Правото на Путин

Отделяне, сецесия от държави, анексиране и пр.

Да започнем от самото начало: принципът на съгласието е основопологащ в международното право. Без съгласието на два субекта, валиден договор и решение на спортни въпроси между тях не може по принцип да има. Затова най-безпроблемно става отделянето на нови държави при съгласието на всички заинтересовани. "Кадифеният развод" в Чехословакия беше пример. Шотландия може да ни предостави също подобна ситуация: там е постигнато съгласие, че ако има позитивен референдум за отделяне, той ще бъде уважен. Подобни референдуми е имало в Квебек и на други места. Доколкото Украйна нито е питана, а още по-малко е давала съгласие на подобно развитие, нито Шотландия, нито Квебек, нито кадифеният развод могат да бъдат прецеденти в сегашния казус.

Какво става, ако територия се отдели от държавата без нейно съгласие? В класическото международно право тук се е прилагал принципът на ефективността: доколкото новата власт има ефективен контрол върху територията, в някакъв момент това фактическо обстоятелство би трябвало да се признае. В съвременното международно право обаче към този принцип се добавят и други: отделянето трябва да се станеq без да се нарушават базови принципи на международното право, като например използване на военна сила, заплахи и т.н. Спазването на човешките права също става критерий за приемливостта на крайния резултат. Ето затова има много случаи, в които анексиране на територии е извършено де факто, но то остава непризнато (освен от извършителя). Турската част на Кипър е един такъв пример. Южна Осетия и Абхазия са друг (Абхазия, освен от Русия е призната и от няколко други държави, включително Венецуела и Никарагуа). Подобен, но по-особен случай е Приднестровието: и тук нямаме директно анексиране, а по-скоро поддържане на марионетни режими от страна на Русия в област с неизяснен правен статут. Всички тези казуси могат да бъдат прецедент в Кримския случай, защото е вероятно Крим да бъде признат за част от Русия само от самата нея. При една такава ситуация бихме имали съобразяване с фактическото положение, но непризнаване на неговата легалност и легитимност от международната общност. Русия, като правонарушител, би трябвало да понесе и санкции, които могат да бъдат под най-различна форма: най-вече икономически, но и политически, като отнемането на членството й в организации.

Много се изговори за паралела с Косово, когато НАТО действа едностранно и без да следва разписаната процедура в ООН. Косово изправи международната общност пред наистина трудна дилема. От една страна, Съветът за сигурност беше блокиран и не можеше да вземе никакви адекватни мерки; от друга страна, бездействието можеше да доведе (а и доведе) до етническо прочистване и други зверства, изглеждащи съвсем реални след случилото се в Сребреница. НАТО действа в разрез с традиционната интерпретация на международното право и защити албанците от Милошевич, позовавайки се на т.нар. доктрина за "хуманитарна интервенция". Според нея при сериозни и масови нарушения на човешките права държавите имат задължение да "защитят" преследваните и да се намесят във вътрешните работи на суверенната държава за предотвратяване на престъпленията.

Тази доктрина е спорна и не е универсално призната: има аргумент, че с нея сравнително лесно може да се злоупотребява. Все пак при отсъствието на подобна доктрина обаче светът ще трябва да стои и да гледа, докато някой развилнял се сатрап извършва масови погроми. Обърнете внимание, ако отхвърлим една такава доктрина, бездействието би било единственият легален избор дори когато една намеса би била военно и технически възможна (ясно е, че по отношение на Китай или на Русия това би било просто невъзможно, така или иначе)!

Правото на джунглата

Каквото и да мислим за хуманитарната интервенция, в Крим просто нямаше нужда от такава. Руските войски влязоха не да защитят някого от нещо, а за да анексират територия. В този смисъл паралел между Косово и Крим няма. Не е сериозно да се твърди, че понеже новите украински власти отменили руския като официален език (което те в крайна сметка не направиха), е било необходимо навлизането на руски войски на полуострова. А историята с местното доброволно опълчение, което разоръжава хиляди украински войници, е трогателна, но едва ли някой сериозно й вярва (като изключим нашите наблюдатели на референдума, разбира се).

Накрая, много се изписа за решението от 2010 г. на Международния съд в Хага за Косово, и то беше цитирано като прецеНдент за Крим. Тук направо трябва да се каже, че това решение в никакъв случай не оправдава анексирането на Крим от Русия. То е съвещателно мнение (т.е. не е правно задължително) и заявява, че едностранна декларация за независимост не противоречи на международното право. От това не следва, че някой е длъжен да признае тази независимост или че окупирането от друга държава на тази територия не е правонарушение. Нарушение е - Русия безспорно нарушава териториалната цялост на Украйна и това е нарушение на jus cogens - императивна норма на МП. Ако едно такова нарушение остане без санкции и последствия, то самото може да се превърне в прецедент за силни държави, анексиращи територии, населени с техни сънародници.

В този смисъл най-точният паралел със сегашната ситуация е от далечната 1938 г., когато Чембърлейн и Деладие се съгласяват в Мюнхен с претенциите на Хитлер за Судетите. Вярно е, че нито Путин е Хитлер, нито Русия днес е сравнима с нацистка Германия. Но все пак основанията за анексията на Крим не са по-различни от основанията за анексията на част от Чехословакия: наличието на хомогенно чуждо население и (слаба или имагинерна) опасност от неспазване на неговите права. На фона на подобна нова доктрина Косовската "хуманитарна интервенция" започва да изглежда далеч по-оправдана: новата путинова "доктрина", както канцлерът Меркел каза, е просто друго име за правото на джунглата. А в правото на джунглата дали има прецедент или само прецеНдент е без значение.