Мигрантофобия в Италия

Излизат от контрол

С течение на времето липсата на ясна политика по отношение на нелегалната имиграция и тромавостта при вземането на решения доведоха до настоящата спешна необходимост от конкретни мерки.

Трудно някой може да спори с евродепутатката Виктория Мохаши, когато се възмущава от италианската бюрокрация, която е изгубила следите на 12 ромски деца, отнети от родителите им заради малтретиране, но настанени в неизвестно кой социален приют. Италианците не се изненадват много от този факт, но не защото са ксенофоби, а защото те самите са жертва на пословично бавната си съдебна система. Достатъчно е да се припомни, че средната продължителност на един процес е 8 години, които стават 10 и дори 12, като се прибавят апелативният и касационният съд. Това, разбира се, не оправдава факта, че поради бюрократични пречки държавата не е в състояние да отговори къде е приютила 12 ромски деца.

Всъщност придошлите роми (близо 50 000 от които от Румъния в последните години) са само едната част от проблема с незаконната имиграция, който е все по-реален и парещ в Италия. Със своите 2500 км брегова ивица страната е естествен подстъп за всички

Имигрантски вълни

от Африка, Албания и останалите страни от Средиземноморието. С началото на пролетния сезон потокът от имигранти се увеличава, като на ден се случва да пристигнат остарели кораби с по 400 нелегални бегълци.

Последният пример е от миналата седмица, когато в Сицилия пристигна кораб с 376 незаконни имигранти. По досега действащия закон тези хора са настанени в центрове за първа хуманитарна помощ, където могат да останат за кратък срок, след което или ги екстрадират, или им връчват нареждане за напускане на страната. В момента, в който бъдат освободени от центровете за първа помощ, те в действителност спират да съществуват за държавната администрация, т.е. нямат документи, данъчен номер, здравни осигуровки или какъвто и да било официален статут, чрез който държавата може да ги контролира. Така тяхното неизбежно бъдеще е някаква форма на престъпление - работа на черно, джебчийство, кражби и т.н. Същевременно италианците (и редовните имиграти) плащат едни от най-високите данъци в Европа и издържат чрез тях центровете за нелегални имигранти, социалните плащания и здравната им помощ. Данъчната ставка за най-ниските доходи е 27%, които достигат до 30%, ако се добавят местните данъци, за да се стигне до 43% за най-високите доходи. Това означава, че при заплата 1000 евро един служител реално получава 700 евро. Глобата за нередовен пътник в градския транспорт е 34 евро. Ако не се плати веднага, се повишава на 100 евро. Обикновено един имигрант без документи не може да бъде идентифициран и пътува спокоен, че нищо не може да му се случи. Ето защо недоволството не е към чужденците въобще, а към неприкосновеността на чужденците извън закона; към това, че италианците се чувстват изоставени в собствената си държава.

На този фон инициативите на правителството на Берлускони (виж карето), макар и обявени като "мерки за обществена сигурност" и в пълен синхрон с предизборните му обещания, бяха разкритикувани от опозицията и неправителствените организации. Според вътрешния министър Роберто Марони те са напълно съвместими с европейските правила и основната им цел ще бъде да гарантират "основополагащото право на италианските граждани да не се страхуват". Министърът на правосъдието от кабинета в сянка Марко Минити обаче коментира, че криминализирането на нелегалната имиграция ще бъде контрапродуктивно и мерките ще бъдат допълнително бреме за данъкоплатците и за вече претоварената съдебна система в страната. Анализатори и представители на бизнеса пък изразиха опасения, че те ще отблъснат чуждестранните работници, които имат немалък принос за италианската икономика. Същевременно въпреки уверенията на вътрешния министър две от мерките - възможността за експулсиране на граждани на ЕС и правото да им се откаже престой заради недостатъчни доходи, са спорни от гледна точка на европейското законодателство.

Всъщност критиките, които най-често отправят наблюдателите, са към липсата на дългосрочна програма, която да подпомогне качествената имиграция, каквато е политиката на САЩ или Германия например. Италия няма специална политика за привличане на висшисти или висококвалифицирани работници. Най-често имигрантите се използват сезонно при гроздобер и други селскостопански кампании, в строителството или като болногледачки по домовете. Тяхното положение се разглежда само в подобни спешни случаи без изчерпателен поглед върху проблемите на образованието и бъдещата интеграция на второто имигрантско поколение. Както всички средиземноморски нации, италианците са отворени и толерантни (това се доказва и от големия поток имигранти, които предпочитат Италия не само от географски, но и по политически причини), изтънчени любители на хубавите страни на живота. Истинският им недостатък е може би е, че очакват всички да са като тях и да спазват законите от само себе си.