Плюещите плочки

С изключение на престижните пространства пред бившите партийни домове, сега общини, в окръжните градове или примерно площада пред Народния театър в София масовият случай е плочките да изглеждат като ренде, което трябва да остърже краката на пешеходците. Положението често е толкова зле, сякаш това е част от някаква градоустройствена конспирация.

Тротоари на пясъчни крака

Най-разпространеното обяснение в интернет форумите е, че лошата настилка е форма на кражба – "най сладкото и безотчетно присвояване на общинските пари", възмущава се анонимен форумец. Просто няма как небрежното полагане и последвалите ремонти да не са част от някаква схема. По-носталгичните смятат, че качеството си е отишло заедно със социализма, други стигат до универсалното "българска работа". Тези, които търсят някакво логично обяснение, твърдят, че имало някаква тайнствена наредба, изискваща плочници, изградени именно върху тънка пясъчна основа, за да се запазил архитектурният облик на градовете.

"Нямам представа защо е така", казва Тодор Тодоров от консултанта Mott MacDonald, които подготвят проекта за новия генерален план за организация на движението в столицата. Според него вероятно така е най-лесно. "Знам ли, по инерция, от любов към грозното и сивото, поради липса на естетика у кметовете, у архитектите, у местните управи...", пък смята пътен инженер с дългогодишна практика.

Причината е вероятно комбинация от традиция, липса на стандарти, вкус, надзор и мързел да се промени очевидно погрешна практика.

За да разберете тротоарните стандарти, се изисква яко ровичкане. В закона за устройството на територията са дадени само габаритите, българският държавен стандарт (БДС) описва качеството на влаганите материали, общинските наредби прехвърлят към други документи, а техническите спецификации по различни проекти се различават значително. Истината е в ПИПСМР. Тежката абревиатура се превежда като Правилата за извършване и приемане на строително-монтажни работи и е библията на строителните инженери, инвеститорските и техническите контроли. В специалното издание за улиците и пътищата са описани на какви качества трябва да отговарят тротоарите: те са два вида - с тротоарни плочи или асфалтобетонови. "Тротоарните плочи се нареждат върху подложен пласт от цименто-варов разтвор с дебелина най-малко 2 см", определя ПИПСМР и сякаш детерминира бъдещия пешеходен кошмар.

ПИПСМР не изключва възможността пешеходната настилка да бъде направена по друг начин. Но при наличието на минималните правила естествено строителите, които биха си позволили подложка повече от два сантиметра, са малко, но затова пък тези, които биха избрали по-тънкото решение, са много. И така започват пясъчните тротоари.

И все пак защо така

При всеки проблем с бушоните готовият отговор при електричарите е "всичко е в свръзките". Ако имаше професия тротоараджия, техният лайтмотив би бил "всичко е в подземната комуникация".

Пешеходната настилка би била далеч по-добра, ако просто се полагаше асфалт или бетон. Така е в повечето големи градове, дори в иначе стилните Париж и Рим или функционалните Берлин и Вашингтон. В България това не става, тъй като в централните части на градовете подземаната комуникация някога е била полага директно в грунта – така, за да се изтегли един кабел, трябва да бъде разкопан целият тротоар. Според Диков, именно подземната комуникация е основният мотив за плочките. "Дори асфалтът се реже по-трудно", обяснява Тодоров. По думите на инженера от Mott McDonald ситуацията е станало особено страшна след иначе смислената идея за вкопаване на различните кабели под земята. "Оттогава са тези полоси в тротоарите, които поради лошото си изпълнение просто потъват", казва Тодоров.

На всичкото отгоре в последните години се водят епични спорове кой точно трябва да подържа капаците на шахтите – общината, експлоатационните дружества или някой друг. Стигна се до абсурда баща да не успее да осъди общината в Благоевград, след като детето му падна в шахта без капак – отговорността била на местното ВиК, като кметството можело само да каже на водната компания да си сложи липсващoто покривно съоръжение. Михайл Кенанов, който преди време беше подел кампания за пускане на оплаквания в Столичната община при всеки забелязан случай на зееща комуникационна яма, също казва, че ефектът е бил една идея по-различен от нулата. "На 4 от общо 11-те подадени жалби получих входящи номера от общината, така че останалите вероятно не са заведени изобщо. И по четирите няма никакво движение (и шахтите не са оправени оттогава)."

Именно затова последният напън на Столичната община за подобряване на пешеходните пространства е да намери начин да се оправя със "Софийска вода", ЧЕЗ, "Виваком" и т.н. - нещо, което се оказва много трудно. Докато говорихме за плочките, зам.-кметът по транспорта на София Любомир Христов вдигна доста сериозен скандал на едно от дружествата, след като се оказа, че не възстановяват качествено разкопаното от тях. И не изглеждаше да повишава тон като за пред медиите.

Тодоров обаче казва, че оправданието с подземната комуникация е до голяма степен вече невалидно. Модерните стандарти в България изискват комуникациите да се полагат в полиетиленови тръби, така че изтеглянето на кабелите вече не е проблем. В градовете все още има зони, в които това не е изпълнено, но те намаляват. Плочките просто се поставят по инерция, дори там, където може да се направи много по-качествено, трайно и красиво решение.

