Остаряваме бавно, но дали неусетно?

В много специалности също се наблюдава застаряване на професионалистите, които работят много след пенсионна възраст. В New York Times неотдавна беше публикуван коментар по темата с анкета бихте ли се доверили на лекар, който е на 100 години. Описаният случай е в САЩ, но в България видяхме, особено по време на пандемията, че в много градове единствените лекар и медицински сестри са в напреднала възраст. От една страна, няма кой да ги замести, от друга страна, пациентите се страхуват от грешки, затова световната медицинска общност вече мисли за съвсем конкретни начини за разрешаване на проблема - изготвят се тестове и изпити, които практикуващите лекарите след определена възраст ще трябва да преминават, както и кратки опреснителни обучения.

И докато целият свят се развива и адаптира към новата продължителност на живота, в България хубавите и вдъхновяващи примери са рядкост и на техен фон се вижда отчетливо дискриминацията спрямо възрастта, или така нареченият ейджизъм. Въпреки че това явление не е характерно само за нашата страна, при нас е най-високият процент на дискриминация в ЕС - 63.1%. СЗО отчита сериозно нарастване на ейджизма по света и в специален доклад от 2021 г. въвежда план за действие и начини за преодоляване на стереотипитe.

Според данните на ООН България е и с най-бързо застаряващото население в рамките на ЕС. До 2050 г. един от всеки трима българи ще бъде по-възрастен от 65 години и само един от всеки двама българи ще бъде в трудоспособна възраст. Работната сила у нас ще намалее с до 40% до 2050 г., а делът на възрастните хора от общия брой на населението се очаква да се удвои през следващите 40 години. У нас предразсъдъците към възрастта са видими на много нива - от ежедневното поведение на голяма част от хората до институционален ейджизъм в болници, учреждения и на работното място.

Юлия Петрова, журналистка от БНР Фотограф : Цветелина Белутова

"Днес в България не просто няма уважение към възрастните - има абсолютна дискриминация спрямо нас, усещам го изключително силно през последните години", казва Юлия Петрова. Тя е дългогодишна журналистка в БНР, програма "Христо Ботев", известна е като една от най-добрите репортерки в сферата на художествените изкуства. "Уважавана е и от големите български художници, и от най-известните галеристи като изключителен професионалист, като човек, който познава в детайли и в дълбочина средата и знае развитието на творците във времето", казва за нея журналистката Силвия Чолева. Преди две години Юлия е отличена със "Златен будилник" за 40-годишната ѝ работа в областта на визуалните изкуства - като редактор в "Литература и изкуство", а по-късно в "Артефир", "Време и половина" и "Аларма" и др.

Днес, на 81 години, тя продължава да прави интервюта с художници по няколко пъти в седмицата за БНР, доброто ѝ здраве и физическа форма ѝ позволяват да работи пълноценно. Но от няколко месеца Юлия Петрова не получава хонорари за труда си. От ръководството на радиото съобщават, че нямат бюджет за външните автори, а заради възрастта си Юлия е официално пенсионирана и работи като външен сътрудник. "След време обаче разбрах, че това не важи за всички и някои от по-младите ми колеги, които са на същите договорни условия като мен, продължават да получават заплащане, а аз не", казва журналистката. Тя допълва, че ставало въпрос за граждански договор за не повече от 300 лв. на месец, които за нея, обаче, са жизненоважни, за да може да си помага към ниската пенсия.

И въпреки всичко не парите са това, която я натъжава, а отношението - от една страна, в радиото имат нужда от ерудицията и уменията ѝ, търсят я, допитват се до нея, същевременно ѝ казват, че нямат бюджет. "Не мога да не работя, не желая да се откъсвам от изкуството, това е животът ми", казва Петрова. Дава за пример колеги, нейни връстници, в скандинавските държави и в Япония, където опитът им се използва. "Ние, възрастните хора, сме капиталът на нацията, а вместо да ни се даде шанс да продължим да допринасяме,ни подлагат на унижение."

