За България е твърде рано да мисли за еврозоната

В един идеален свят в еврозоната би трябвало да имаме монетарен съюз и банков съюз. И банковият съюз да разполага с известен фискален ресурс за подпомагане на държавите, изпаднали в трудност. Това няма да е лесно за постигане и не бива да мислим, че можем просто да създадем голям фискален съюз от нищото. Нужна е подходяща институционална база - централно взимане на решения, които да се изпълняват на национално ниво. Не можем просто да кажем - създаваме фискален съюз, германците ще плащат за всички и всеки ще е свободен да прави, каквото си иска. Няма да се получи така. И ни чака дълъг дебат. Моят най-голям страх е, че в много страни в ЕС проевропейските нагласи отслабват и евроскептицизмът се засилва.

Да, усещането е, че атмосферата е токсична и ЕС губи гражданите си. Kак може отново да ги спечели?

Отговорът е, че трябва да им създаде усещането, че те притежават ЕС. Това означава да говорим как да дадем власт на гражданите да влияят на взимането на решения в ЕС. В момента се случва точно обратното и властта се измества от европейските институции към правителствата, сега страните членки са тези, които решават. Това няма как да е устойчиво и да продължава.

Нужно е гражданите да могат да гласуват за политики на ниво ЕС, но за момента това е в сферата на мечтите, още сме много далече от нещо подобно. Виждаме обаче ограниченията на междуправителствения модел - погледнете какво се случва в Гърция, в Германия и т.н. Това все повече се превръща в сблъсък между държавите и е точно обратното на нещото, което искахме.

България е от страните, където хората искат повече ЕС. Доколко обаче Брюксел може да влияе при нежелани залитания като проблемите в Унгария или политическата криза в България в момента?

- Нека първо кажа, че приветствам протестите в България. Най-важният двигател за промяна винаги са гражданите. Много е трудно отвън да се подобри бизнес климатът или да се повиши качеството на управлението. ЕС може само до известна степен да влияе върху случващото се в страните членки, защото гражданите, националните парламенти, правителствата и администрациите са тези, които взимат решенията и държат ключа към това, което се случва.

По отношение на формалните инструменти за влияние, когато дадена страна нарушава законодателството на ЕС, тя може да бъде изправена пред Европейския съд. Има и други начини,  свързани със структурните фондове - могат да бъдат спрени, ако например фискалната политика не е в съответствие с правилата. Кохезионните фондове могат да бъдат замразени за известно време, какъвто беше случаят с Унгария.

Защо при Унгария това не помогна и може ли да се приложи спрямо България?

Защото има по-големи интереси, които влияят, еврофондовете са незначителни на техния фон. В случая с България е видимо, че страната има добър растеж и в известен смисъл наистина се сближава с ЕС. Но не се случи нещо важно - не се появи нужният бизнес климат с малко корупция, малко пречки за инвестиране и създаване на бизнес. Има слаба администрация и недостатъчно качествено образование. Има го и огромният въпрос за социалното включване и бедността.

Трябва да започнете от следните неща - добра администрация, добри процедури, добри правила. Ако имате тези неща, бизнесът, инвестициите и икономическата активност ще дойдат. Сега трудно може да се случи предвид надвисналия риск, че във всеки момент можеш да загубиш част от инвестицията си заради административни пречки или някакви непрозрачни интереси.

За да се постигне нужният обрат по отношение на качеството на политическата система, администрацията, намаляването на корупцията, гражданите трябва да са зад това. Мисля, че сегашните протести в България подпомагат промяната и показват, че нещата не могат да останат както досега. В допълнение ЕС трябва да изпрати сигнал, че е нужна промяна. Това ще даде допълнителен аргумент в подкрепа на протестите и може да помогне за достигането на повратна точка в България.

Защо ЕС не може да направи повече, за да подпомогне промяната отвън?

Заради комбинация от история, традиции, а също и финансови интереси. ЕС е твърде малък финансово, за да промени драматично динамиката в една страна. Бюджетът на ЕС е 1% от БНД, това може да променя нещата, но все пак националните администрации движат всичко.

Ако говорим по-специално за еврозоната, една от големите теми в момента е създаването на фискален и политически съюз. Но това, което често се пренебрегва, е, че за да има някаква форма на фискален съюз, е нужен не само център, който взима решенията, но и администрация навсякъде, която да ги изпълнява. Ако погледнем към САЩ като краен пример, там има федерално правителство, но има и федерални институции и те имат силата да действат навсякъде. Не институциите на отделните щати са тези, които прилагат решенията, а федералните такива.

Ние имаме това в ЕС - ЕЦБ, която е най-силната европейска институция в момента. И е толкова силна, защото има изпълнителна власт и реално влияе върху монетарната политика навсякъде. Докато в случая с Европейската комисия, ако ЕС приеме регулация или директива, националните администрации са тези, които трябва да я прилагат.

Ако сравняваме със САЩ, има и друга голяма разлика - там един щат може да фалира. Има ли и еврозоната нужда от механизъм за фалит на държави?

В Маастрихтския договор няма клауза за спасяване на държави и по разбирането на повечето германски икономисти това означава, че дадена страна не може да фалира. И когато се случи ситуацията в Гърция, имаше голям страх, че един фалит би имал огромни последствия за стабилността на цялата еврозона. Първоначално в Тройката имаше дискусия дали е нужно преструктуриране на дълга или фалит в Гърция. Тази дискусия продължи точно десет минути и отговорът беше - не. Към онзи момент това беше правилното решение, защото несигурността беше огромна и изобщо не бяха подготвени.

