Как родителите днес отглеждат децата си и разликите с предишните поколения

От друга страна, морето от информация днес може да е много объркващо, затова в западните страни като Великобритания имат разработено приложение - Babycenter, което синтезира най-новата и съществена информация, свързана с развитието на децата - от раждането до училище. А в Дания има гореща телефонна линия за майки и бащи, които усещат, че са много изтощени, и имат нужда да дойде специалист на помощ.

Има хора, които се изгубват в изобилието от напътствия или свръхкомпенсират, превръщайки се например в "родители хеликоптери" - Американската асоциация на психолозите публикува проучване за вредите от твърде много обгрижване, което не оставя пространство на децата. А има и цели общества, които издигат децата в култ. Проучване на Pew Research Center сочи, че четирима от десет родители в САЩ казват, че им е много по-трудно да гледат децата си, отколкото са очаквали, и че са в постоянна тревога да не би подрастващите да се пристрастя към наркотици или да не станат жертва на тормоз. Разговаряме с майки, бащи и баби, психиатър, културолог, обучител от курсове, за да проследим тенденцията и да видим как се променя нормата.

Кой е най-важният в семейството

В предмодерното общество децата не са били особена ценност, гледали са на тях като на работна ръка. "Мисля, че това се дължи на съзнателно въздържане от прекалено емоционално инвестиране в тях, защото смъртността е била чудовища", казва проф. Райна Гаврилова, преподавател по културология в СУ и баба на четири внучета. В патриархални общества като българското, където допреди 20 години всичко се е въртяло около бащата като глава на семейството, днес има видими разлика. "Най-хубавото месо от манджата се е давало на него, днес нещата са различни - всичко най-добро отива за децата", смята проф. Гаврилова. По време на социализма у нас става още един завой - "излизането на жените от домовете и влизането им в завода е фалшиво освобождаване, защото след като се приберат от работа, се грижат за децата", казва проф. Гаврилова.

Това е епохата, която ражда и явлението целоседмична детска градина. Такъв е случаят с Марина Михайлова, която е родена в Москва през 1982 г., майка ѝ е рускиня, а баща ѝ българин. Ходила е на целоседмична детска градина, където са ѝ мажели клепачите със сапун, когато не спи, и са я заливали с ледена вода навън през зимата за каляване. "Физическите наказания от майка ми също си бях нещо нормално - пердашенето за лоши оценки продължи, докато не можеше вече да ме сложи на коляното си да ме набие", казва Марина. През 90-те семейството се връща в София.

Днес майка ѝ много ѝ помага с отглеждането на собствените ѝ деца, на 10 и на 2 години - "вече е осъзната и си дава сметка, че онези методи на възпитание са били кощунствени и погрешни, въпреки че в онзи момент са възприемани за нормални". Тогава съветският възпитател Антон Макаренко е даван за пример, по-късно се появява алтернатива в школата на американски педиатър д-р Бенджамин Спок (преиздаден неотдавна от "Хермес").

"Разбира се, че има коренни промени в начина на възпитание, приемам, че много неща не сме знаели, особено свързани с психиката на детето", казва Дида Попова, която днес гледа внучетата си, но предпочита да не се бърка особено на родители. Не всички обаче смятат, че промените са за добро. Добринка Иванова (86 г.) все още вижда предимства в "шамарената фабрика" - "баба ми, като е имала осем деца, не е имала време за четене, а всички са се изучили и всички са се задомили, имаше дисциплина, иначе шамари".

Травмите от физическите наказания обаче понякога остават за цял живот или изискват много работа над себе си. "Фактът, че ходя на терапия и че имам деца, много ми помогна да стопя различията с родителите си", допълва Марина, която днес е доволна, че майка ѝ успява да я подкрепя, без да ѝ дава непоискани съвети. Целоседмичните детски градини са били на почит и в България, но данните от множество научни изследвания показват, че децата растат по-спокойни, уверени и здрави, когато редовно са прегръщани и целувани.

"Това е масовият травматизъм от времето на социализма, когато е имало нужда от работна ръка", казва д-р Владимир Сотиров, баща на две дъщери, на 10 и 8 години, с дълъг опит зад гърба си като клиничен психиатър за възрастни в център "Адаптация". Според него това е била идеологически, а не научно мотивирана заблуда, че държавата може да се грижи за децата по-добре от техните родители. Съвременни течения като "Привързано родителство", популяризирано от д-р Уилям Сиърс, смятат, че редовното отделяне на децата от родителите за дълго време се отразява зле на всички.

