На улица "Пътят на смъртта"

На 10 метра под земята

Строен по времето на СССР и почти изоставен от властите през 90-те години, Дебалцево е типичен съветски град от времето на студената война. Улиците носят имена като "Ленин", "Крупская", "Комсомолская". Табелките на държавните учреждения още пазят наименованието Украинска ССР. Основните забележителности са паметници на борци срещу фашизма или герои на комунистическия интернационал. Те също изглеждат позабравени. Лицата на сивите каменни фигури със сърпове, чукове, петолъчки и автомати от Втората световна война гледат към нищото през прегърналите ги кафяви лози и клони на дървета.

По улиците трудно могат да бъдат срещнати хора. "Излизаме само рано сутрин, за да си наточим вода. После отново в мазетата", разказва Иван, докато влачи няколко бидона. "Имаш ли цигара? Или нещо за хапване," пита мъжът на средна възраст, докато прокарва пръсти през обръсната си глава. Това е преобладаващата прическа сред останалото в Дебалцево мъжко население. "Нямаме вода, разбираш ли...", свива рамене Иван.

Изведнъж в далечината се усеща раздвижване. От една олющена сграда в центъра на града се показва възрастна жена, след нея още една. На улицата излизат около 20 души. Всички са възрастни, слаби и много изплашени. "Елате да видите как живеем", подканва Лариса с ръка към тъмния коридор зад нея, от който лъха студенина. Оказва се, че това е бившето управление на железниците в града, където някой съветски чиновник предвидливо е построил бомбоубежище в случай на ядрена атака от Запада. Въпреки че е изоставено преди 25 години, сега там отново живеят хора.

В неголямото помещение, използвано за склад за ненужни вещи, живеят постояно около 100 души. Те са дошли преди два месеца, когато в една от първите бомбардировки къщите им получават сериозни разрушения или просто се превръщат в пепел. В единия ъгъл се чува бебешки плач. Млада майка, единственият човек под 50 в бомбоубежището, се опитва да успокои детето си, което е едва на 5 месеца. Зад нея се вижда голяма рисунка на стената с лицето на Ленин в профил.

"Защо сме още тук ли? Ами къде да отидем? Нямаме пари, нямаме роднини, дома ми го няма, мъжът ми изчезна. Какво мога да направя", казва майката Светлана докато клати бебето наляво-надясно.

Местните жители имат смесено отношение към сепаратистите от ДНР. Жените разказват, че не са имали никакви проблеми с тях и са били напълно свободни да живеят живота си, както преди. Мъжете в боеспособна възраст обаче описват по-различна картина.

"Ако ти хвърлят око по някаква причина, например, ако ги погледнеш накриво, те спират на улицата и започват разпитите. Много трябва да внимаваш какво ще кажеш, защото може да се заядат за най-малкото нещо", продължава разказа си Иван, който вече почти е стигнал с тубите до дома си в крайния квартал "Заводский". Например по думите му негов познат е бил спрян на пропускателен пункт около града. Вече се е било стъмнило и приятелят му бил пийнал. "Накараха го да слезе от колата, съблякоха го по бельо, без обувки. Казаха му да се прибира пеша, иначе още по-лошо. Колата му беше на кредит. Все още трябва да го плаща, но кола вече няма", спомня си Иван.

С връщането на украинците в Дебалцево подобни фрапантни случаи вече няма, но определена степен на безвластие се запазва. Когато започнат бомбардировките, тоест по няколко пъти на ден, първите, които напускат града, са милиционерите, твърдят местните. "Ако се опитваме да се свържем с тях за загинал или по друг въпрос, трябва да чакаме по няколко часа да се появи някой", споделя Ирина, съседка на Иван от квартал Заводский. "Освен загиналите, имаме и увеличение на битовите кражби и мародерствата", обяснява дежурният милиционер за града в този момент. Той признава, че не живее в Дебалцево и идва от друг град само когато е на смяна.

Между мазето и гробището

В апартамента на Ирина, която живее в малка триетажна ведомствена сграда от 50-те години на миналия век, вместо стъкла има найлони. "Няма смисъл да слагам нови стъкла, не знаем кога пак ще падне нещо наблизо и ще ги счупи отново", обяснява прагматичното си решение пенсионерката. Тя заедно с дъщеря си и внучката си нощуват в общото мазе на входа. "Само ние останахме тук, няма къде да отидем. Съседите напуснаха и едва ли ще имат против, че заемаме цялото помещение долу", казва Ирина.

Пригоденото за спане мазе представлява не по-голяма от 10 кв. м стаичка, в която Ирина и семейството й са опитали да направят годно за живеене. От натрупани една върху друга дъски е направено легло, върху което са хвърлени няколко стари матрака. Вдясно от него се виждат няколко започнати книжки и две свещи. "При всяка бомбардировка се късат жиците и падат стълбове. Ток има само когато дойде специална ремонтна бригада, но такава има само в другия град и това отнема време", споделя Ирина.

Никое от тези неудобства обаче не може да се сравни с постоянно надвисналата заплаха от обстрел. Докато Ирина и Иван разказват за разрушенията в квартала им, някъде много наблизо се чуват артилерийски залпове. Приклякаме и уплашено поглеждаме към синьото късносептемврийско небе. Местните обаче не мърдат. "Не се притеснявайте, това са изходящи изстрели. Сега ще подумкат малко и после онези ще отговорят. Имаме около 15 минути", споделя Иван и бърза да ни покаже ъгъла на неговия блока, където преди няколко дни една от съседките не успява да дотича до мазето си навреме.

На мястото, станало известно сред местните като "пътят на смъртта", все още се виждат червени петна кръв и остатък от пластмасов бидон. "Точно беше спряло да гърми и майка ми отиде да напълни вода", спомня си със стиснати до побеляване зъби синът й Владимир. "Ние живеем ей там", посочва 15-годишното момче към намиращия се на около 20 метра жилищен блок. След това започва да плаче. Останал без баща като малък, сега единствената му жива роднина е 76-годишната баба Дуся. "Дори нямах пари да платя за погребението на дъщеря ми. Сега сме длъжници на гробарите", казва през сълзи възрастната жена. Съседът Иван прибавя още един щрих към тази лична трагедия. "Три дни не можехме да погребем майка му. Обстрелът не спираше дори и на гробището. Когато най-накрая отидохме дотам успяхме да заровим гроба само наполовина. Отново почнаха да стрелят", казва той.

Докато говорим, Ирина вече се е прибрала към мазето си. Иван ни казва, че трябва да побързаме и да се махаме от Дебалцево. "Няма какво да правите тук, по-добре изчезвайте. Всеки момент онези ще отговорят", казва мъжът и се обръща към входа си. На въпрос какво смята да прави оттук нататък, той просто вдига рамене. "Сега ще изчакам да премине атаката. След това ще се опитам да погреба баща ми. Сърцето му не издържа от бомбардировката вчера", казва със плашещо равнодушие Иван.

На излизане от Дебалцево вече не се виждат свободно разхождащи се украински военни. На последния пропускателен пункт преди магистралата към вътрешността на Украйна се развява разкъсано синьо-жълто знаме. Намаляваме, защото би трябвало да следва проверка. От близкия окоп се подава една ръка и ни маха да продължаваме. Докато се отдалечаваме, вече в далечината зад нас се чуват падащи снаряди.

Фотограф : reuters