Бедната спирка на китайското земеделие – Бойница, Видинско

Китайската държавна компания е взела земите от фонда – общо 20 хил. дка, в които са и т. нар. "бели петна" - земеделски имоти, чиито собственици не могат да бъдат намерени и не са ги заявили за обработване. Те се прибавят към останалите, за да се получат по-големи и съответно по-лесни за обработване парцели, които обаче остават в няколко различни землища.

"Лесни" може да се каже с малко ирония" – Любомир е от хората, наети за обработката, но работата постоянно прекъсва. Болтовете на новите машини постоянно се чупят заради земята, която години наред не е била разоравана толкова дълбоко. Сутрин към 8 часа китайският агроном от "Тянджин" и негов помощник идват на нивата. В кутията с инструменти на Любомир и колегите му има гаечен ключ с графи за измерване. "Идват, мерят и казват "Плитко!", разказва Любомир. Китайците идват в Бойница само за няколко часа, иначе стоят във Видин.

Самият Любомир е от Враца и работи за "Мелница Търново" - компанията, наета да обработи земите. Досега няма нито един нает от община Бойница, всички работници са от други места.

"Ако им хареса – ще наемат хора. Честно казано, аз си мисля, че хората тук са се отучили да работят", смята Генчева. За начало китайската компания планира да засее царевица, люцерна и слънчоглед – ако има добра реколта, ще продължат да гледат и може би да вземат за служители и местни хора. В момента работа тук може да се намери единствено в общината, в социалната служба и по социални програми. Населението на цялата община е близо1400 души, а в едно от селата няма нито един жител. Ако не са на работа в общинските ведомства, всички останали разчитат на помощи и пенсии.

Пътища за някъде и никъде

Макар да имат земи, хората тук не могат да ги обработват – нямат техника, нямат пари за инвестиции и така декари плодородни ниви пустеят. Пътят към селото прилича на път към нищото – асфалт почти няма, но и коли не срещаме.

Бойница прилича на предела на бедността в България - представете си изоставени къщи, изоставени полета, изоставени улици, дворове, в които години наред стъпват само дръгливи котки и озлобени кучета. Ако можете да си представите отчаянието от липсата на пари, на работа, на перспектива, тогава може би ще имате някаква представа как изглежда най-бедното място в обединена Европа. Официално общината е обявена за най-бедната в ЕС преди няколко години и според кметът Анета Генчева това не се е променило към по-добро. Дори да не го казва, признаци на подобрение почти няма.

Странно, но Генчева е много активна в кандидатстването за европейски програми – и общината печели много проекти. Центърът на селото се е сдобил с детска площадка (и три паметника, не е ясно обаче дали те са с европейски пари), училището и детската градина имат нова дограма. С европейски пари трябва да бъде направен и общинският път до Видин – проектът е спечелил финансиране и скоро ще започне строежът – но междувременно в административни процедури са пропилени много летни месеци и изливането на асфалта трябва да започне точно сега, в началото на зимата.

Пропилени или не, общината няма друга възможност за ремонт, при общ годишен бюджет от 1.7 млн. лв., който едва стига за покриване на текущи разходи. По този път всеки ден пътуват китайският агроном на "Тянджин" и колегата му. Генчева не иска по вече ремонтираното шосе да се движат тоновете земеделска продукция – защото ще го разбият за кратко време, а тя ще има нужда от още няколко години да измоли финансиране да се закърпят новите дупки.

На местните хора пътят много не им трябва – те едва смогват да купят храна за оцеляване, пътуването би било непостижим лукс.

Няколко малки шанса

Има малък шанс това да се промени скоро - в края на селото фирма "ПиЕнПи Солар" смята да изгради соларен парк – земята е заравнена, до края на декември трябва да са монтирани 80 хил. панела. Скоро трябва да се отворят работи места за няколко души охрана, от инвеститора вече са търсили кмета да им намери хора. Това, впрочем, е соларен парк на Петър Първанов – синът на бившия шеф на НЕК Красимир Първанов. (Той подаде оставка по нареждане на икономическия министър Трайчо Трайков, след като той подписа споразумението за проекта АЕЦ "Белене" с руската "Атомстройекспорт" - бел.ред.)

В общината още 40 работни места са осигурени по социални програми за домашни помощници. Други 25 трябва да бъдат отворени в Бойница след като стане готов домът за хора в неравностойно положение. За земеделие никой не търси работници.

До местната комисия по земеделие, където става прехвърлянето и регистрирането на земи, се стига през купища строителни отпадъци – комисията ще дели една сграда със социалния дом. Служителят от комисията се извинява, че не може да говори без разрешение на областната дирекция и продължава с работата – която изглежда, че не е малко.

Там, както и в общината, са залепени указания как става прехвърлянето на земи, а на няколко места в селото има обяви за изкупуване и арендоване на земеделски имоти от различни дружества. Цената за покупка, както научаваме от местни хора, се движат между 250 и 400 лв., зависи на кого продаваш и къде е нивата. Освен тези на "Мел инвест", останалите ниви в района не са обработвани от поне 10 години.

