Линии в пясъка

От сърцето на революцията

Когато дойдохме, нямаше пътища, нямаше нищо", казва Дорте Йесен от WFP. "Трябваше да нахраним 40 хил. човека, с подвижни кухни, два пъти на ден, и беше Рамадана." Заатари започва да се оформя през април 2012 г. Според ООН, към август същата година вече има 46 хил. бежанци, а към края на годината са 100 хил. В края на декември 2013 г., числото вече е 570 хил.

Повечето хора в лагера идват от Дера - граничната провинция, в чийто централен град започна сирийската революция. На една от стените на училище в Дера, 15 ученици написват "хората искат падането на режима". Децата са арестувани, родителите им отиват да молят за освобождаването им, а местният началник на тайната полиция се изсмива в лицата на бащите им с думите "направете си нови, а ако не знаете как, доведете ми жените си, ще им направя". Това е пламъчето, което запалва дългия фитил. Дера избухва в протести, които не утихват и след като децата са освободени. Това е провинция, в която законът и държавата не са на особена почит. Район на контрабандисти, които изкарват прехраната си, прекарвайки стоки през границите - йорданската и ливанската. Там семействата са разпръснати в няколко държави и всеки познава някого от другата страна.

Затова и когато първите бежанци идват, има къде да се настанят. Тогава йорданските власти не са много притеснени, защото огромните семейства и дългите роднински връзки помагат за абсорбирането на първата вълна сирийци. Но потокът от измъчени хора, пресичащи границата, не секва, а напротив - засилва се. Според данните на UNHCR, пикът е в средата на миналата година - от март до май. Джонатан Кембъл обяснява, че това е заради битката при Кусайр - град на границата с Ливан, където за първи път на страната на режима се намесва ливанската шиитска групировка "Хизбула". По времето, когато "Хизбула" триумфира и предава Кусайр и провинция Хомс обратно на силите на президента Асад, сунитите от Дера вече са започнали да напускат масово. В Йордания са пристигнали 500 хил. души, а в Заатари - около 140 хил. Най-възрастният, прекосил границата, е на 105 години. Най-младият е новородено бебе. "Тъй като имаше много смесени бракове, а Дара е много близо, хората идваха тук да пазаруват и да виждат роднини. Затова и сега дойдоха тук, а не отидоха в Ливан. Освен това, в Ливан е опасно, а тук е доста по-спокойно", обяснява палестинката Хая Абаси, която ръководи програмата за ваучери на бежанците. Тя обаче посочва, че Дера е исторически доста бедна област, затова и хората, които пристигат тук, са доста по-ограничени финансово. Това значи, че са по-голям товар - за роднините си, за хуманитарните организации и за Йордания.

Йордания - бежанският лагер на Близкия изток

Аман е типичен близкоизточен град, с оживена пазарна улица, много джамии, доста останки от гръцко, римско, византийско и османско време, и с приветливи хора. Но в един регион, където обичайното състояние е на повишена тревога и постоянна опасност, йорданската столица е доста спокойно място. Спокойствието и дългият мир са сред причините Йордания да е място, където хората идват.

Аман е сред водещите в класациите за най-добър град в Близкия изток и Северна Африка и изостава само от Дубай по брой на регионални офиси на мултинационални компании. Тук е и представителството на Европейската комисия за региона, а комплексът на WFP е огромен, защото побира в себе си цели четири офиса - този за Йордания, два за Сирия и един за Ирак. Да си толкова стабилен е и благословия, и проклятие, когато съседите ти са Израел и палестинските територии, Сирия и Ирак. До границите на Йордания в последния половин век са се водили поне 15 конфликта, вътрешни или междудържавни. Затова и Аман е свикнал на гости, които остават.

Доста от палестинците, които формират между 60 и 70% (някои казват до 80%) от населението на страната, са също бежанци. Дошли са от съседния Западен бряг и Израел след първата война през 1949 г. Останали са в лагери, подобни на Заатари, първо на палатки, после на каравани, а накрая - в къщи. Преди тяхното преселение, Аман е бил многократно по-малък. Тук са се срещнали с иракчани, които бягат през границата на няколко пъти в бурната история на страната си. Прибавете по-малки вълни, като тази от Кувейт, или пък египетските работници, и ще добиете представа колко смесена държава е Йордания към момента. Не се очаква този приток на хора да спре: в столицата има огромен брой нови празни комплекси, явно построени за хора с пари, които искат да дойдат тук.

