Те пак го направиха

Полуавтоматично оръжие

След сделката между Меркел и Саркози основната точка в дневния ред се оказа нещо, което никой (с изключение на Берлин) няма желание да обсъжда - промяна на Лисабонския договор на ЕС. И съвсем обяснимо - който е следил мъчителната десетгодишна сага около документа, лесно може да си представи защо каквото и да било споменаване за отварянето му може да докара неприятни тръпки на всеки в Брюксел.

Само че щом Ангела Меркел иска нещо, обикновено го получав. Още повече с помощта на Никола Саркози. Тя беше осигурена именно в Довил, където френският президент изтъргува подкрепата си за ремонт на договора срещу смекчаване на механизма за автоматично налагане на санкции срещу бюджетните нарушители, който се обсъждаше в същия този ден в Люксембург.

След като гръцкият кошмар изправи еврозоната на ръба, Германия поиска твърди гаранции, че няма да се допусне нещо подобно да се случи отново. Франция обаче, която съвсем не е фискален светец, от самото начало не хареса идеите държавите, които нарушават ограниченията за размера на бюджетния дефицит (до 3% от БВП) и държавния дълг (до 60% от БВП), да бъдат автоматично наказвани.

И Саркози получи своето - сделката с Меркел предвижда толкова политическа намеса в процеса, че в интервю за германската телевизия ZDF люксембургският външен министър Жан Аселборн определи механизма за санкции като "абсолютно неприложим", а сп. Economist го сравни с полуавтоматично оръжие, поставено зад врата, ключът от която се държи от националните лидери. Предложението предвижда правителствата, които нарушават правилата, да имат шест месеца, в които да докажат реален напредък за спазването им. За да бъдат наказани, мнозинството от страните в ЕС трябва да гласуват, че провинилото се другарче не прави достатъчно. На практика това не се различава особено от сегашния арсенал от възможни санкции, които точно заради политическата им неприемливост никога не са били прилагани в цялата им строгост. "Политиците очевидно не са научили нищо от кризата", заключава президентът на Германския институт за икономически изследвания (DIW) Клаус Цимерман пред сп. Spiegel.

Никога вече или както обикновено

В замяна на отстъплението си германският канцлер поиска ремонт на Лисабонския договор. Той трябва да осигури възможност на провинилите се финансово правителства да бъде отнето правота на гласуване в ЕС, създаване на процедура за фалит на държави от еврозоната и постоянен механизъм за спасяване на закъсалите, който да действа, след като договореният в разгара на гръцката криза фонд за спешна помощ от 440 млрд. евро престане да съществува през 2013 г.

Стъпката назад на Меркел й навлече критики от всички страни - от Холандия и скандинавските страни, които бяха нейни съюзници в битката за строги правила и сега се чувстват предадени, от собствените й коалиционни партньори и дори от президента на Европейската централна банка Жан-Клод Трише, който рядко си позволява да изразява толкова открито недоволство. А желанието за промяна на Лисабонския договор предизвика остри сблъсъци. Вицепрезидентът на Европейската комисия Вивиан Рединг се възмути от "френско-германския диктат" и нарече намеренията за предоговаряне на документа "безотговорни". Макар че изказването й беше определено като лично мнение, което не отразява становището на комисията, е ясно, че Рединг каза това, което всички мислят.

Същевременно все повече наблюдатели се питат дали Саркози не е надхитрил Меркел, обещавайки й нещо, което няма как да изпълни, дори и да иска. Например желанието й за лишаване на държави от правото им на гласуване бе наречено от президента на Европейската комисия Жозе Барозу нереалистично. Настояването за механизми за фалит и спасяване успя да намери подкрепа, но пак остава въпросът с взривоопасния ремонт на Лисабонския договор. Опитът показва, че това не е лесно, а последното, от което има нужда ЕС в момента, е да затъне в безкрайни парализиращи сблъсъци между държавите и институциите в съюза.