Трябва да се отърсим от грандоманията

От друга страна, системата за наука и образование е пригодена за централно планиране. Моделът оттогава не е променен. Вътре, разбира се, нещата са се променили много. И те са се променили, следвайки пазара, по две основни направления. Едното е работа в чужбина - много българи или емигрираха, или работят за научни институции в Канада, САЩ, Германия. Другото е - работа за български микро- и малки фирми. Защото предприемчаеството през научните институти, включително университетите, е трудно и тежко - няма необходимата законодателна рамка, липсват установени вътрешни правила, липсват традиции, липсва адекватно правоприлагане и т.н. Ако трябва да обобщим - институционалният модел е мислен за големи предприятия, големи потребители на наука и технологии, каквито в момента няма. Това е едното голямо разминаване.

Има ли други разминавания?

Да, има - в търсенето и предлагането на наука и технологии. Фирмите не проявяват никакъв интерес към научните изследвания, а и нямат абсолютно никакъв стимул да го правят. В повечето страни от Европа търсенето на наука е част от цялостната система за икономическо развитие. Ако държавата изразходва 40% от брутния вътрешен продукт, но няма политика за технологично развитие, не може да се очаква, че ще има търсене на наука. Самата научна система на практика е оставена сама на себе си от началото на 90-те. Липсва или е силно фрагментарна политиката за научно-технологично развитие. Няма приоритети. Ярък пример - последните две научни стратегии, които се изготвиха от Министерството на образованието и науката, бяха приети от Министерския съвет, но и двата пъти дълго отлежаваха в Народното събрание, без да бъдат приети и съответно не влязоха в сила.

Казахте, че науката е оставена сама на себе си? Какво се случва вътре в нея?

БАН е основният, най-голям играч. Мисията на академията е да произвежда наука и технологии. Другият голям играч са университетите, но тяхната първична мисия и функция е да образоват. Това е една голяма слабост на българския, а и на европейския, модел - огромният научен потенциал на университетите не се използва ефективно. При тях по-голямата част от времето е насочено към преподаване. Така или иначе при прехода ролите се рзмиха. Университетите започнаха да навлизат в територията на БАН, което е естествено, няма кой да ги спре - всеки един преподавател иска да навлезе в научната област, която дава възможност за алтернативна заетост и развитие. И обратното - БАН започна да навлиза в полето на университетите – преподаване и обучение. И като потвърждение за липсата на стратегия в научната система има и едно странно изключение - Селскостопанската академия. Там моделът е съвсем друг. Макар да има мисията на БАН в селското стопанство, Селскостопанската академия не е независима, а е подчинена на земеделското министерство.

Казахте, че има голямо противоречие между пазара и наследената структура на науката в България. Само това ли пречи?

Второто голямо противоречие е между държавата и науката. Правителството е основната финансираща институция на науката в България - както по линия на университетите, така и по линия на научните институти. Обаче никъде няма заявка какво се иска срещу това финансиране. Има ли цели? Има ли някаква стратегия? Кое е това, което се иска на изхода? Свързано ли е то с някаква индустриална, икономическа, иновационна, инвестиционна или друга политика? С някакви критерии за качество? Това е всъщност голямата липса. Основното не е, че науката ни е остаряла, че хората са стари, че вероятно много голяма част от тях са деквалифицирани, че нямат апаратура, че сградите са стари и т.н., а по-скоро, че държавата не е казала каква наука иска, т.е. че общественият интерес не е формулиран даже с приближение. Това е като съдебната система - оставена е сама на себе си. Независима означава в случая абсолютно безконтролна. Липсват не само критерии, липсва визия какво искаме да направим с тази система.

Каква би могла да бъде тази стратегия?

Според един от най-често използваните икономически модели растежът зависи от три елемента - труд, капитал и нещо, което се нарича обща факторна производителност, или черната кутия на растежа. Смята се, че работата на тази черна кутия се определя от технологичното и оргнизационното развитие на икономиката, т.е. от съчетанието на иновации (нови продукти), наука (нови идеи) и организация (нови процеси и модели). Ако погледнем растежа в България през последното десетилетие, ще видим, че още преди началото на кризата се вървеше към един абсолютно неустойчив модел. Вместо да се търси постепенно, но непрекъснато технологично усъвършенстване, свързано с по-висока специализация на труда и капитала и по-сложни организационни структури, се отиде към ресурсоемко, екстензивно развитие, базирано на заемен капитал. В резултат се появи остър дефицит не само на квалифициран, но и на неквалифициран персонал, докато все повече и повече заемен капитал се насочваше в инвестиции в недвижими имоти, строителство и финансово посредничество. Никой не е помислил за третия елемент на растежа – за черната кутия. В резултат на което именно там са най-сериозните проблеми на България – ниско технологично развитие и неефективна организация и управление. Същото важи в пълна степен и за науката в България. Въобще липсва дори приближение на модел. Дали ще бъде "германски" с много държавно, институционално финансиране за фундаменталните науки и силна наука в предприятията, или финландски, със силни университети и един национален шампион – "Нокиа", или "израелски", със силна военна индустрия свързана с науката, но и с много рисков капитал и възможности за свободно предприемачество, или "англо-саксонски" със силен пазарен елемент, базиран на защита на интелектуалната собственост, но и силна държавна подкрепа за нови и перспективни технологии. Трябва управленско решение, базирано на най-доброто налично знание. Топката е в полето на правителството, но решението не може да бъде взето без участието на представители на научните среди.