Евтини на плочките, скъпи на ремонтите

"Един приятел казва, че е виждал скъпи боклуци, но не и евтини, но качествени неща." С тази популярна фраза Диков обяснява ситуацията с тротоарите. По думите на главния архитект в България съотношението между цена и качество не е уредено и затова на общинските власти всъщност им е много трудно да направят качествени пешеходни покрития. "Ако в един търг комисията избере по-скъпата оферта, после трябва да доказва, че не е камила." Колко това е така е отделен въпрос, както показват много търгове със заложени доста високи критерии - там дори най-евтиното решение е добро (освен ако просто не цели критериите да са направени така, че да отстранят конкуренцията).

Качеството на ронещите се материали е съвсем очевидно. Общините се оплакват от липса на пари, макар че никой не е изчислил колко точно се губи в постоянните ремонти, които иначе биха били избегнати при качествена направа. Според строителни инженери цената на бетонен тротоар, който е изрязан така, че да наподобява плочник, излиза на същата цена като настоящите плювалници. По-красивите решение са значително по-скъпи. Например щампованият бетон, който може да бъде във всякакви форми и цветове, излиза с около 50% по-скъпо (макар че фирмите, които го правят, дават цени от по 50 лв. кв. метър, но не е ясно дали в цената е включен фундаментът). Станислава Георгиева от "ЦСТ Строй инженеринг" ЕООД пресмята, че тяхното решение за тротоар – бетонна основа, върху която са положени клинкерни плочки, е около три пъти по-скъпо. "Искаме да е красиво", казва Георгиева, чиято фирма е един от главните изпълнители на възстановяването на емблематичната къщата на Цанко Яблански срещу Софийския университет. "Ако някой иска да направи нещо добро, Столичната община е насреща", допълва тя.   

Според Диков, когато се работи на кръпки, няма как да се получи добро решение. "Един ден сменяме бордюрите, друг път плочките, трети асфалта." Така по неговите думи дори гранитните бордюри в центъра на София, които са на практика вечни, са потънали между разбитите тротоари и надигналия се асфалт. "Ако положението не е критично, не си мърдаме пръста, а като стане, критично замазваме", коментира ситуацията пък младият архитект Мартин Ангелов, който освен другите си активности е и член на провокативната група "Трансформатори".

В интерес на истината голяма част от вълнообразната пешеходна настилка наистина е от исторически времена – съвсем скоро студентите по архитектура и строителство могат да се захванат с тротоарна археология, за да установят от кой точно период е набелязаното паве, тикла или плочка.

Доверявай, но проверявай

Същинският проблем естествено е липсата на контрол. По принцип строителните инженери твърдят, че ако се спазват изискванията и ако тротоарите не се претоварват с паркирали автомобили, те ще запазват приличен вид. Но дори и елементарната технология от ПИПСМР е очевидно, че не се спазва. Например тя изисква на разстояние не по-голямо от 4.5 м да се оставят и напречни разширителни фуги с ширина 15 мм, които се запълват с асфалтова паста. Отбройте четири метра по някой тротоар и потърсете фугата.

"Българският специалист не е особено богобоязлив и не си пада по четенето, а пък и защо да чете и прилага някакви си книжни изисквания, след като други сили движат и определят правилата в строителството", твърди експерт с опит в пътното строителство. Архитектът Павел Янчев, който пише популярния архитектурен блог View.Point (с подзаглавие "Още една нестабилна тухла в стената" – доста подходящо за настоящия текст), смята, че технологията е ясна. "Има тротоари, които изглеждат устойчиви, като тези по "Шипка" и "Кракра", където плочите им не са сменяни от 70-те примерно. Има и ужасни примери на скоро ремонтирани тротоари като "Солунска" и бул. "Витоша". Наличието на тези примери ме кара да си мисля, че технологиите за качествено изпълнение не са непознати."

Зам.-кметът Христов твърди, че един от проблемите е абсурдната ситуация, при която фирмата изпълнител (не само експлоатационните дружества) има право да си изтегля финансовата гаранция в момент, в който общината каже, че ремонтът е ОК. Така дори и нещо да се случи в гаранционния срок, няма как изпълнителят да бъде санкциониран. "Ще въведем задържане на парите за целия период на гаранцията, за да подобрим механизмите за обезщетяване на общината и гражданите", твърди зам.-кметът.

Особеностите на националния тротоар

"Истината е, че малко хора осъзнават колко много им се отразява на настроението и качеството на живот това, върху което стъпват", казва Мартин Ангелов. Забитият в земята поглед, постоянното озъртане за чист маршрут на придвижване тотално променя концепцията за тротоара – той вече не е място за срещи, а само за разминаване и избягване. Изобщо особеностите на българския тротоар вече са се превърнали в част от националния характер. Или обратното. От апатията или изтощението на обществото не му остават много сили да се занимава с някакви си плочки: "като ти висят гащи от всеки простор, какъв тротоар, какво градска среда". Павел Янакиев пък смята, че темата е толкова специфична, че трудно се намират достатъчно неправителствени организации, които да се захванат с темата.

Но без елементарното, равен и неплюещ пешеходен тротоар, е някак си немислимо да се говори за по-големия проблем - липсата на мисъл за цялостната организация на пешеходното движение. Това е като къща, в която всичко е олющено и единственото желание е да избягаш от нея, за да не се задушиш.

"Така че грабвайте ботушите и напред в борбата за публично пространство", призовава Ангелов.