Another Click In The Wall

Разликата между MIT и Университета по архитектура, строителство и геодезия в София (най-старото учебно заведение, където се преподава архитектура у нас) е неприятно голяма, разбира се, но проблемите са общи. И най-малкият са таксите, които у нас, както и в повечето европейски университети (с изключение на британските) са далеч по-ниски в сравнение със сумите между 25 000 долара и близо 40 000 лири годишно за различните програми на MIT или АА. Но и българските, както и всички студенти и преподаватели по цял свят, имат проблем с преосмисляне на архитектурното образование в новата ситуация.

Дигитални неволи

През април Places Journal - академичното списание за архитектура и урбанизъм, създадено през 1983 в MIT и Berkeley, пусна серия от лични истории на десетки преподаватели за това как се справят с резкия преход към онлайн обучение. Кръстени Field Notes: Pandemic Teaching, тези истории показват объркването, фрустрацията и страха на преподаватели и студенти от пет континента. Някои твърдят, че всичко е наред, разсъждават за бъдещето на публичното и частното пространство и възможностите, които дигитализацията дава, други обаче са пределно откровени.

"Стига сме наричали това онлайн обучение. Онлайн обучението изисква далеч по-сериозно планиране. Най-добре е да говорим за кризисен мениджмънт и намаляване на щетите. В момента реагираме на ситуация извън нас и най-доброто, което можем да направим, е да се опитаме да не причиним много вреди", пише Фред Шармен, който преподава градоустройство в Morgan State University. "Надявам се, че всички си водим бележки какво работи и какво не в този мащабен експеримент", казва Брет Милигън, ландшафтен архитект от University of California, Davis. "Въпреки обещанията за пълноценно общуване Zoom помага единствено за най-директен пренос на знания. Работи добре за предаване на информация, даване на задачи и оценяване на напредъка по тях. Но никак не работи, когато трябва да се обсъждат идеи, да се нахвърлят предположения или да се тестват различни сценарии", е мнението на Хю Кембъл, декан на Архитектурния факултет на University College Dublin. "Да разделяш физически студентите един от друг (и от техните учители) е удобен начин за управление. Но е токсичен за креативността, критичното мислене и академичната свобода сама по себе си", категоричен е Филип Урспрунг, професор по история на изкуството и архитектурата от ETH Zürich.

Архитектурната студио култура

Още в средата на юни Велислава Петрова, преподавател в Софийския университет, написа в "Дневник", че перспективата за дистанционно образование отблъсква студентите - и беше права. Това дваж по-силно важи за студенти от специалности, които не просто губят преживяването "студентски живот", но имат реални проблеми да получат адекватни познания по дисциплините си в изцяло дигитална среда.

В архитектурното образование най-ударена глобално беше т.нар. студио култура, когато студенти и преподаватели буквално живеят заедно на едно място. Там обучението става както индивидуално по работните маси, по групи или на общи обсъждания, така и във всички неформални пролуки помежду. Правят се едновременно макети, скици, чертежи, рисунки, разхвърлят се карти, бележки, фотографии, книги, намерени обекти, свързани с темите. Лаптопи и телефони са оплетени с кабели и зарядни, преди предаване на проектите не се спи, всички си помагат, хранят се, слушат музика и спорят заедно. Студентите научават също толкова един от друг, колкото и от учителите си - ако не и повече. Образованието се случва небрежно, между другото и това е най-важното - защото целта на тази култура е не просто да създава архитекти, а да създава архитектурна общност.

Това, в което бяха категорични преподавателите от тези десетки университети по света, писали за Places Journal, е, че архитектурната студио и семинарна култура не може да бъде репликирана онлайн. Значи ли това, че архитектурното образование и сега, и в бъдеще е най-добре да се случва само лице в лице? Дори когато AI започне да проектира къщи, а роботи да ги строят (колкото и невъзможно далече да ни се струва този момент)? Не значи, разбира се. В краен случай хора могат да бъдат научени да правят къщи и онлайн. Въпросът е, че архитектите не са просто проектанти - те трябва да бъдат научени да мислят и да решават комплексни проблеми в екип. Културни, социални, политически, технологични, дизайнерски и всякакви други проблеми. Това е основното предизвикателство пред архитектурното образование - и преди, и сега, по време на пандемията.

Българският пандемичен семестър

В българското политехническо образование студио културата не е силно развита. Съответно преходът към дистанционно обучение не би следвало да е толкова болезнен. Факт е обаче, че изминалият летен семестър беше много труден и изискваше немалки усилия за адаптиране към новата реалност. Тук не говорим само за лекции или изпити, които относително успешно минаха онлайн - посещаемостта изненадващо се оказа дори по-голяма, отколкото в аулите. Предизвикателствата бяха по-големи, когато трябваше да се адаптират на пръв поглед несъвместими с дигиталната среда процеси - правене на макети и скици, коригиране на чертежи, провеждане на практики и прочие. Това се случи с помощта на купища платформи, приложения, постоянна преподавателска онлайн достъпност и срещи в малки групи. Онова, което категорично липсваше на всички обаче, бяха дискусиите, срещите на живо и непринуденият обмен на идеи - точно както казва и Хю Кембъл от University College Dublin.

В края на семестъра и студенти, и преподаватели вече страдаха от онлайн предозиране, а черните прозорчета с изключен звук в Zoom ставаха все повече.

Академичният студио модул Competition Culture in Europe е трансевропейски проект, който започна онлайн през май и приключи на живо през юли в студио "Прожектиране", УАСГ Автор : Карина Дикова Преглед на оригинала

Как да стартираме новия семестър

Всички в момента са фокусирани върху началото на учебната година в училищата, но не е лошо да отделим малко време да помислим: а университетите?

Защото две неща са ясни. Първо, вирус има и ще има и през есента, а вероятността отново да се наложи университетите да затворят след присъствен старт е голяма. Второ, има форми на висшето образование, които неслучайно са само редовни и трудно постигат 100% качество онлайн. Тогава какво да правим?

В края на юли бъдещите магистри към катедра "История и теория на архитектура" на УАСГ попълниха импровизирана анкета. На въпроса "Кое от дистанционното обучение през летния семестър на учебната 2019/ 2020 година определяте за успешно и кое - не?" отговорите бяха: "Успешно - провеждане на лекциите и упражненията; удобството и стегнатото време. Неуспешно - дискусиите онлайн не работят; упражненията са донякъде компромисни; липсва реален контакт и среда; по-малка възможност за раждане на идеи в процеса на корекция". На въпроса "Как смятате, че е най-добре да се проведат занятията през зимния семестър на учебната 2020/ 2021 предвид неясната епидемиологична обстановка?" 30.8% отговориха "Изцяло дигитално и дистанционно", 38.5% - "На живо", а 53.8% - "Хибридно" (на живо в малки групи и дистанционно за големи групи и курсове).

Това са непредставителни данни, които обаче трябва да се анализират и трябва да се имат предвид, когато готвим старта на новата учебна година. Ясно е, че сме дребни точици в световния академичен свят. Но колкото и да е банално и повтаряно до втръсване от всички през последните месеци, пандемията наистина е възможност. Възможност да свържем нашите университети с глобалната мрежа много по-евтино в дигитална среда. Възможност да въведем хибриден модел, който избягва големи струпвания на хора, не ограничава семинарни занятия на живо в малки групи и в същото време позволява алтернативни онлайн презентации и дигитални проекти. И най-вече възможност да си припомним, че университетските зали са "репетиционната на демокрацията" - място, където студентите се учат да говорят и да изслушват вежливо различните мнения на други, равни с тях.