Дори и в този истински казан от националности обаче, е трудно да претопиш прииждащите нови бежанци. Към момента в Йордания има около 600 хил. бежанци, като се очаква до края на годината да достигнат 740 хил. Това е ръст от над 10% от населението в рамките на две години, в една по същество бедна държава. Ливан, където има към милион сирийци в момента, се намира на ръба на гражданската война, за пореден път. Йордания не изглежда заплашена от такова нещо, но това не означава, че местните са доволни. "Сирийците, голяма трагедия. Горките хора", маха с ръка Ашраф, който е млад палестинец от Аман. Общественото мнение обаче, признава той, е срещу новодошлите, по ред причини.

Огромна част от тях живеят в градовете, а тъй като нямат много средства, търсят евтини наеми. Това вдига цените на малките места, доскоро наемани от бедни йорданци. Например, едно сирийско седемчленно семейство живее в град Мафрак, близо до границата, на площ от 10 кв. м и плаща 45 динара на месец (приблизително 45 евро). Доскоро наемът е бил 20 динара. Те също така искат да работят, защото нямат друг избор, а йорданските власти умишлено са вдигнали цените на разрешителните за работа и те струват от 400 до 600 динара, което е непосилно. Ето защо, мнозина работят на черно, за половин надница. "Мислете за египтяните например, те са почасови работници, а сега сирийците им отнемат тази работа", обяснява Хая Абаси.

60% от българите подкрепят студентските протести според проучване на

Това е една от причините да се избягва раздаването на хуманитарна помощ на бежанците - събужда недоволството на местните. "Някои губернатори вече искат от нас да даваме и на йорданците. И заплашват че няма да дават да се дистрибутира помощ в противен случай. Затова от февруари започваме програма за хранене в училищата", казва Абаси. ЕК , която е най-големият донор за сирийската криза с над 2.7 млрд. евро, помага на Йордания да се справи с непосилния удар по икономиката си. Карлос Алфонсо Гаягос от офиса в Аман казва, че получаващите помощ вече не се разглеждат по статут, а по нужди. Близо 30-40% от помощта ще бъде за йордански семейства, казва той. Това обаче е недостатъчно, казва еврокомисарят по международно сътрудничество, хуманитарна помощ и кризи Кристалина Георгиева. Тя мисли, че трябва да се намерят още начини да се помага на околните държави, ако не искаме те да имплодират.

Някои неща обаче не се решават с помощ или пари. Преди кризата Йордания е била четвъртата в света по несигурност на водните запаси. Сега, половин милион души по-късно, вече е третата в тази печална класация. "Има много проблеми, които можеш да решиш с пари. Водата не е от тях," казва Джонатан Кембъл от WFP. А водата е сериозен въпрос, когато четвъртото по големина селище в страната е изникнало насред пустинята и се състои от хиляди каравани и 50% деца.

Град на тъгата, град на надеждата

Четири млн. литра вода. Толкова са нужни на ден, за да поддържат живота в Заатари. Блестящият на слънцето сложен комплекс от фургони, палатки, телена ограда и бодлива тел, се вижда отдалеч. До него води двупосочен път през пустинята, а в самия лагер също се строят пътища - багери, валяци и работници полагат асфалт около селище, за което се предполага, че трябва да е временно.

Заатари обаче не изглежда никак временен. Докато влизаме в него с три огромни бели джипа на ООН, има демонстрация. Няколко деца протестират срещу забрана да внасят продукти от близкия град, за да ги продават. Тропат по колите и в същото време не искат да ги снимат. Почти никой не иска. Анонимността тук, на 12 км. от сирийската граница, изглежда ужасно важна за хората. Не толкова заради тях, колкото заради близките им в Сирия. Докато колите бавно се провират през безкрайна върволица от хора по главната улица на лагера (наричат я Шанз-Елизе, защото всички фургони на нея са превърнати в магазини), Дорте Йесен обяснява, че когато започвали, искали да установят мястото за раздаване на храни някъде встрани, за да има лесен достъп до него. Оказало се, че не планират достатъчно мащабно. В момента то е в средата на Заатари, който се е разраснал около него, подобно на средновековен град.

