Една изгубена година

Конструкцията на тази власт

Е толкова сложна (а вероятно и нарочно скрита), че често дори по-преките участници в нея - например депутатите, не могат да са сигурни кой взима по-важните решения. Правителството съвсем умишлено не е подкрепено от формална коалиция, най-вероятно под давление на самия Сергей Станишев, който по времето на тройната коалиция често изглеждаше като премиер на конци. Сега поне конците остават полускрити - като корда, а една година след идването на власт на това управление ние все още не знаем нито истинския  й формат, нито кои са ключовите хора в него.

Знаем обаче, че важните решения не се взимат от премиера и на няколко пъти той трябваше да прави видими завои, тъй като явно беше следвал погрешния конспект. След първоначалната си полуподкрепа за АЕЦ "Белене" той се преориентира, тъй като някой беше решил, че за момента за кабинета е по-изгодно да се съсредоточи върху проекта на Westinghouse за 7-ми блок на АЕЦ "Козлодуй".

Още от представянето на министрите в правителството си личеше, че Пламен Орешарски току-що се е запознал с дадените му имена и съвсем не в подбора на повечето от тях. Така съставът на кабинета като следствие от разговорите между явни и скрити коалиционни партньори  продължава на моменти да прилича на попълнена до бройката туристическа група, но не и на екип с цели, стратегия и лице (виж повече по темата за конструкцията на властта тук). Първоначалните заявки за експертен кабинет бяха бързо забравени в името на баланса между БСП, ДПС и различните интереси зад тях. Получи се объркан екип от хора с различен капацитет, минало и идеология. Сред тях има сравнително успешни министри, като например Хасан Адемов, и прилични като Кристиан Вигенин, който заслужи поздравления за проевропейската позиция на България по отношение на Украйна. В кабинета има, разбира се, и просто пасивни министри в иначе важни сектори - като например Десислава Терзиева в регионалното развитие, както и загряващи премиери (с неясен ментор) като Цветлин Йовчев. Има обаче и откровени провали като Драгомир Стойнев. Олицетворяваната от него политика на държавата в енергетиката и икономиката произвежда до момента само скандали, недоразумения и бъдещи кризи - от ускореното пропадане на енергийния сектор, през напъните за строеж на "Южен поток", които ще вкарват България в безсмислена конфронтация с ЕС, и призивите да не се "козирува на Брюксел" до идеите държавата да изкупи обратно "Химко", че и други закъсали частни компании. В областта на правосъдието сме на път да докажем, че може и без министър - първо Зинаида Златанова умело заблуди магистратите, че чува гласа им, а малко след това обърна гръб както на тях, така и на собствените си обещания. Тя вероятно е и най-често отсъстващият министър от заседанията на Висшия съдебен съвет. Разведряващи щрихи абсурд в правителството вкарва и спортната министърка с неподражаемия си изказ ("Принципът на ветрилото е дебалансиран принцип на резултативна политика. Това е моето верую").

Министрите от тази

Шарена команда

Обаче не козируват на един и същ човек, или поне не на Пламен Орешарски. Сегашният премиер е първият от близо 20 години без никаква реална власт в парламента - той не е лидер на някоя от големите партии в нея, нито дори има каквото и да било апаратно влияние в БСП, макар че с каменно лице присъства и на  сбирки на актива. Както по-голямата част от министрите в кабинета не бяха избрани от него, така и не могат да бъдат махнати от него.

В резултат правителството не върви стройно в една посока, а накъдето го завлече по-активният в конкретния момент интерес.