Но след това преструктурирането на дълга се случи много късно и това пропиля много пари на европейските данъкоплатци. Забавянето показа един от големите проблеми на ЕС - липсата на изпълнителна власт в центъра. Вместо да имаме една институция, която да вземе това решение, имаме Тройката - ЕЦБ, ЕК и МВФ - и Еврогрупата. Това прави процеса много бавен и сложен.

Ако погледнем напред, големият въпрос е следният: ако не можем да се споразумеем за фискален съюз, за споделяне на повече риск, тогава възможността една държава да фалира или дългът й да бъде преструктуриран трябва да е управляема. А дори не сме започнали това. Трябва да подготвим финансовата система, банките, държавите. Но в последните две-три години всъщност се случва точно обратното - банките са много по-уязвими към проблеми в държавите, отколкото бяха в началото на кризата. Особено в последните 1-2 години банките в Южна Европа купиха много държавен дълг на страните, в които оперират, и така в момента евентуален фалит според мен е почти невъзможен.

А ако погледнем към другите страни със спасителни програми, научи ли ЕС нещо от опита с Гърция?

Официалната линия е, че всяка от тези държави е уникален случай. Институциите не разбират, че има определен модел, всичко се прави пожарно и еднократно, често на много късен етап и забавянето повишава цената.

Това, което трябва да научим, е колко важна е връзката между банките и държавите, това е един от ключовите проблеми. Ако банките и държавите са силно свързани - финансово, но и политически, тогава е много трудно да се преструктурира дълг. Другият урок от спасителните програми е, че монетарният съюз има нужда от известна степен на фискална интеграция. Без това държавите от еврозоната могат да получават наистина наказателни лихви от пазарите с всички последствия от това за икономиката им.

Нужен е подкрепящ механизъм, особено за случаите, когато платежоспособността изглежда добре, но ликвидността е проблем. Но има случаи, когато страните са наистина неплатежоспособни и за тези случаи имаме нужда от механизъм за преструктуриране на дългове.

Идеята на банковия съюз е точно да прекъсне опасната връзка между банки и държави. Но след първоначалния тласък сега нещата се бавят. Готови ли са Германия и останалите от еврозоната за истински банков съюз?

Убеден съм, че има нужда от някаква форма на банков съюз, защото иначе всеки проблем в правителствения сектор може да има незабавни последствия за банките в страната. А когато банките имат неприятности, цялата икономика има неприятности. Когато цялата икономика има неприятности, правителството има дори още повече неприятности. Така се получава порочен кръг, в който се заплитат правителства, банки и икономики, тъй като са силно свързани. И ако някъде има проблем, цялата икономика затъва.

Виждаме това много ясно в редица случаи - при лихвите на Италия примерно. Ако има съмнения за италианското правителство, веднага италианските банки имат проблем с финансирането и целият бизнес в Италия има проблем с финансирането. Така много добра фирма в Италия, която има същия кредитен рейтинг и същия бизнес модел като фирма в Австрия, ще плаща много по-висока рискова премия. Това не прави смисъл. Ако имаме монетарен съюз и интегрирана икономическа зона, тези две компании трябва да се конкурират при равни условия, което означава при приблизително равни условия на финансиране. Така че трябва да се отделят проблемите на банките от проблемите на правителствата. Това е основната цел на банковия съюз.

За да стане това, са нужни няколко елемента - силен централизиран надзор, какъвто сега ще имаме с единния надзорен механизъм (SSM). Той е добра стъпка в правилната посока и ще стане много силна институция. Вторият елемент е единният регулатор. При него въпросът е, когато надзорът установи, че една банка има неприятности, кой ще определи какво трябва да се случи с нея. Това е голямата битка в момента. Позицията на германското финансово министерство е, че това трябва да са националните регулатори и те да оперират в единна мрежа. Докато предложението на Европейската комисия е самата тя да бъде тази институция, която взима финалното решение.

Големите държави не искат да преотстъпят това право. Но накрая трябва да го направят, защото проблемът е, че банките и правителствата са толкова свързани, че това води до неефективна финансова система и неефективна правителствена система. Така че е най-добре да има независима европейска институция. Може да са нужни още година-две, за да се стигне до това, или може да се случи много бързо в зависимост от развитието на кризата. Хората действат бързо под натиск.

Въпреки проблемите на еврозоната Латвия скоро ще влезе в нея. Има ли смисъл и за България да се стреми към еврото сега?

За Латвия има смисъл, защото тя премина през много тежък период на пренастройване на икономиката. И това беше направено при фиксиран валутен курс. Големият избор за Латвия беше преди три години, когато беше затънала и имаше възможност да обезцени валутата си, но не го направиха. Сега растежът се възстановява, пренастройването е приключило и за Латвия влизането в еврозоната би означавало цената на финансирането драматично да се понижи. За страната ще има само положителни ефекти, но не и отрицателни. Единственият минус, за който можем да говорим, е рискът от балони, подобни на този в Кипър. Там банковата система беше на стероиди. Това е риск, за който трябва да се внимава и трябва да е управляем. Латвия само ще спечели от въвеждането на еврото, защото икономиката й вече е готова и е конкурентна.

За България в момента не би имало смисъл да приема еврото. По отношение на реалната конвергенция страната изобщо не е напреднала. Маастрихтският договор изисква критерии за номинална конвергенция, но има и клауза, която казва, че страната "трябва да е в състояние да издържи на конкурентния натиск". Това е реалното сближаване. В идеалния случай държавите в един монетарен съюз би трябвало да са на сходно ниво на развитие и с възможно най-малки разлики по отношение на доходите. Ако има огромни разлики - а България ще трябва да догонва поне няколко години - съществува риск от надуването на голям балон (например имотен или при капиталовите потоци). За България е по-добре да расте още, да се приближи до нивата на БВП в еврозоната, и едва тогава, вероятно след 5 или 10 години, да мисли за влизане. Но сега е твърде рано.