Всъщност, в много отношения, този лагер преоткрива историята на създаването на градовете и започва все повече да функционира като такъв. ООН, която заедно с йорданската полиция се грижи за управлението на Заатари, е започнала да си партнира със Сан Франциско и Амстердам, за да й дадат експертиза как се управлява подобно селище. "Ние сме специалисти по логистика и хуманитарна помощ, не по градоустройство", казва един от международните работници с усмивка. В началото, на Йесен и колегите й се е налагало да се евакуират многократно. Тя маха с ръка. "Винаги, когато имаш група хора в такава ситуация, ще има някакви... ситуации на напасване. И в такива е по-добре да напуснеш, отколкото да видиш какво ще стане. Сега не сме имали евакуации от месеци. Лагерът се успокои. Намери ритъма си." Това, че вече в над 70% от лагера има ток и тоалетни, доста помага. Другото, което помага, са 900-те полицаи, обучавани от Великобритания и Канада, които се редуват да обикалят в лагера, заедно с граждански патрули, обучавани от СА Щ (които се надяват те да пренесат опита си обратно в Сирия после).

Заатари е разделен на 12 окръга, всеки от които се управлява от йордански представител, представител на полицията и няколко местни лидери на общността - сирийци. Те се избират от самите хора на съответните "улици" - дълги редици фургони, разделени от малки дворове, покрити с черги, вместо врати. Този триумвират взима решенията какво да се случва, кога и как да се провеждат събития, къде да са точките за раздаване на храна. Вместо медии, в лагера информацията се разпространява по най-древния възможен начин - от уста на уста. Стига удивително бързо навсякъде. Когато например в началото сирийците са протестирали, че им дават стар хляб, управата на лагера е разбрала че между тях има професионални пекари и ги е завела в Аман, където се произвежда хляба. Там те са присъствали на правенето му, уверили са се, че не е стар, а просто технологията е различна, и са дали съвети какво да се направи. Когато след това са се върнали в лагера, тази шепа хора е успяла само за няколко дни да съобщи на всички, че хлябът е добър.

Като всеки град, Заатари има нужда от две неща - места за обществен живот и финансова система. И двете свидетелстват за удивителната предприемчивост както на сирийците, така и на техните домакини. Главната улица на Заатари е място, на което има всичко - от дюнери, през живи птици до суичъри по 9 долара и сватбени рокли под наем. Повечето от нещата се внасят от съседните градове, като в някои от магазините продават сирийци, в други - йорданци. Когато питаш сирийците как са се сдобили с място на тази пътна артерия, за да продават, те само се усмихват. И тъй като големите групи хора пренасят със себе си всички навици, тук също има черен пазар и подземна икономика. Една от хуманитарните служителки обяснява, че е чувала, че някои хора държат фургоните и ги отдават под наем за няколкостотин динара на месец. На въпрос как така ги "държат", тя свива рамене. Йесен посочва добрата страна на въпроса. "Има доста предприемчивост в сирийците, които успяват бързо да създават пазари. И много рано успяха да докарат пресни зеленчуци в лагера. Което е добре и вкарва енергия в това ново общество."

В тези магазини се пазарува с пари, а с тях се сдобиваш като обмениш бижута или други вещи в изникналите като от нищото обменни бюра. Пред едно от тях сириец с огромна пачка пари седи и се усмихва на минаващите. Ако не можеш да се възползваш от услугите на тези местни банки, се редиш на опашките за хуманитарна помощ и ваучери, които позволяват да пазаруваш в няколко магазина под егидата на ООН. Едно семейство от пет души получава мазнина, ориз, паста и сол. С ваучерите - каквото друго поиска да си купи за ядене. В Заатари дори отваря врати първият супермаркет - Jazweed, който е кувейтска верига, специализирана в търговия в проблемни места, като Ирак и Афганистан. "Това е нормалност в абсолютно ненормална ситуация. Живот, който всеки ден ти напомня, че си тук, защото има война", обяснява вицепрезидентът на веригата Мохамед ал Джази.

Въпросът, който виси в леко студения януарски въздух, докато разглеждаш Заатари, е очевиден. Колко е разстоянието между временно и постоянно? Кога пътищата стават от кални асфалтови, караваните - къщи, сергиите - магазини, а бежанският лагер - град? В "100 години самота" Габриел Гарсия Маркес твърди, че "човек е отникъде, докато няма един умрял под земята". Хората в Заатари вече погребват своите мъртви в гробищата на близкия Марфак. Означава ли това, че много от тях може и да не се върнат? В Йордания, която е била създадена набързо страна и е планирана като временна (но е останала най-стабилната от съседите си), и пълна с хора, които са вярвали че са тук за малко, а са останали над 50 години, този въпрос е особено важен.