От интервютата ѝ, които се излъчват всяка седмица по БНР, човек научава много за света на изобразителното изкуство. "В никакъв случай не искам да бъда мрънкащият възрастен човек, постоянно се старая да съм в крак с времето", казва Юлия Петрова. Според нея част от причината за дискриминацията по възраст идва от историческото ни минало - "още по време на комунизма целенасочено се унищожаваше приемствеността, нямаше уважение към традициите, а оттам и към възрастните хора като носители на тези традиции. Това, което преживяваме днес в България, е унижение на личносттапо белег възраст, ние сме белязани", казва Юлия Петрова.

По време на разговора ми с йога инструкторката Денка Иванова, която е на 75 години, чувам същата дума "унижение". Срещаме се, след като току-що е завършила обучение и е взела нов сертификат по йога. Денка ме изненадва не само с перфектната си физическа форма, но и с безкрайната си любознателност към променящия се свят. "Мъчно ми е, че има такова пренебрежение в България към възрастните хора,ние имаме познания, опит и желаем да сме полезни, трябва да ходим с високо изправена глава, а не да сме подлагани на унижение." Преди време нейна позната я кани да я замести в часа ѝ по йога и така Денка Иванова води няколко тренировки - "осъзнах, че ми е изключително приятно да се чувствам полезна и да помагам на другите". Самата тя е завършила НСА и преподава дълги години в Медицинска академия, обучава студентите и асистенти, но отдавна е пенсионерка. Още по време на комунизма посещава уроците по йога на Венцислав Евтимов, които тогава са се провеждали полулегално. Когато преоткрива радостта от преподаването, на 75 години Денка решава да опресни знанията си и да напредне в йогата. Тогава научава за обучение по системата The Art of Living ("Изкуството да живееш") с международни преподаватели.

Йога инструкторката Денка Иванова Автор : Цветелина Белутова Преглед на оригинала

Тук вече Денка се сблъсква с ейджизъм: оказва се, че курсът, който се предлага от европейската йога асоциация, има ограничение за горна възраст - могат да се включат само хора до шестдесет години. Представителите на Art of Living в България обаче искат да ѝ помогнат и пишат в нейна подкрепа до централата. "Трябваше да разговарям с европейските инструктори и да ги убедя, че ще се справя, че възрастта няма да ми пречи", казва Денка. За нея изключението, което правят, за да я допуснат, е чест и същевременно допълнително предизвикателство, решена е да не се провали на нито един от тестовете и етапите. Учи пет седмици онлайн, явява се на тестове, а после участва десет дни в тренировките на живо, които се провеждат в Павел баня от йога инструктори от цял свят. Накрая полага успешно изпитите и през декември получи своя сертификат за йога инструктор.

Говорят ли си хората от различните поколения

Точно това чувство, че човек е полезен, търсен, че има своето място в обществото, е водещо, за да имаме приятни и здравословни старини, смята доц. Галина Гончарова. Тя е преподавателка по културология в Софийския университет и изследванията ѝ са фокусирани върху остаряването. Според нея една от причините за предразсъдъците, които съществуват в България към възрастните хора, е счупеният диалог между поколенията. Доц. Гончарова участва в международен проект "Кроскултурни маршрути и житейски истории на остаряването и грижата", който започва тази година. Припомня, че по време на прехода много от младите хора са заминали да учат и работят в чужбина. "Израснаха цели поколения от внуци, които са виждали бабите и дядовците си само лятото или само по Viber, и въпреки че част от тях се върнаха в България, диалогът и приемствеността са прекъснати", казва доц. Гончарова.

В "Изследване на здравето, стареенето и пенсионирането в Европа" (SHARE) от 2022 г. половината от попитаните българи казват, че почти не са общували с възрастните си роднини по време на ковид пандемията. "Именно по време на ковид пандемията се видя от публичния диалог, че възрастните хора се възприемат като бреме", казва преподавателката. "Когато липсва комуникацията, настъпва отчуждение, младите въобще не могат да разберат трудностите, с които се сблъскват хората с напредването на възрастта, не ги познават достатъчно добре и започват да се поддават на стереотипите", обобщава наблюденията си доц. Гончарова. Тя допълва, че голяма част от младежите живеят паралелен виртуален живот в социалните мрежи, до който възрастните хора нямат достъп, те са изключени и изпадат. При всекидневната си работа със студенти, преподавателката забелязва промяна - "допреди 5-6 години двадесетгодишните се разбираха повече с възрастните си роднини, днес в разговорите прозира все по-голяма индиферентност към проблемите на старите". Тя си признава, че ще се радва, ако повече възрастни хора влязат в университета, както е на Запад, така дискусиите ще станат по-пълноценни.

