Лица

Бурхан Курбани, режисьор: Наша задача е да направим политиката отново секси

Създателят на "Берлин Александерплац" за германската мечта и мисията на киното във времена като днешните

Курбани взе на живо миналогодишната си голяма награда на фестивала "Синелибри"

Светослав Тодоров

Курбани взе на живо миналогодишната си голяма награда на фестивала "Синелибри" © Петър Недялков

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Режисьорът и сценарист Бурхан Курбани е име, което вероятно ще чуваме все по-често - кариерата му в киното е в постоянно развитие.

Курбани е роден през 1980 г. в град Еркленц, до Кьолн, в семейство на бежанци от Афганистан, по-конкретно от персийскоезичната етническа група на хазарейците.

След номинирания за "Златна мечка" Shahada (2010), документалния 20xBrandenburg (2010) и We Are Young. We Are Strong (2014) през последните две години Курбани обикаля света с тричасовия "Берлин Александерплац", нестандартна екранизация по едноименната класика на Алфред Дьоблин, адаптирана преди от Райнер Мария Фасбиндер. Макар и книгата да е сравнително непозната в България (последно издавана тук през 1980), тя е част от литературния канон в Германия. Решението на Курбани да направи съвременен прочит век след излизането на романа привлече погледите още преди излизането на филма. Вместо германски затворник, който излиза на свобода и търси пътя си към обществото, режисьорът поставя бежанец от Африка като главен герой на историята (в ролята е Велкет Бунгуе, роден в Гвинея Бисау и с опит като актьор в Португалия и Бразилия, преди да се установи в Берлин). В хода на създаването на филма Курбани се впуска в дълъг подготвителен процес, в който прави множество интервюта с бежанци. "Направихме една много свободна интерпретация на сюжета - това беше единственият начин да намерим собствен глас и да не сме заседнали в първоизточника."

Следващият му филмов проект също ще е свързан с нов поглед към миналото - той планира римейк на трилогията "Три цвята: синьо, бяло, червено" на Кшищоф Кешловски, но в цветовете на германското знаме: черно, червено, жълто.

По-рано през октомври Курбани гостува на кинофестивала за базирани по литература филми Cinelibri и беше част от международното му жури. Това не е първото му посещение в България - гост е на "София филм фест" през 2011 и 2015 г.

Във филма героят, бежанец, който в моментите, когато е извън закона, се чувства най-добре приспособен към новата си среда, казва: "Аз съм Германия. Аз съм германската мечта." Каква беше германската мечта по време на детството ви в Кьолн през 80-те?

Семейството ми напуска Афганистан през 1979 г., по време на съветската инвазия в страната. Западна Германия отваря границите си и родителите ми пристигат с два куфара. Тогава хора като тях са били много добре приети, никой не е очаквал конфликтите в страната да продължат още 40 години или че ще има нови и нови бежански вълни. Германската им мечта тогава е била в рамките на следващото поколение семейството да стигне до средната класа.

А колкото до сцената, във филма тези думи звучат много иронично и дори цинично, идват в момент, когато героят е в бежански лагер и уговаря хората да станат наркодилъри. Има и нещо постколониално в сцената, тъй като човекът, който доскоро е бил на улицата, измества белия човек от позицията му на някой, който дава работа и експлоатира. Когато той казва, че е реализираната германска мечта, той има предвид фалшивата материалната страна на тази мечта - обещанието, че ако имаш апартамент и нов телевизор, няма какво повече да искаш в живота. Заглавието на романа няма предвид "Александерплац" просто като локация в центъра на Берлин, но символизира желанието да си в средата на обществото.

Променя ли се тази мечта с времето?

Обществото е променящ се организъм. Всяко поколение трябва само да определи какви са мечтите му. Германското общество се промени много през 2015 г., когато Ангела Меркел реши да отвори границите за тогавашната бежанска вълна и един милион души намериха подслон - може би това не беше политически находчиво, но за мен е голям хуманистки акт, който винаги съм уважавал. Предполагам, че голямото предизвикателство на нашето време е как едно плуралистично общество да устои на политическо напрежение, да съчетае новодошлите и консервативно настроените в десния спектър, как демокрацията може да балансира тези гласове.

Какви са изводите ви след последните парламентарни избори в Германия, които показаха един много фрагментиран вот?

Те ни поставиха в една нова ситуация, тъй като досега винаги е имало доминантна партия в управлението. Мисля, че това е един свеж момент в историята ни, тъй като трябва да се проведат различни разговори, да се намерят нови компромиси. Обществото иска нещо различно, но същевременно има сблъсъци на интереси и страхове, че повтаряме грешките от Ваймарската република, чийто разпад води до нацизма. Мисля, че ситуацията е предизвикателна, но все пак добра за демокрацията в един дългосрочен план. Същевременно не трябва да забравяме, че 12% гласуват за крайнодясна партия като "Алтернатива за Германия", която е много негативна към екологичните проблеми, правата на мигрантите и ЛГБТ хората. Надявам се, не звуча като политик?

Тричасов филм е винаги предизвикателство за зрителите...

За мен е толкова кратък! Искаше ми се да е пет часа. Не бих казал, че имаше голям натиск от дистрибуторите да е по-кратък, но да речем, че беше силно пожелателно. Това е повече проблем при киноразпространението, тъй като времето на зрителя се цени - за да отидеш да гледаш филм, хващаш транспорт, уговаряш се кой да гледа детето, може би трябва да гониш последен влак или автобус. Със сигурност не е проблем за стрийминг платформите, тъй като те имат интерес потребителят да прекарва възможно най-много време онлайн в тях. В хода на компресирането на филма от пет в три часа като че ли се приближихме повече до романа.

В едно интервю казвате, че бъдещето е в "постимигрантското кино". Проверих и според Google друг не е употребявал това определение. Какво влагате в него?

Мисля, че го откраднах от една режисьорка, Шами Хофман, която веднъж така описа работата си в театър "Горки" в Берлин.

В момента има хора, които са трето поколение германци, чиито баби и дядовци, често турци, са дошли през 60-те. Внуците им създават културното съдържание на страната в момента. Идеята за "новите германци" е доста провокативна: за някои е застрашаваща традициите идея, за мен тя означава отвореност към света, позиция, в която няма съмнение, че това е общество, съставено от мигранти, в която няма съмнение, че правата трябва да са равни, че тялото на жената е независимо, че демокрацията е даденост и че тя по природа събира различни и сблъскващи се гледни точки.

Обществото е винаги флуидно: през 1992 г. Франсис Фукуяма определя разпада на Съветския съюз като "края на историята", тъй като с финала на студената война, се очакваше Западът да обедини целия свят в себе си. Както виждаме, и капитализмът морфира вечно.

Интересно ми е как младите хора днес се дефинират. Например виждам много модерно облечени хора по улиците на София. Но дали зад външния вид има и реформирано мислене, или са под влияние на по-стари нагласи за света и просто лесно имитират някаква алтернативност? Ако има нужда от промяна, хората днес трябва да я инициират. Наша задача е да направим политиката отново секси.