Палати в Сирия, палатки в Йордания

Ще се върнем", твърди Бахидж Исмаил. Засмива се, когато го казва, сякаш иска да покаже колко абсурден е въпросът. Исмаил е на 58, но изглежда поне с десет години по-стар. Войната прави това с хората. Бил е кмет на град в провинция Дера, голям почти колкото лагера, в който сега живее. Напуснал е, след като режимът е започнал да убива деца и е избягал пеша с жена си, двамата си синове, съпругите им и внуците си - общо 9 души. Четири часа и половина от града му до границата с Йордания. За човек със сърдечен удар това е било почти на предела на възможностите. "Дойдох тук с фанелката, панталоните и очилата си и така ще си тръгна, когато дойде време", казва Исмаил. "Нямаме нужда от чужда помощ, за да възстановим страната си. Сами ще го направим, камък по камък".

60% от българите подкрепят студентските протести според проучване на

Бахидж е живял в огромна къща, с две коли. Нищо от това вече не съществува. Той не изглежда да съжалява за него. Съжалява обаче за Сирия. "Как стигнахме дотук? Сирия беше безопасна страна преди това. Живеехме с достойнство." Той, подобно на много други в лагера, следи преговорите в Женева, но не възлага особени надежди на тях. Една поговорка от Дера гласи, че ако небето иска да вали, ще има облаци. Но няма признаци, че някой иска мир, казва Исмаил. Според него, на огромна част от сирийците вече им е все едно за политиката. "Вече има само мъченици и от двете страни. Искаме единствено да се свърши с това и да можем да се върнем. Не ни пука кой е на власт. Не ни интересува Башар Асад." Има пет условия, които са необходими, за да се стигне дотам: да се спрат бомбардировките, да се прекратят боевете, да се пуснат арестуваните от режима, да се спре с арестите и да се отвори хуманитарен достъп. Последното е особено важно и за съседните държави: ако никой не може да внесе храна и помощи в Сирия, сирийците ще продължават да напускат. Исмаил не вярва, че някое от тези неща ще се случи. "Светът няма интерес да реши нашата трагедия. Ако бяхме, където е Алжир, кризата щеше да свърши за месец. Как може в XXI в. да убиват деца? Да няма вода и храна? Никой да не прави нищо?" Тези обвинения звучат силно от човек, който е изгубил всичко, но изглежда абсолютно спокоен и разумен, на пода в караваната, където живее вече година и половина.

Исмаил всъщност е един от избраните от останалите да управляват лагера. Той се е срещал и с генералния секретар на ООН Бан Ки Мун, и с посланиците от ЕС , за да обяснява какво трябва да се направи в лагера. Най-голямата нужда, която вижда, е образованието. "В нашия град имаше 15 училища. Тук има 3." Той е готов да се откаже от едната си дажба храна на ден, ако това ще означава повече училище за децата. "Яденето се наваксва, образованието - не". На същото мнение е и еврокомисарят Кристалина Георгиева. "Радикализирането на децата е много голям риск. Без образование, без квалификация, кой ще възстановява Сирия? В Сомалия за 20 години война имаше загубено поколение."

Не е нужно за си експерт, за да видиш проблема. Общо 57% от хората в лагера са деца и са навсякъде. Близо 12 хил. от тях учат в трите училища, спонсорирани от страни като Саудитска Арабия и Катар, под егидата на УНИЦЕ Ф. Някои обаче се занимават с друго. Полицаите разказват за случай, в който 13-годишни нападнали и буквално разглобили полицейския участък. Не можели да ги пипнат, тъй като са малолетни. Колкото повече продължава тази ситуация, толкова по-драматична ще е загубата за Сирия след години.

Никой от сирийските бежанци не иска да чуе за вероятността да не може да се върне у дома. Думата "бежанец" в този район носи стигма. Равна е на "палестинец", а това е равно на човек без дом. Но една трета от домовете в Сирия може да са разрушени, по някои изчисления. А дори и мирът да дойде утре, опитът сочи, че хората ще започнат да се връщат след 3-4 години, казва Кристалина Георгиева. "Една страна със среден доход да се срине до положение хората да умират от глад, да се върне детския паралич. Това е резервоар на експлозия на бежанци."

Заатари ще остане, поне засега. Като земя, на която страданието от войната се среща с желанието да помагаш. И в която се ражда и надежда, и тъга. Надежда, че утре този лагер може да се окаже излишен. И тъгата, че това утре става все по- далечно.