Божидар Панайотов Преглед на оригинала

За Божидар Панайотов именно диалогът между поколенията е изключително важен. Той тъкмо се оттегля от активна работа на 83-годишна възраст. Преди години е бил заместник-директор на Главната инспекция по труда. След време продължава кариерата си в консултантска фирма и работи в много динамична среда. "През последните години работех ежедневно с колега, която е с няколко години по-млада от дъщерите ми, казвах ѝ, че ми е като най-малката дъщеря." Освен че ѝ прехвърля знанията и опита си, Божидар се интересува живо от нейните проблеми и като цяло от трудностите и радостите на по-младото поколение. За него е изключително важно да има приемственост. "Не обичам да седя с други възрастни хора и да се оплакваме от болежки или да преливаме от пусто празно в разговори за политика."

В момента Панайотов преминава през адаптация - опитва се да се приспособи към живота на пенсионер.

"Чувството, че нямам график, че не е задължително да ставам сутрин в определен час за работа, ме обърква, но го заменям с рутина, която спазвам стриктно." Все пак продължава да става в 6:30 и започва всеки ден с гимнастика, а следобед се разхожда със съпругата си и други техни приятели до близкия парк с фитнес уреди на открито, където също прави упражнения. Друга част от рутината му е четенето, а в момента е посветил времето си на "Кратка история на бъдещето" на Ювал Ноа Харари, защото е любопитен накъде се развива светът. Докато работи като консултант по безопасност на труда, Божидар Панайотов често се среща с управители на фирми и мениджъри от различни нива. Не помни да е срещал пренебрежително отношение, заради възрастта си и предполага, че причината да го приемат е това, че винаги се е опитвал да бъде адекватен, да учи постоянно.

Диктатът на младостта

Усещането за принадлежност, както и чувството, че си нужен и можеш да допринасяш с опита си на обществото, е ключово за желанието за живот и здравословното психично състояние, убедена е доц. Гончарова. Тя допълва, че просто трябва да позволим на възрастните хора да продължат да практикуват професията си и да не ги изключваме - "в момента в България мъжете след пенсионна възраст имат възможност да работят само като охрана, а жените като чистачки". Това е късогледство от страна на работодателите, необходима ни е зрялост и далновидност, защото темпото, с което застарява населението, е доста притеснително.

Според нея предразсъдъците към старостта са част от цялостната липса на социална солидарност в България. Ние сме част и от една по-голяма световна тенденция на идеализиране на младостта - "par excellence форма на ейджизъм е постоянното търсене на младост - без значение на колко години си, трябва да си свръхактивен и да изглеждаш млад". Според нея е важно човек да продължава да е активен, но активността се адаптира според възрастта. Не е добре за психичното ни здраве да се преструваме, че телата ни не се променят.

Има професии, в които диктатът на младостта е изключително видим. "Холивудските актриси, а и не само те, се подлагат на безброй пластични операции, за да изглеждат с десет години по-млади, и пак има дават второстепенни роли на нечия майка или баба", казва режисьорът Петър Вълчев. Неговият подход е коренно различен, на 34 години е, а вече има няколко късометражни филма, посветени на старостта. В последния си филм "Лека нощ, Лили" кани вече покойната Виолета Гиндева, която по невероятен начин поставя темата за остаряването. По време на снимките голямата актриса е на 71 години. Филмът получава международно признание: "Световните награди за независимо късометражно кино" във Варшава, "Най-добър европейски късометражен филм" в Катания и др.

