ползвам речника на Любен Нанов от 1968 г., който вкъщи дописваме на ръка." Като поет, преподаващ на бъдещи журналисти, Бодаков неизбежно черногледо, открива скромния им речник и тромав словоред. "Докарани са до този хал от изискванията на масовите медии, където младите колеги стажуват или вече печелят. Съзнавам, че тази критика е банална, но факт е, че списващите вестници и списания самодоволно смятат читателя си за по-глупав и долен от тях. Речта им е объркана, нахална и мърлява."
Разбира се, търсенето на виновни може да започна веднага. Като виновници могат да бъдат заклеймени медиите (заради езика, който утвърждават), училището (без ясна визия за това какво е важно), политиците (за хм, странните езикови висоти, в които се реят), младите хора (че имат наглостта да създават собствен сленг), институциите (че не предприемат нищо адекватно по въпроса), та дори и международното положение. Естестено, подобен лов на вещици е повече от излишен.
Между книжовния и разговорния език се е отворила огромна пропаст. За да бъде запълнена, май трябва нещо повече от обикновена промяна. Трябва революция. А революции се случват само тогава, когато хората успеят да се обединят около обща кауза.
25 коментара
Да пишеш и говориш правилно е въпрос на самоуважение и възпитание. За мен това един човек да е с ниска езикова култура са дължи единствено на мързела му. Книжовният език трябва да стане (защото вече не е) език на медиите. Докато разговорният да си остане в рамките на личната сфера.
езикът е жив организъм и се развива. не просто няма драма, това естественото му състояние. ако не беше така щяхме до днес да говорим латински и нямаше да има италиански, френски, испански и всичките красиви диалекти в италиански например.
това е мнение на не-лингвист.
Капитал, било интересно да пуснете и един текст с примери как други държави гледат на проблема. положението в Италия е особени интересно. ако ви е интересно като тема, мога да ви подскажа кой да попитате по въпроса.
До болка предъвквана тема. Нищо ново не казва. Само дето се прави (скрита) реклама на новия правописен речник, който, изглежда, ще излезе към края на годината. Както и личен PR на сегашната му главна редакторка Петя Костадинова. На предишния - на този от 2002 г. - главен редактор беше покойният акад. Валентин Станков.
"Към този институт, например, работи национален телефон за езикови справки (10 импулса в минута)"
Тук е разковничето. Не стига, че държавата прибира 60% от доходите на поданиците си, под формата на данъци,такси и т.н, а таксува, и малкото заинтересовани от езиковата си култура, като секс телефон. Това настройва негативно евентуалния потребител.
За сравнение, в момента пред мен върви ТВ програма за обучение на възрастни хора, за ползване на интернет. Напълно безплатно. И такива са невероятно много - за деца, ученици, житейски проблеми, и тн. и тн. Само, че по ВВС.
Държавата е с поведение на зла мащеха, спрямо интелигентните си хора, и доста палава любовница, за тези с 500 думи в речника си.
"Кого", Събина, подскажи им "кого" да попитат:) Капитал са "кой":)
"...Съзнавам, че тази критика е банална, но факт е, че списващите вестници и списания самодоволно смятат читателя си за по-глупав и долен от тях. Речта им е объркана, нахална и мърлява." - интересна теза. Може да се каже, че тя се отнася не само за печатните издания, а и за електронните - радиа, телевизии, сайтове. Каква част от тях възпитават някаква култура (вкл. езикова такава) и формират обществено отговорен мироглед (тоест в услуга на своите потребители, а не обратното)?
Макар и статията да не казва нищо ново, струва си поне в навечерието на 24-ти май да се повдигне дискусия по проблема. Не съм съгласен с доц. Жобов, че няма нужда от промени в правилата.Например употребата на пълен и кратък член при имена от мъжки род - дори и тези биещи се в гърдите, че са езиковеди, в потока на речта биха допуснали много грешки. Това правило си е изживяло времето и е нужно да отпадне - казвам го от позицията на човек, който има дългогодишни наблюдения.
П.П Финалът на статията е много слаб - пак отвежда към уж отминал подход при културна дискусия - да се посочи задължително врага.Не бива така авторе!
драги "капитал", в израза "Магазина предлага абитюренски рокли" има четири грешки, не две, две са сгрешените думи;
а пък ако и новият речник ще ми говори за "шпации", дето само старите полиграфисти знаят какво е (днес следва да казваме интервал), изобщо не ми говорете за него
Заглавието би трябвало да включва и тире: "Език свещен, но не - за мен", понеже между "не" и "за" липсва глагол. Подобни изрази или изречения, в които липсва глагол, дума или израз, които се подразбират, се пишат с тире на мястото на липсващото звено и се наричат "елиптични".
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.