Съюзът на страхливите

Това връщане назад е видимо навсякъде. Тази седмица в Швеция за пръв път в парламента влезе партия с антиимигрантска политика - Шведските демократи. Успехът й превзе един от последните бастиони в Европа, където крайнодесните не бяха спечелили достатъчна част от населението.

Страхът на Европа обаче е много по-всеобхватен от имигрантите или ромите. По-рано този месец, по повод икономическото състояние на съюза, Жозе Мануел Барозу се закани на страните членки, че "или  ще изплуваме заедно, или ще потънем поотделно". От речта му обаче стана пределно ясно, че смели идеи липсват, а амбициите не са подкрепени с единодействие. Докато медиите се вълнуваха от караницата между Саркози и Барозу, Европейският съвет показа още, че ЕС няма външнополитическа стратегия, а специално създадената работна група за борба с икономическата криза все още не знае какво да прави, въпреки че срокът за това изтича след месец.

"Досега европейските държави потушаваха конфликтите и проблемите си, защото бяха изключително богати страни, казва Иван Кръстев, директор на Центъра за либерални стратегии. Оттук нататък, дори да растат икономически, ще растат бавно." Това от своя страна води до дълбока тревога в европейската средна класа. "Докато страните от Централна и Източна Европа познават това усещане - че утре не само няма да е по-хубаво от днес, но може и да е по-лошо, то е много ново за старите членки  на ЕС", казва Томас Клау.

Една много лоша година

Състоянието, а и настроението на съюза рязко се влоши в изминалата година. В края на 2009 г. ЕС изглеждаше готов да се изправи пред предизвикателствата oтвън и вътре и да  заработи по-добре, по-решително и дори (о, чудо!) по-близо до гражданите си. Лисабонският договор му вдъхна ново самочувствие и заложи нови външнополитически амбиции. Еврото пък изглеждаше надеждна котва в бурните води на финансовата криза.

Днес тези амбиции са попарени. Договорът се оказа само скеле, върху което уморените архитекти на интеграцията тепърва трябва да градят. Колко трудно ще е това стана ясно от пропукването на единството на страните членки покрай драмата с Гърция и от опитите за връщане към протекционизма. Германия и Франция - двигателите на съюза, се скараха открито и най-накрая нарушиха стария баланс, в който първите се правеха, че не доминират в решенията, а вторите - че не забелязват това. Верижните проблеми на Южна Европа и Ирландия внезапно превърнаха валутния съюз в нестабилна конструкция, поставяйки под въпрос дори съществуването на еврото. Вече цяла година трескаво подготвяните предложения за изход от кризата и за реформа на финансовата система си остават само това - предложения.

Лидерите и финансовите министри все по-често приключват срещите си без решения, Еврокомисията се чуди как да угоди на взаимно изключващи се национални позиции, а евродепутатите си гласуваха по-голям  бюджет за догодина въпреки затягането на коланите в целия съюз. Тази умора и липса на воля у политиците се усеща от европейците - според последното изследване на  "Евробарометър" от края на август, едва 42% от гражданите на ЕС вярват на институциите му, а по-малко от половината го оценяват като "добър проект".

Може ли Европа сама?

Икономическата криза е едно от най-големите изпитания, които ЕС е срещал в историята си, посочи Барозу. Тя обаче само направи видими и неотложни проблемите, които обединена Европа има отдавна. Това е конструкция, която остава завладяна от желанието за икономическо сближаване, но е все по-уморена от политическото. Тя  има демографски проблем, но я е страх от имигрантите. Има проблем с изтичането на индустрии и нисък икономически ръст, но прави все по-малко иновации. Иска да взима  участие в решаването на световните проблеми, но спори със самата себе си как да звучи гласа й навън и какво точно да казва. И не на последно място - в съюза има разминаване между политическите амбиции и желанията на гражданите. "Европейците си мечтаят ЕС да е някаква морална сила, нещо като глобален Червен кръст, който развява флага на човешките  права по света, казва за "Капитал" Алекс Лакроа - редактор от френското списание Philosofie. Но Европа вече не е на своя Олимп - и няма нито способност, нито легитимност да играе глобална роля. А и хората, опасявам се, предпочитат тя да се превърне в една голяма Швейцария с висок стандарт на живот, ограничени задължения и много права, и съпричастност, но отдалеч, към проблемите на човечеството."