Виолета Гиндева във филма "Лека нощ, Лили" на Петър Вълчев Автор : “Икуъл” Преглед на оригинала

"Когато прожектирахме "Лека нощ, Лили" на фестивал в Австрия, при нас дойдоха възрастни хора, които казаха, че именно тези въпроси си задават всеки ден, като се събудят", казва Петър. Разглеждайки тези теми: за самотата, спомените, чувството за неразбиране, желанието за живот, но и екзистенциалната умора, филмът въздейства на много нива. "Възрастта не е порок и е крайно време да го разберем", казва режисьорът. През ноември в The Steps е имало прожекция на филма, а след него Петър Вълчев и психотерапевтката Весела Банова са провели дискусия за старостта и остаряването - "публиката беше изключително активна, явно има нужда да се говори по темата". Според Вълчев промените в нагласите ни могат да се случат именно след усилия на хората в изкуството в тази посока - трябва да има повече филми, пиеси, книги за остаряването - "да не се плашим от тази тема".

Остаряването и сексуалността

Петър Вълчев доказва, че не го е страх да навлезе и в още една тема табу - сексуалността при възрастните. Във филма му "Лека нощ, Лили" има сцени, в които в леглото до Виолета Гиндева е много по-младият актьор Павел Иванов, героинята си спомня как е била влюбена преди години и той й се явява като видение. "Оказа се, че само присъствието на гол по-млад мъж до възрастна жена в едно легло смущава хората", казва режисьорът. Вера Найденова, която е преподавала на Петър кино в НАТФИЗ и в момента е на 82 години, му казва, че за пръв път чете сценарий от млад мъж, който да разбира толкова добре възрастните жени. "Думите й бяха: хубаво е да се покаже, че ние, възрастните хора, не сме лишени от сексуалност."

Писателката и сценаристка Милена Фучеджиева Преглед на оригинала

Именно темата за сексуалността и остаряването вълнува и писателката Милена Фучеджиева, Когато навърши шестдесет години, тя написа в социалните мрежи, че е щастлива на тази възраст, но е изключително изненадана от негативните коментари. "Класификацията "стар" в България не е въпрос на избор, лепват ти един етикет и край, трябва да се примириш, в момента на 60 години се чувствам възможно най-способна, с ясна представа за света", казва Фучеджиева. Тя е живяла и работила дълги години в САЩ и смята, че сравнението с България е почти невъзможно, разликата е от небето до земята: "Работех в бижутерския бизнес - клиентките ми бяха по-заможни американки на 80 и 90 години, които спортуваха активно." Но без значение колко добре се грижи за себе си една жена в България и без значение колко добре изглежда, тя почти винаги се сблъсква със стена от предразсъдъци. "Българските мъже масово издигат в култ младостта и жените, които в техните фантазии са Лолитки, не просто млади, направо невръстни", смята Милена Фучеджиева.

Невидимите

Истината е, че жените след 50 в България изведнъж стават невидими. "Викат им "леля" - "това е симптоматично за отвратителното отношение като цяло", негодува писателката. Според нея е необходимо ежедневно усилие за промяна на нагласите - "Никога не позволявам някой да ме нарича така - винаги трябва да се реагира не само на дискриминацията, но дори на начина на изразяване и на думите, които се използват". Фучеджиева иска да дава пример на младите жени, че има как да са активни и щастливи и след 60 години.

Според нея ейджизмът в България е още по-силно изразен спрямо жените, българките са много по-потърпевши от американки, французойки и англичанки например. Нагласата, че жената след определена възраст става непотребна, е остатък от патриархалния начин на мислене. "Колко са жените в българската политика, които остават и на зряла възраст, така както остават колегите им мъже", пита реторично писателката.

От фондация "Солидарност в действие" също наблюдават, че жените се сблъскват с повече трудности с напредването на възрастта от мъжете, затова концентрират усилията си в проучване "Не е късно за мечти: достойно остаряване за жените в България". Участниците в изследването им са на възраст от 60 до 92 години от градовете София, Радомир и няколко радомирски села. На 19 януари представиха резултата от 18-месечната работа, ръководена от д-р Таня Рейтан Маринчешка. В резюмето си тя казва: "Марта Холщайн твърди, че отричането на физическата крехкост и неспособност в напреднала възраст и възхваляването само на силните страни на стареенето не са най-добрият начин да се научим да живеем живота си пълноценно и с достойнство, въпреки ограниченията на старостта." Притесненията на фондацията са, че изключването на възрастните жени от академичните изследвания, от медиите и културните пространства на видимост и власт е илюстрация за геронтофобията на нашата култура.