С раждането на дъщеря си Марина Михайлова чете книги за привързано родителство: започвайки от "Близо до бебето" на Василена Доткова, продължава с всички книги на Йеспер Юл и Лорънс Коен. Едно е сигурно - въпреки собственото си детство или може би именно заради него, тя възпитава децата си без насилие, с търпение и внимание. В научното издание на канадските медици е публикувано проучване, което е провеждано в рамките на 20 години - изводът е, че физическото насилие и наказания не са помогнaли във възпитанието на децата, а само са ги травмирали. Изследването на Кенет Бърнс за Европа (2021 г.) също посочва: "Насилието над децата може да доведе до физически, психологически и когнитивни проблеми и може да се прояви в антисоциално поведение и психически проблеми."

Общуване без насилие

Анита Гергова е с MBA и години наред се занимава с корпоративни обучения по лидерски умения. Днес е изградила цяла общност, наречена "Осъзнати родители", за нея осъзнатото родителство е процес на самонаблюдение, анализ и корекция на собствените ни действия. "Да се опитам да изляза от ситуацията и да я разгледам от възможно най-много гледни точки", пояснява тя. Допреди четири години повечето хора са смятали, че нямат нужда от курсове и обучения - реакциите са били "на мен всичко ми е наред", днес нещата са съвсем различни и има множество академии за родители, профилирани във всякакви насоки.

След като ражда първото от четирите си деца, Анита Гергова осъзнава, че не се чувства подготвена да общува с детето. Започва да прилага съветите в книгата "Как да говорим, така че малкото дете да слуша" на американските педагожки Адел Фабер и Илейн Мазлиш и е възхитена от бързия резултат, затова се свързва с авторките, които са изградили система от обучения за родители, и след тяхното одобрение, започва да провежда техните курсове, адаптирайки ги за България. Системата им се практикува по цял свят вече 30 години: "Как да говорим, така че детето да слуша" и "Как да изградим здрава връзка между братя и сестри" (книгата на Фабер и Мейзлиш е преведена на български, "Братя и сестри без вражди").

Вместо наказания и бой американките предлагат методи, чрез които родителите да помогнат на децата да се справят с чувствата си, учат на алтернативи на наказания, как да насърчават самостоятелност при малките, обясняват защо похвалата е важна, но и къде са границите. "Когато отричате чувствата на дете, това го учи да не разпознава собствените си чувства като възрастен и да не им се доверява", казва Гергова. Всички чувства са приемливи, но някои действия - не, например "могат да се ядосват и разочароват, но не могат да бият другите деца, защото се чувстват по определен начин".

Преглед на оригинала

Похвалите и сравненията

Друг пример от книгите на Фабер и Мейзлиш е свързан с похвалата - една от спорните днес теми. Как и колко да хвалим децата си? Весела Анчева, майка на тригодишно момче, си спомня, че нейният баща я е мотивирал да се справя по-добре, като ѝ е повтарял "една работа не можеш да свършиш като хората". Днес някои бащи казват "браво" на детето си, дори когато то не се справя. "И двата подхода са неадекватни, които дават грешен резултат в крайна сметка", казва Весела. За да намерим златната среда, Фабер и Мейзлиш предлагат да не сипем механично похвали, но да хвалим, когато е видимо старание.

Перфектните срещу "достатъчно добрите" родители

Английският педагог и психоаналитик Доналд Уиникът прави революция през XX век с концепцията за "достатъчно добрите родители": "Няма еднакви стандарти за всички деца, не съществува такова нещо като "перфектно" отглеждане на деца, родителите трябва да могат да си позволят да грешат и да се учат от грешките си." С други думи, невинаги можем да откликнем стопроцентово на нуждите на детето си, то трябва да се научи да понася фрустрации. "Все пак дозата прави отровата", напомня д-р Сотиров - но без фрустрация няма развитие.

Именно равновесието тревожи Весела Анчева: "Ако трябва да извадя една разлика между преди и сега, това е свободата. Днешните деца живеят в оковите на просветените си родители, защото очакваме от децата си да се развиват много по-бързо." Тя допълва, че незнанието на нашите родители е оставило пространство за игра навън вместо свръхангажираност с уроци и курсове. "Някои от създателите на курсове и услуги се възползват от несигурността на родителите и печелят пари на наш гръб", казва актьорът и комедиант Димитър Иванов-Капитана. Той има над 32 000 последователи в Instagram и печели най-голямата си публика със скечове за родителството преди и сега.

Отговорност и граници

Едно време децата са били отглеждани като част от патриархалния род или част от някакъв строй - работници на социализма, а днес нашата цел е да възпитаме индивидуални личности. Те имат повече свобода, но и повече отговорност. Същото важи и за родителите - наша отговорност е да поставим границите и да заложим рамката, в която те имат свобода. "Здравият, автономен родител учи децата си, че невинаги другите са им виновни, понякога трябва да потърсят начин да коригират собственото си поведение", смята Владимир Сотиров.

