Коментар | Нуждата от индустриална стратегия за Европа

Основната промяна започва през 1950 г. със създаването на Европейската общност за въглища и стомана. Тази европейска индустриална политика за стимулиране на производството на въглища и стомана обезкуражи битките на континента. Поставянето на въглищата и стоманата - и двете жизненоважни за производството на танкове и оръжие, под контрола на обща служба означава, че никоя страна не може да се въоръжава срещу останалите членки. Същевременно тази политика подкрепя икономическото възстановяване след Втората световна война.

Страните - членки на ЕС, също така провеждат собствени индустриални политики, макар че стриктният европейски контрол върху държавната помощ - с цел да се предотврати даването на нечестно предимство на фирми, ограничава техните действия. Но националните правителства все пак инвестират в изследвания и развитие, подкрепят техническото образование и изграждат необходимата инфраструктура.

Повечето икономисти смятат, че подобни интервенции могат да увеличат растежа и динамиката. Дебатът за индустриалната политика обаче се разгорещява относно въпроса дали правителствата трябва директно да се намесят в икономиката, като поддържат специфични сектори. Скорошен доклад на Река Юха, Нейтън Лейн и Дани Родрик, който показва, че правителствените действия могат да имат дългосрочен ефект за определяне на местоположението на определени индустрии, подхрани допълнително дебата.

Повечето икономисти смятат, че подобни интервенции могат да увеличат растежа и динамиката.

Но индустриалната политика не е напред в дневния ред на правителствата днес, защото икономистите казват, че така трябва да бъде. Правителствата са мотивирани основно от геополитическото напрежение - както САЩ, така и Китай представиха официално своите индустриални стратегии, които наблягат на нуждата от предоставяне на подкрепа за сектори, смятани за важни за националната сигурност.

Но какво става с общоевропейската индустриална политика? Наскоро Европейската комисия обяви списък с ключови технологии. При въвеждането на индустриална политика като тази на САЩ или Китай обаче Европа е изправена пред парадокс - усилията на ЕС да сложи край на използването на индустриалната политика като геополитическо средство сред европейските държави съществено ограничава способността на страните членки да отговорят на геополитическите мотивирани индустриални политики на другите.

ЕС вече си е имал работа със западащи сектори. През 1978 г., когато стоманената индустрия среща трудности, Европейската икономическа общност въведе план, който постави таван на производството в европейските страни по един пропорционален начин. Но ЕС никога не е имал активна индустриална политика по простата причина, че за разлика от САЩ и Китай той няма федерален бюджет, осигуряващ големи субсидии за специфични сектори.

Затова е разбираемо, че председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен призова за нов европейски суверенен фонд. Но също така е разбираемо, че националните лидери, които ще трябва да финансират този фонд, не са склонни да дадат пари от своите данъкоплатци на ЕС, за да насърчи индустриално развитие другаде.

В отсъствието на финансиране на равнище ЕС за обща индустриална политика ЕК разхлабва правилата за държавната помощ. Например по силата на Европейския закон за чиповете ЕК може да одобри целева национална подкрепа за големи фабрики за полупроводници.

Тези, които смятат, че правителствата могат да набележат сектори с потенциал за положителен растеж, ще приветстват подхода на ЕС, особено защото ЕК си запазва правото да прецени дали предложената национална държавна помощ ще бъде пропорционална и ефективна. Скептиците в същото време твърдят, че правителствата вероятно ще финансират "национални шампиони" или удобни политически проекти, както и че евробюрократите не са в състояние да определят секторите с най-голям потенциал.

Опитът подсказва, че скептичната гледна точка може и да е по-реалистична. Но от друга страна, индустриалната политика може и трябва да бъде много повече от даването на милиарди на големи предприятия, с които да се изграждат високотехнологични фабрики у дома. Увеличаването на разходите за изследване и развитие биха дали една по-силна основа на високотехнологичната индустрия по принцип.

Тази индиректна подкрепа все пак може да бъде целева. Например индустрията за микрочипове ще се възползва от създаването на техническо училище за специалисти и от помощта за местна експертиза относно ключови етапи от процеса по производството на чипове. Такъв подход е повече стратегически, отколкото политически - и вероятно ще направи много по-голямо добро на Европа в сравнение с наливането на обществени пари в няколко големи фабрики.