България на три острова

Следва втора изненада, когато Милен слиза на плажа - напитки, покупки в магазина, всичко е с резервации или на голямо разстояние едно от друго. "Барчетата, кафенетата, ресторанти, дискотеки, всички онези места, в които се води социален живот, липсваха."

След година и половина ремонт, вадене на документи и ходене по мъките Милен открива първия 24/7 бар на Сейшелите. Патентова и коктейл на име Sound Garden - синьо-зелен, с местен кокосов ром и ананас. Когато се появява конкуренция и втори бар изниква точно до неговия, сменя тактиката. И залага на нещо познато - българското кюфте и кебапче, но след като разбира, че с местната кайма трудно се докарва същият вкус, залага на месо с риба тон. За две години получава два сертификата за отличие от Tripadvisor, влиза в топ 4 местни заведения в Culture Trip, National Geographic споменават мястото като едно от задължителните там.

А какъв е животът на Сейшелите? "Никой за никъде не бърза. Просто защото не може да закъснее. Дали ще засееш доматите днес, утре, вдругиден, след месец, два, три, пет, осем, десет, няма никакво значение. Все ще поникне. Температурата тук целогодишно е почти една и съща. Затова обичам да казвам, че климатът е един от най-скучните по света - всеки един ден е еднакъв. Няма никакви бури, урагани, земетресения, вулкани. Няма отровни животни. Няма диви животни. Както местното население казва - диво животно тук е куче и котка. Изключително приятелски настроено население, безопасна държава. Най-близкото място до райските градини на Земята."

Преброяване на костенурките на Бърд айлънд, Сейшелите Преглед на оригинала

Антоана Танчовска Преглед на оригинала

Антоана от Аруба

Наричат го щастливият остров. В недрата му се крият злато и петрол, по плажните ивици се разхожда розово фламинго, яхти и скутери цепят тюркоазената водна шир. Месото от игуана е местен деликатес, шотът от скорпиони - задължително питие. Светофари няма, а единствените стоки, които се изнасят, са алое и кокос. Всяка година задморското владение на Нидерландия приютява 800 000 туристи. А от половин година е дом на една 22-годишна българка - Антоана Танчовска.

Всичко започва просто от снимка на плаж, пълен с розови фламинго. Оказва се, че е от Аруба. "Започнах да чета за хората, езика, времето, културата. И си казах - трябва да отида."

Временно мечтата остава на заден план. Антоана усилено си търси 6-месечен стаж от Университета за приложни науки "Фонтис" в Айндховен. Пуска CV-та, но заради пандемията получава само отрицателни отговори или съобщения за закриване на места. "Вече се бях отчаяла, когато моя позната от университета ми написа, че търсят стажанти във фирма за недвижими имоти в Аруба. Казах си "това е знак от съдбата".

Още същия ден Антоана подава документи и скоро е одобрена. "Тръгнах от днес за утре." Напуска квартирата в Холандия, намира нова в Аруба, започва целият процес по издаване на визи и документи. "Вечерта преди полета се изви снежна буря. А в Нидерландия почти никога не вали сняг. Спряха влакове, автобуси. Една приятелка да ме закара до летището в Амстердам. След шестчасово закъснение пристигнах."

Преглед на оригинала

Посрещат я коронавирус и ограничителни мерки. Шест месеца по-късно обаче от тях няма и следа. "Времето предразполага да сме навън. Навсякъде ходим боси. Не съм слагала обувки от три месеца. Винаги е топло, никой няма яке в гардероба си. Винаги е 30 градуса, без значение дали е с утрин или вечер, без значение от месеца." Антоанета описва живота в Аруба като лежерен и на забавен каданс. Както и в разказа на Милен за Сейшелите, и тук никой за никъде не бърза.

"Най-нормално е да закъсняват. На втория ден от престоя ми тук колежка ми предложи да ме разходи из най-важните места от острова. Съгласих се и попитах в колко часа да се срещнем. Тя ми каза "чакай ме в 9.30 на рецепцията". Дойде в 12. С усмивка на лице и без никакви угризения. Тук никой на никого не се сърди, защото е напълно нормално и е част от тяхната култура!" Засега Антоанета не мисли за завръщане в Европа.

Из Аруба Преглед на оригинала

Десислава Петкова Преглед на оригинала

Десислава от Пунта Кана

На 9000 километра от България, в кокосовия рай Пунта Кана винаги е лято. Стридите са по-евтини от лимоните. На един мотоциклет се возят по шест души. Мама Хуана се нарича местното питие - терапевтична напитка с ром, червено вино и мед с кора от дървета и билки. Но защо Десислава Петкова от Добрич избра Доминиканската република?

Като студентка по "Мениджмънт на хотели и ресторанти" в Колежа по туризъм във Варна Деси има възможност да пътува много. Кара общо 5 стажа - в Майорка, на Канарските острови и Коста Брава. Всеки стаж комбинира с полет до нова държава в Европа. След натрупания опит идват офертите за работа. А с тях и дилемата - Азия или Карибите. Едно телефонно обаждане наклонява везните. "Един следобед, по залез слънце, телефонът позвъня. Бях одобрена за помощник-директор в хотел в Пунта Кана."

Деси с усмивка си спомня как в началото я мислели за рускиня. А едно момиче от персонала веднъж я попитало дали София не е по средата на Норвегия. "За тези, които се интересуват, показвам снимки на Рила и Черно море, на парка в Добрич, на Витоша и, разбира се, на безкрайните ни полета с лавандула и слънчоглед." Частица от родината почти винаги има при Деси в Пунта Кана. Освен че е научила половината персонал да поздравява и на български, тя прави дегустация на локум, халва и сирене в офиса. Нейни сънародници й носят български продукти, когато идват на почивка.

Въпреки че България й липсва, Деси е щастлива. "В почивния ми ден всяка седмица съм тотален турист, винаги е или плаж, или басейн. Иначе започвам работа в 6.30. В момента съм заместник генерален директор на петзвезден хотел, имаме средно по 1500 туристи, а персоналът е от около 600 души. Ежедневието ми е на пълни обороти, но местните хора са екстремно спокойни, никога не бързат.'' Деси разказва, че животът на доминиканците често преминава в целодневно слушане на меренге в някое колмадо (ъглово барче, комбиниран магазин, в което може да се намери всичко - от цимент до "тостонес" - пържени банани).