Имаме ескалиращ комплексен проблем на националната сигурност и той трябва да бъде дискутиран и решаван като такъв

По дефиниция (Бари Бюзън и Оле Вевер), "секюритизация" е говорене (в оригинала: "успешен речеви акт"), чрез което се постига споделено възприемане на "нещо" като заплаха за съществуването на важна колективна ценност (национален интерес) и готовност за предприемане на извънредни мерки за справяне със заплахата. Определянето на това, кое е и кое не е предмет на политиката на сигурност в демократично общство безусловно е политическа отговорност, но тя се формира и изразява под силен многостранен натиск (живеем в "ситема от социални ситеми"). Проблемът не е толкова в хоризонталния обхват на сигурността (в Националната стратегия за сигурност на САЩ от 2015 г. те са пет, в българската от 2014 г. – осем), колкото в това, че вертикалният обхват – глобалната, международната, регионалната, националната, социалната, груповата и индивидуалната проекция на сигурността, се провокират по несрещан в историята начин. Обвързаността на външната и вътрешната сигурност днес не е хипотеза, а е реалност (с изключение на нашата стратегия за сигурност от 2014 г., в която те са категорично разделени). Дори общество като нашето вече е наясно, защо това, което се случва в Афганистан и Йемен, ни засяга. Остава това да разберат и политиците.

Ако разбираме "секюритизацията" като политика да избегнем войната под каквато и да е форма, трябва да сме категорични в това кой, защо и по какъв начин определя обектите и средствата на политиката на национална сигурност. Точно по този въпрос разсъжденията с основните автори се преплитат. От една страна е исторически вярно, че няма диктатура, която да не е използвала заплахата от война за сврехсекюритизация на живота на хората. В този смисъл Сталинизмът и Маккартизмът, Мао и Саддам имат една една и съща платформа за обосноваване на вътрешните репресии - "така трябва, защото иначе ще загубим войната с...". От друга страна е вярно, че нямаме (колективно) исторически опит с такава анархия в международните отношения, които се изпълват с нови актьори (уникалната сирийска опозиция), отношения ("Защо е време да признаем дипломатически ИСИС", The Independent, 15.12.2015), инструменти (терор, хибридна война), стратегии и методи (асиметрията като стратегия и тактика).

Категорично, за да избегнем "войната" под каквато и да е форма, трябва ефективно да използваме "секюритизацията" в политиката на сигурност без да провокираме крехките устой на българската демокрация. Както "сигурността" ("дилема на сигурността), така и "секюритизацията" имат дуалистичен характер: повишаването на сигурността води до отнемане на нещо; намаляването на сигурнсотта води до повишаване на риска. Проблемът ни е, че, от една страна, трудно изграждаме споделена представа за заплахата; тя, доколкото въобще я има, се формира от ситуационни изказвания на политици, от привнесени оценки и от медиини истерии ("кажете сега, ще напада ме ли Русия..."). От друга страна, рискът за националната сигурност не е функция толкова на заплахата, колкото на собствената уязвимост. При висока уязвимост дори заплаха с нисък интензитет може да предизивка сериозни последствия (живеем в ерата на асиметрията!). Принцип на всяка стратегия е, да се атакува най-слабото звено на системата "противник", за да се стигне до овладяване на ядрото (centre of gravity), след което противникът ще бъде подчинен. Когато мислим за Европа и НАТО като за "нашата система", най-слабото звено може да бъде и България, а като ядро да бъдат атакувани демокрацията, начинът на живот (включително свободата), критичната ни инфраструктура (вкючително киберсредата), финансовата система и всяка една жизненоважна функция за нашите общества. Тъй като те са функционално и масово-психологически обвързани, пробивът в една от тях може бързо да доведе до сриване на системата.

Фокусирането върху традиционните атрибути на националната сигурност като независимост, суверенитет и териториална цялост (Чл. 9 от Конститицията ни) остава задължително, но е крайно недостатъчно, за да насочва политиката на сигурност към реалните проблеми. Ако пренесем вниманието върху сигурността на жизненоважните за нашето общество функции, тогава ще ни бъде ясно какво печелим, на каква цена. Точно това, според мен, би трябвало да бъде централната тема на съвременния дискурс за нашата сигурност.