В свят, където САЩ вече не са удобният чадър, под който Европа да процъфтява, и където в следващите 30 години делът на европейската икономика в световната ще спадне  четирикратно, такава позиция е невъзможна и би обрекла съюза на маргинализация. През 1900 г. Европа е имала една четвърт от световното население, около 15% през 1950 г. и само 7% днес. Това е и въпросът, който обикаля Стария континент и плаши политици и институции - идва ли времето на залеза на Европа, подобно на края на Римската империя и други "златни" цивилизации от миналото?

"Аналогиите са лесни и изкушаващи", твърди Лакроа, цитирайки новия цинизъм към "богатите класи" - банкерите, спекулантите, и страхът от "варварите имигранти". "Хедонистично и цинично, нашето общество е повърхностно и разглезено, не вярва в богове, присмива се на всички освен на себе си, и е неспособно да прави ясни планове за бъдещето. Не заслужаваме ли тогава да бъдем засенчени от други, по-млади, по-амбициозни, по-силни", пита той.

Просто умора...

Все пак прогнозите за крах на европейския проект са рисковани и прибързани. Под една или друга форма ЕС е в криза в последните няколко десетилетия. Преди 15 години покойният вече историк Тони Джуд нарече Европа "повече от географско понятие, но по-малко от отговор" на истинските проблеми. Още тогава Джуд твърдеше, че след като причините за първоначалното създаване на съюза са изчезнали, самият той също е обречен. Скептиците в миналото не вярваха в създаването на еврото, в разширяването на изток или в документ като Лисабонския договор. Прогнозите за разпада на съюза също не са от днес - само в последното десетилетие такива идеи се чуха покрай липсата на обща позиция за войната в Ирак, присъединяването на 12 нови членки и след провала на европейската конституция.

"Ако погледнем икономическите статистики за годините напред, картината наистина не е весела. Нещата няма да бъдат никога толкова добри, колкото бяха за Европа, но хората не  усещат някаква екзистенциална криза за себе си или децата си", смята Морис Фрейзър, преподавател по европейска политика от London School of Economics. Фрейзър е съгласен, че политиците не дават отговори на хората, но смята, че все още има достатъчно практически  причини за оцеляването на съюза. Той е "прекалено обвързан с останалия свят," а  колкото и да гледат към Китай, САЩ няма да се откажат от изпробвани формули, като трансатлантическото сътрудничество. "Ние трябва да се откажем от идеята, че сме на някакво  велико пътуване към Обединена Европа. Намираме се, където сме", посочи политологът.

А там, където сме, в крайна сметка не е толкова лошо. Страните от ЕС (с всичките им разлики) все още имат най-добрата социална и здравна система в света, най-голяма сигурност, най-голяма икономика, или казано сбито - качеството на живот тук е толкова добро, че ако можеха да избират, повечето хора от развиващия се свят сигурно биха искали да живеят в Европа. Самият съюз обещава да предложи още - доразвиване на общия  пазар, повече възможности за бизнес, зелени политики в индустрията и транспорта, по-резултатна подкрепа за най-бедните държави. Изследване на German Мarshall Fund от миналата седмица показа, че повечето европейци искат по-голямо обединение след кризата и вярват, че след 5 години ЕС трябва да има все по-голяма роля в света.

Накратко, европейският проект продължава да оцелява въпреки своите критици. Въпросът е дали, вместо да тласкат към самоусъвършенстване и напредък, всички тези повтарящи се скандали, кризи и екзистенциални въпроси не водят до застиване в един все по-отминал свят.

