Всекидневни герои: Захри и свободата на децата да бъдат деца

"Ами да, нали съм тук", съобщава самата Инес с победоносна усмивка, в която се чете: "абе-фасулска работа-това-го-знам."

В класната стая цари чудна бъркотия. Хадиджа срича "бо", "бе" и "бу" от дъската. Ахмед се е скрил под чина. Част от моливите скърцат усърдно да образуват думи от гласните и съгласни, дадени в задачата. Други деца се щурат, че им няма тетрадката за работа в клас...

"Казвам се Захри Дормушев. На 38 години съм и съм щастлив." Един учител по български език, който от всички съществителни нарицателни и съществителни собствени се опитва да подреди за децата свят, уютен и разбираем. От  "бу" и "бе" да им направи място, в което да се чувстват спокойни и свободни. Деца с родина Сирия, Ирак, Палестина или Бангладеш, които читанката пита "Де е България".

За част от тях училището е да започнеш да си спомняш отново какво беше да си дете. Да учиш, да играеш, да намираш приятели. Да имаш дом и семейство, които не са заплашени от война. "Децата са си деца. Когато са в спокойна среда, се отпускат. Преминали са през трудности, живеят в лоши условия, но като дойдат на училище се смеят и тичат като всички останали", казва Захри. Иска му се всички деца, които живеят в бежански лагери в България, да имат достъп до училище. За няколко часа на ден да бъдат наистина деца. Далеч от угрижените физиономии и тъжния гняв на възрастните.

Това е всичко, заради което става учител - да им дава добър старт, самочувствие и увереност, че могат да променят себе си, живота, околните за добро. "Учител си не ако имаш документ, че можеш да преподаваш, а ако искаш да работиш с деца", ще ви каже още Захри.

Пътят му до класната стая в палестинското училище "Авицена" лъкатуши като река Арда покрай родното му село в Родопите, Средногорци. И е пълен с интересни обрати, както той сам казва. Първо е електротехникумът в Мадан. След това казармата. После безработицата. В следващия епизод Захри е емигрант в Ирландия, където работи като пиколо и нощен управител в хотел. И едновременно с това учи интернет мрежи. Докато не се запознава с работата на свой приятел с деца и не му хрумва, че всъщност това е искал да прави цял живот. Сега е последна година във факултета по педагогика в Софийския университет (много държи да отбележим колко са готини преподавателите му там и колко много са му помогнали да преобразува желанието си в умения и ето, отбелязваме го - бел. авт.) и пише дипломна теза за работата на учителя в мултикултурна среда с деца от различни националности.

В класната стая пък се опитва да поддържа сложния баланс между разбиранията на Министерството на образованието за всичките сложнотии, които се учат по български език в началните класове и практическата необходимост да изравни знанията и уменията на децата от смесени бракове и децата бежанци, които са се включили в обучението тази година. Тук е моментът да кажем, че "Авицена" е частно училище, което се издържа от таксите, които плащат родителите на децата, но от тази година обучава безплатно около 100 сирийски деца. За което Министерството на образованието не се е включило дори едно "браво" да каже.

Захри се шегува, че се е върнал към добрия стар метод на взаимното обучение, характерен за килийните училища преди Освобождението, за да попълва липсите. Тоест разчита на това децата да си помагат едни други със сричките, картинките, думичките. И това работи. "Светът се променя. За какво е училището, ако не да научи децата да се справят, да знаят не само какво, но и как. Да прилагат това, което научат", обяснява Захри ентусиазирано.

Той лично черпи енергията си от усмивките на децата в клас. От семейството си. От игрите с дъщеря си. От разходките на Витоша. От неделните мачове по футбол с момчетата. От скаутската организация, в която членува. И... от класическата хомеопатия, по която взима уроци в свободното си време. И която учи как всичко в живота ни е свързано - здравето с успеха, доброто ни настроение с енергията, която излъчваме.

"Децата са като попивателна. Те малко чуват от това, което им казваш в час, но пък когато срещу тях застане човек с позитивна енергия, веднага я поемат. И обратното", разказва Захри. За децата в своя клас иска да ни каже, че много им харесва в България, защото природата е хубава и хората се усмихват. И понеже вдигаме малко вежда в почуда, Захри ни казва: "Естественото ни състояние е да се усмихваме и да сме добри. Само че го потискаме."

Следващия портрет ще можете да прочетете утре на capital.bg.