Как да не повтаряме грешките на родителите си или да не стигаме до другата крайност и да свръхкомпенсираме

"Травматичният опит е много ценен, ако е осъзнат - не да възпроизвеждаме грешния модел, а да се конфронтираме с него", казва Владимир Сотиров. Именно това Весела Анчева определя като най-голямо предизвикателство - "да успея да изплувам от собствените си болки и травми, така че да не се превръщам в родител, който се стреми на всяка цена да поправи своето детство през детето си". Целта ѝ е да не залита в крайност, а да е обективна и да даде свобода на сина си и да уцели точната доза родителско присъствие.

Традициите срещу либерално възпитание

Както е необходима индивидуална зрялост да осъзнаем собственото си детство и да го преработим, така е нужна и зрялост, за да можем като общество да се конфронтираме с нездравите традиции. "Не е вярно, че изконните ценности са на всяка цена добри, напротив, това е клише, грешка на ума - добрият родител има силата да се противопостави на традициите", казва д-р Сотиров. Той обяснява, че не ги отрича напълно, просто е убеден, че сме в правото си да избегнем повторението на някои отживелици и вредни практики. Той учи децата си на гражданско поведение - "водя ги с мен на избори и на протести. Събираме се в Княжеската градина с други родители и деца по време на "шарения фестивал", наречен прайд". Дъщерите на д-р Сотиров знаят още от детската градина, че едно дете може да има двама родители от еднакъв пол, а също така, че има деца само с един родител и това не ги прави по-малко ценни от тях самите. Така или иначе, в България е всеизвестно, че масово децата се отглеждат от еднополови двойки, а именно бабата и майката.

Обичам те, но не те харесвам

Хубаво е да избягваме и друго противоречие, да не повтаряме на децата колко много ги обичаме и как те са най-важното в живота ни, а после да ги критикуваме за всяко нещо. Посланието е - "обичам те, но не те харесвам" - как си се облякъл, как пишеш, как говориш и така до безкрай. Това поведение спада към графата "важно е как постъпвам, а не само как говоря", редно е да има синхрон между двете. Например, ако не искаме децата ни да са пристрастени към телефоните си, съвсем логично е и ние да вдигнем поглед от устройствата и да им обръщаме внимание.

Вниманието е най-ценното в съвременното общество

На същото мнение е актьорът Димитър Иванов: "Въпреки че понякога имаме разногласия с жена ми, за едно сме съгласни - важно е да прекарваме време с децата си." От неговите скечове и видеа е видимо, че той е силно ангажиран с възпитанието на двете си деца. Това е и голямата промяна през последните 20 години - бащите поемат отговорност наравно с майките, това показват и данните, публикувани от Institute for family studies през 2023 г. "Интересът на мъжете към собствените им деца също нарасна и от културологична гледна точка това е много важно", казва Райна Гаврилова.

Култът към децата

И ако включването на бащите е една позитивна тенденция, то в България има и друг не толкова оптимистичен тренд. Обществото ни е под негативен демографски натиск, а освен това и с много дефицити. Според проф. Гаврилова това води до изключително изострена чувствителност към всичко, свързано с децата. Демонстрираме срив на всякакво доверие към авторитети и държавата. "Днешните родители, които са израснали през последните 30 години на постоянен преход, криза и несигурност, компенсират с фиксация върху малките, стига се до издигането на децата в култ", казва Райна Гаврилова. Този нездрав култ е раздухван от телевизии и таблоидни сайтове, които използват фокуса върху децата, за да вдигат рейтинга си - "тази тенденция започна с фалшивите новини, които за малко да свалят правителството на Иван Костов, в които се използва трагичната смърт на тригодишно дете", спомня си преподавателката.

Подобно е отношението и на някои компании, произвеждащи продукти за деца, които експлоатират чувството за вина у родителите и постоянното притеснение дали са направили най-доброто - "безопасна ли е пластмасата на играчките, от какво дърво са, органичен ли е памукът, има ли пестициди в храната, скъпи "боси" обувки ли носи, ако не, му увредихте стъпалата за цял живот" и подобни.

Нездравият култ към децата обаче е само към "българските" - "за нас ромските деца са невидими, което показва, че не става въпрос за универсално човеколюбие към всички изобщо, част е от цялостната тенденция на национално изолационистко кризисно отношение", казва проф. Гавраилова.

Добрите примери

Влизането от криза в криза успява да мобилизира българите и те изобретяват механизми за справяне - като кооперативите за децата, които не са приети в детските градини, или родителските групи в социалните мрежи, които могат да бъдат много подкрепящи. "Вярвам в силата на обединението, когато бях майка за пръв път, нямах примера на никого около себе си и много ми помогнаха групите и доброволческите асоциации", казва Марина Михайлова. Нейният опит я е научил да е много внимателна и да търси баланс, но той минава през самообразоване, любопитство към света и доверие в науката. Колкото и емоционална да е темата за родителството, защото тя предизвиква най-дълбоко скритите ни страхове, говоренето по темата само помага.