Самият Доминик Моaси смята, че работата на политиците е да инжектират надежда и оптимизъм в обществото, защото така ще подхранят стремежа му за напредък. За това обаче е нужен политически талант, а той очевидно е в дефицит в Европа, където често изглежда, че европейските държави обединяват не толкова своя капацитет, а липсата му. Един век преди Моаси друг френски мислител - Алексис дьо Токвил, пише: "Страхувам се, че хората ще стигнат до момент, в който ще виждат във всяка нова теория заплаха, във всяко нововъведение - проблем, във всеки социален напредък - опит за революция, и ще откажат да се движат изобщо." Ако политиците и гражданите на ЕС допуснат да се стигне до този момент, то тогава залезът ще бъде неизбежен.

Европа е в криза на интелекта и липсата на талант

Алекс Лакроа, редактор, сп. Philosofie

-    Има ли основания да се смята, че европейският проект е в екзистенциална криза?

Не трябва да забравяме, че митовете за залез на Европа са стари колкото историята на самата Европа. Аналогиите в подкрепа на това твърдение са лесни и изкушаващи - например новият цинизъм към "богатите класи" - банкерите, спекулаторите, страхът от "варварите имигранти". Днес те са залегнали в езика и коментарите на европейските анализатори и  политици, които маскират липсата на идеи зад статистиката, числата и икономическите постулати.

В Европа няма гениален писател, няма Данте или Монтескьо, които да  поставят пред нас огледало, в което да видим своите слабости.  Вместо това днес говорим за Европа чрез сухите таблици на Евростат и Световната банка. Например знаем, че днес  ЕС има 500 милиона граждани, застаряващо население, a 17% oт европейците живеят под прага на бедността. Знаем също, че икономическият растеж е твърде бавен, особено на  фона на Китай, Бразилия и Индия. Знаем, че европейските държави са сериозно задлъжнели - държавният дълг надвишава 100% от БВП в страни като Италия и Гърция.  Знаем, че  на територията на ЕС вече почти няма индустрия, а най-успешните европейски бизнеси попадат в ръцете на външни инвеститори. Например "Арселор", шампионът на стоманената  индустрия и един от моторите на капитализма, премина в ръцете на Митал. Друга индийска компания, "Тата мотърс", купи "Ягуар" през 2008 г. Пристанището в Атина е собственост на китайци.

Подобни депресиращи данни отразяват количествено смаляване на Европа на световната карта на влияние. Числата са показателни, но не и изчерпателни - истинският анализ  липсва. Днес Европа е в интелектуална криза, криза, където трамплин нагоре са оборотът на стоки и материалният просперитет, а не оборотът на интелекта. Затова днес, дори когато  се опитваме да дефинираме проблемите на Европа, прибягваме не към разума, а към калкулатора.

- Как това се отразява на способността на ЕС да влияе върху глобалната политика?

Геополитическият контекст, в който ЕС беше създаден, вече го няма - а ЕС още не може да се настрои към новия. Aко това не стане, Европа рискува да стане протекторат,  безсмислена единица на глобалната сцена, където доминират други. Това е най-лошото, което може да се случи - Европа да продължи еволюцията си към желеподобен ансамбъл без собствено мислене и позиции - накратко, еволюция към селския идиот на глобалното село.

- Това значи ли, че европейската интеграция е изчерпан проект?

Не, идеята за споделен суверенитет остава на дневен ред, защото в Европа има място за истински политически битки, истинско икономическо управление и валутен съюз, за истински политики към  екология и зелена индустрия, транспорт, строителство, за истинска външнополитическа стратегия. За да се постигне това обаче, са нужни две неща - първо, гражданите да се откажат донякъде от своя егоизъм в името на общите интереси, така че общите решения да се взимат в атмосфера на демократичен дебат на мнения. Но за това е нужно и второто условие, политически талант. Такъв няма в Европа в момента, което е доста потискаща мисъл. Затова и днес националните правителства обединяват не толкова  своя капацитет, колкото липсата му, а сборът от некомпетентности не вещае нищо добро…