Подобно на предишното управление и сега важните решения в държавата не се взимат и в парламента. Сложната конструкция на управляващата коалиция прави невъзможно откритото формиране на обща политика. В предишния вариант на тройна коалиция лидерите на трите партии се събираха от време на време и беше ясно, че те формулират основните посоки на управлението. Сега обаче такова нещо е невъзможно заради полунелегалния начин, по който "Атака" участва във властта. Сътрудничеството с партията на Сидеров не може да бъде официално нито за БСП (най-малкото за да изглежда, че пазят хигиена за пред ЕС), а още по-малко за ДПС. Между трите партии обаче има очевидна координация. Как се случва тя - кога, къде, от кого - е една от добре пазените тайни на това управление, дори и от самите депутати на ДПС и БСП.

Това, че важните решения за държавата не се взимат нито от премиера, нито от парламента, не означава, че те не взимат никакви решения. Ако се върнем на аналогията с дискретния таксиметровия шофьор, Пламен Орешарски, изглежда, има възможността да казва, че не иска да минава по определени улици. Премиерът и депутатите могат да прокарват и спират някакви идеи. Намерението на БСП да премахне плоския данък например беше посрещнато с публична съпротива от страна на ДПС. Според депутати от левицата премиерът също е бил категорично против и в крайна сметка темата отпадна от дневния ред. В други случаи скандални законодателни промени биват внасяни в парламента от депутати, а не от Министерския съвет. Което показва, че в кабинета има сериозни противоречия. Например 20-процентната такса върху приходите на зелените централи, за която е имало разделение в кабинета и дори в парламентарната група на БСП, беше внесена в парламента от групата на "Атака".   

В целия този

Мътен политически бульон

обаче през последната година в България се случиха доста важни неща. Управлението на държавата не търпи бездействие и в хаоса избуяват бурени. Липсата на категорично мнозинство и ясна посока за развитие направи невъзможно провеждането на каквито и да било реформи. Без тях набъбват много бъдещи кризи.

Най-видима сега е в енергетиката, където дефицитът на средства за покриване на себестойността на потребяваната енергия вече не може да бъде разрешен дори и със значително вдигане на цените на тока. А взимането на нови заеми също трудно ще удържи положението, тъй като кредиторите вече са наясно с реалната ситуация. Това обаче далеч не е единствената проблемна област. Фитилът на кризите тлее и в здравеопазването, където има нужда от мащабни промени. Управлението на европейските фондове заплашва да фалира цели общини и силно да затрудни работата на някои компании, които работят по европроекти. За тези кризи вина носят и ГЕРБ, но това управление направи решителна крачка напред в пропастта.

Икономическият популизъм на управляващите - преследването на ЕРП-тата, търговските вериги и заплахите за намеса на държавата в други области, влошава бизнес климата и отблъсква западните инвеститори (вижте повече тук). На тяхно място идват други, които създават съвсем различна култура на успеха.

В последно време управляващите се втурнаха и в челна атака срещу Европейския съюз, чиято цел е прозрачна. Тя трябва да създаде усещане, че критиките от Брюксел са инспирирани от опозицията (че дори и от "Икономедиа") и че всъщност ЕС цели да държи българите бедни. Всъщност за една година правителството успя напълно да загуби доверието на Европа. Отсъствието на ясно лидерство в държавата, усещането за слабо правителство и липса на посока за развитие направиха България един от най-непредвидимите партньори в ЕС. Мечтата на руския посланик в Брюксел отпреди седем години - ние да сме троянският кон на Москва в съюза, е на път да се сбъдне. За 12 месеца бездействие това управление успя да върне обществения консенсус за стратегическата посока на развитие може би с десетилетия назад. Дори и това правителство да падне утре, раните от това ще заздравяват с години. Белезите на изгубеното доверие ще се усещат още дълги години, от което ще има съвсем конкретни последствия.

Малко неусетно това правителство издържа цели 12 месеца. Освен успеха му в политическата еквилибристика най-голямото му постижение е, че държавата не рухна. Но и не направи нищо, за да предотврати бъдеща катастрофа, камо ли да гарантира растеж. Накратко, отмина една загубена година с още пропилени възможности. Една година от живота ни.

Автор : Надежда Чипева Преглед на оригинала