Един от жителите ни разказва, че преди десет години е продал 24 дка ниви по 70 лв. на декар, а наскоро негов приятел се е договорил продажба по 250 лв. Пламен, собственик на един от четирите магазина в селото, е продавал преди години по 50 лв. на декар – сега казва, че цената може да стигне 300-400 лв. Местните не са съгласни с твърдението, че комасация не се прави, защото хората не искат да продават – казват, че всичко е въпрос на цена. А това, което им предлагат, още е много ниско според тях.

Студът, сезон на бедността

Тодор е мъжът, който преди десет години е продал 24 дка по 70 лв. Идва да живее в селото след като го съкращават от "Реставрация" - София. Сега няма какво да продава, няма работа, няма и пари, но ми говори с усмивка. Дори оплакването му е с отчаяна усмивка, в която се опитва да събере и някак оправдае безверието си след годините безработица. "Нищо хубаво не ни чака. И от китайци, и от който и да е. Паметници имаме, мафия имаме, но нищо нормално няма. А как се преживява", пита, без да чака отговор.

От началото на май той и още няколко души от Бойница чакат жалките си надници от работата по ремонт на един от пътищата. Днес или утре може би ще им платят. Дошъл е изпълнителят на поръчката, в центъра на селото е спрян черният му джип. От него Тодор очаква някакви пари, които може би ще му стигнат да изкара няколко седмици. А може би ще му трябват за цялата зима, поне за толкова, защото не се знае кога отново ще може да работи.

Чудех се дали да ви го опиша – изглежда ужасно унизително да хвърлям засукани фрази и прилагателни, за да вадя на показ човешката мъка на Тодор. Но все пак – той е слаб, с побеляла и израснала коса, с леко набола брада, а на дясната страна на главата, точно зад ухото, има огромна подутина. Няма смисъл да питам дали се лекува. В Бойница лекарят идва в четвъртък и събота. Но хора като Тодор нямат осигуровки. Те не са в клиничните пътеки на здравната каса. Те не могат да си платят билет до Видин и обратно, не могат да си платят дори за изследване, да не говорим за лекарства. В 2011 г., когато медицината води спор за използването на стволови клетки и криозамразяване на тъкани, хора като Тодор нямат пари дори за аспирин.

Помислете си за сезоните в Бойница. На бедността й отива зимата. Студеното я разголва. В студеното бедността личи грозно и не може да се скрие с романтиката на чистата дива природа и спокойната провинция. Зимата ще издаде всичко – през зимата бедността трябва да мисли за отопление. Малкото пари отиват за такива неща. Отиват за хляб, понякога за мляко, олио, дори може и за захар и сирене. На хора като Тодор не им остават пари за зимни дрехи – ще познаете тяхната дълга бедност по избелялото до светлосиво яке, по захабените протрити панталони, по съвсем изтърканите обувки, по ръцете, които отдавна са забравили ръкавиците.

Обезлюдението

Бедността в Бойница има по-различно измерение от другите места в България, дори да е Северозападна. Някъде около Монтана и Видин ромски семейства са се настанили в изоставени къщи. В онези села бедни деца и преждевременно състарени майки гледат подозрително минаващите коли, а безработни мъже влачат дърва и стари железа, от които да изкарат малко топлина или стотинки. Там, въпреки бедността, има живот. В Бойница роми не се виждат, ако трябва да сме точни – и българи почти няма по улиците.

Другаде може да има бедност и от мързел – на някои места хората предпочитат да крадат, не да работят. Тук дори няма какво да откраднеш. Тук старите плодни дървета стоят в зимния ден със замръзнали по тях ябълки и дюли. Никой не е протегнал ръка да ги откъсне, дори да са чужди, да си ги запази за зимата.

Край Бойница някога е имало лозя. Сега циментовите им подпори стоят голи и на тях се подпират отдавна измразени почернели лози. Полето е разорано дълбоко на места, но синорите носят белега на двадесетгодишна пустош – високи треви, които никой не е окосил или прегазил, тръни, които никой не е отсякъл, стари шипкови храсти и огромни туфи с глог. Между тях са нивите, реколтата от които ще отива в Китай.

Бойница е картина в мрачната охра на късна есен, в сивото на старите къщи, в млечнобялата мъгла, в черното на мъртвите прозорци. Има няколко цветни петна – тъмночервеното под скрежа на шипките. Пъстрите рисунки, останали в детския клуб от лятото, когато тук идват деца при бабите и дядовците си. Яркочервеното, синьото и зеленото на детската площадка в центъра. Синьото на новите машини за оран. И жълтият училищен автобус, който следобед ще върне до Видин ромските деца от Нов път. Те идват да учат тук, защото им дават обяд. Така училището има деца и няма да затвори. А и никой не ги гони с подозрение, както в града. Те са най-усмихнатите хора, които видяхме за няколко часа в Бойница.

Още за китайските инвестиции в Бойница четете в съботния брой на "Капитал"