Маги Назер, на 29 години, е една от младите научни сътруднички, която заедно със своите колеги се среща с жените и провежда дълги интервюта. Най-честите им проблеми са свързани със самотата, здравеопазването, но и ежедневието - "но не се среща и елементарно разбиране, хората им се дразнят в супермаркета, че са бавни на касите, например", казва Маги. Интересни изводи са, че често дори роднините на самите възрастни жени страдат от предразсъдъци.

В радомирското село Извор има дневен център за възрастни хора с лекар и медицинска сестра на разположение и организирани занимания през деня, за да не се чувстват самотни. Има и предвиден транспорт, но въпреки това много малко хора пускат по-възрастните си роднини да отидат в дневния център. "Хората си мислят, че едва ли не е срамно, че ги дават в старчески дом, не осъзнават, че изолацията и самотата са сериозен проблем", казва Маги. По време на разговорите чува буквално думите "Самотата ме убива". "Основният извод за мен лично е, че какви ще са ни старините зависи от това как водим целия си живот", казва Назер. Тя вече се замисля за бъдещето си, ползва финансов консултант и от няколко години си прави инвестиционна застраховка.

Политиките, насочени към остаряването, не засягат само хората, които вече са в напреднала възраст. "Застаряващото население в България има нужда от междупоколенческа солидарност и интелигентност, които да проправят път за създаването на социални политики, създаващи условия за високо качество на живот през целия жизнен цикъл", казва Маги Назер.

Това е една от основните теми на обсъждане във всички европейски държави: как да се променят политиките, за да са адекватни на новата действителност. Което от своя страна вдъхновява или по-скоро тревожи и други творци, освен Уелбек. На Международния литературен фестивал през декември в София гостува белгийският писател Венсан Енгел. Той представи най-новия си роман, преведен на български - "Старците вече не говорят" (изд. "Сонм").

Действието се развива в бъдещето, когато обществото в Белгия смята, че възрастните хора са бреме и са създадени държавни старчески домове, в които ги затварят, след като им вземат собствеността и ги лишат от голяма част от гражданските им права. "Страховете ми са, че крайнодесните в Европа, като Марин льо Пен, ще наложат политики, които да ощетяват възрастните хора", казва Енгел. Докато пише, се разразява скандал с адвокат в Белгия, който се оказва, че се е възползвал от възрастни и болни хора, крадял е от парите им и си е купувал скъпи коли. Белгийската правна система е достатъчно добра и адвокатът е осъден. Писателят се надява чрез художествената литература да предизвика читателите да се видят след години - как ще изглеждат самите те, когато са на възраст, и да проявяват повече разбиране сега към съгражданите си, които вече изживяват златните си години. Според него това включва и разумно гласуване, когато избират кой да ги управлява и да взима решения вместо тях.

Белгийският писател Венсан Енгел Автор : Tomasz Rossa Преглед на оригинала

В книгата си предупреждава, че понякога е опасно институции като старческите домове да са централизирани или да няма достатъчно прозрачност. "Всички ще остареем, всъщност не всички, само тези, които имат късмет да живеят дълго", казва Венсан Енгел. Той смята, че ейджизмът се засилва и именно защото възрастните хора стават все повече и повече - "в миналото е било рядкост човек да доживее до достолепна възраст, не е имало и толкова писмено знание и именно възрастният човек е бил мъдрецът, пазителят на знанието". Светът се променя, но това не означава, че трябва да ставаме коравосърдечни или вгледани само във всекидневието си - гледайки възрастните около нас, виждаме бъдещето си.

Романът "Старците вече не говорят" на белгийския писател Венсан Енгел Преглед на оригинала