Не смятате ли, че дискусията за БАН се деформира през призмата на национализма. Понеже навремето България е произвеждала храна за космонавтите и още бог знае какво, сега се казва - дайте да мерим сили с развитите нации. Никъде не е казано, че всяка държава трябва да отглежда всякакви видове наука, нали? Ако вземем за пример спорта - не е казано, че всяка държава трябва да развива футбол и шахмат - някои са силни в крикета като Пакистан или бейзбола като Куба примерно, но не отглеждат силни футболисти и шахматисти. Дали пренареждането на пластовете в науката не трябва да започне оттам - да си дадем сметка в кои сфери сме силни и имаме някакви конкурентни предимства?

Със сигурност има някакъв модел, в който могат да бъдат да заложиш числа и той да посочи петте отрасъла, които в България са най-добри. Проблемът с подобен тип моделиране, както се видя и при сегашната икономическа криза, е, че невинаги това, което се е случвало преди, ще се случва и в бъдеще. Не знаеш дали, ако направиш един модел, той ще работи в бъдеще и при всички ситуации. За това управленските решения по отношение на науката трябва да са базирани на най-добрите налични модели и доказана международна експертиза, но не могат да бъдат заместени от тях. Не могат да не се съобразяват с икономическите реалности в страната, но и не могат да бъдат оставени на имагинерни, теоретични пазари сили. Трябва да се отърсим от грандоманията да ставаме център на Балканите и първа сила в света, но не бива да нямаме мечти и визия за развитие. Необходима е много воля и лидерство, но и диалог, за да се вземе устойчиво решение.

Но ако се извърши реформа, ще има достатъчно пари за секторите, които са приоритетни. Това е като с болниците и училищата - като се махнат излишните, ще има повече пари за останалите, нали?

Ако оставим емоцията и идеологията настрана и погледнем обема на икономиката на страната днес и преди двадесет години, ще видим, че той е приблизително един и същ, разбира се, с много променена продуктова, организационна и донякъде отраслова структура. И тогава, и сега, дори 10% от брутния вътрешен продукт да отделяхме за наука (в момента процентът е 0,5%, а в миналото е достигал до 3%), това прави около 3 млрд евро. За сравнение, бюджетът за наука само на "Фолксваген" за миналата година беше почти 6 млрд. евро. Забележете, те правят основната част от инвестициите си само в една индустриална област. Трябва да си даваме представа какви са реалностите. Реалностите са, че бюджетът е изключително ограничен, даже нищожен. Дори и да се оптимизират разходите, пак няма да имаме достатъчно пари за наука. Ето защо българските политици трябва да искат много, много повече за едно инвестирано евро, отколкото "Фоклсваген", но и да са наясно, че средствата, които се отделят в момента за наука в България, са под санитарния минимум, и че отговорността за решенията къде и как да се инвестират е тяхна.

Все пак каква реформа е нужна?

Необходими са много смели, новаторски, но и прагматични решения, които концентрират ресурса на държавния и частния сектор в България, включително на външния интерес. На стратегическо равнище трябва да се интегрира политиката за научно, технологично и иновационно развитие и за образование. На практическо равнище има различни възможности. Първият подход е да се подходи научно, да се направят съответните проучвания за ефективност и да се заложат отворени и гъвкави механизми за развитие на науката, базирани на открита конкуренция, а не на институционално финансиране. След това да се изработят интегрирани инструменти за финансиране, които да не са съсредоточени само върху БАН, но и как ще се развиват университетите, здравеопазването, отбраната, екологията и т.н. Между другото всички доставки за армията включват офсетни програми, които обикновено предполагат високотехнологични инвестиции в страната. На базата на такъв механизъм може да се определят десетте приоритетни сектора, в които държавата смята да инвестира пари за наука. Вторият възможен подход е да се въведе т.нар. брюкселско правило, или научен борд - намират се онези научни или стопански институти, които вече са успели да осигурят инвестиции от международни източници, и се казва примерно "за всяко евро, което сте докарали, ние ще добавим още едно". Това е прагматичен подход. Третият подход е държавното финансиране да не се връзва към институции, а към имена – научни авторитети, базирани на международни оценки. В това отношение няма магически формули, но има доказано ефективни, поне на равнище отделни проекти и/или институции подходи.

Възможна ли е въобще реформа?

Други страни са го правили. Голямата трудност е да се намерят съмишленици за реформата в самите научни среди. Такива хора има, но за да бъдат привлечени за каузата, те трябва да видят ясни алтернативи и потенциал за развитие, както и ясно протегната ръка за диалог. Науката е сфера, в която всеки има собствена тежест и собствено мнение, което трудно се променя, без много сериозни аргументи. Да се прилагат управленски решения в такава област е изключително трудно и изисква много ясна идея какво се цели. През последните десет години нееднократно имаше изказвания на политици, които изразяваха желание за реформа в научната сфера. Но до този момент все още не съм видял нито един програмен документ, в който да е описана стратегия или последователност от практически стъпки за реформа. А финансирането и възможностите на европейско равнище за такива проекти е много голямо. Например една практическа идея за излизане от кризата е да се стимулират най-иновативните научно и стопански организации, коиото се намират вече на международния пазар на идеи и технологии. Това може най-лесно да се осъществи чрез национално съфинансиране за вече спечелени в Брюксел европейски проекти. По този начин не само ще се влеят свежи пари в българската икономика, но и ще се подобри управлението в научния сектор - ще се обвържат националните фондове, които България е доказала, че не може да изразходва ефективно, с европейски такива, които се управляват от по-подготвена и ефективна администрация.