Един сириец на село

"Седнете, кафенце или чай ще пиете?", пита един от мъжете и ни подканва в стаичката, която съчетава функциите на трапезария и спалня. През прозореца се виждат тракторът и оборът, където зимуват овцете. Али гледа притеснено и не иска да седне преди да го е направил собственикът Здравко. Двамата се преценяват с погледи. Палят цигари. "Не искам да се притесняваш. Тук всички сме братя. Няма да останеш гладен и жаден", казва му Здравко.

"Да, благодаря. Слава на Бога, че ни събра", казва Али.

Останалите мъже са насядали в кръг около масата и оглеждат новия си колега. "Знае ли израелски? Живял съм в Израел 11 години, може нещо да се разберем", казва мъжът, който прави ароматно кафе на джезве. "Ами турски?", добавя друг от работниците.

Али разказва малко за себе си. Превеждаме. Той не отива при роднини в Европа, нито е имал намерение да напусне Сирия. "Живота ни беше добре. Работехме си. Когато удариха квартала, всички просто станахме и тръгнахме. Четиристотин коли се изсипахме на границата с Турция", спомня си сириецът. "Избягал е, просто е избягал", кимат съчустващо насядалите мъже. Като свидетелство на разказа в ъгъла лежи малкият сак с всички вещи на Али.

Във въздуха виси незададеният въпрос как ще се сработят – един сириец, който не знае български, и няколко българи, които не знаят арабски. "Доил ли си овце? А механично? Колко глави си пасъл?", разпитва Здравко Узунов. Али не е доил, но е имал стадо от стотина животни. "Спокойно, ще гледат от момчетата тук и ще ти помагат", успокоява го Узунов. Всички кимат утвърдително.

Оставяме телефони на преводачи, няколко упътвания за културните особености на Али (провокирани от фразата на българите "Тук работим здраво, ама и пием здраво. Я, му сипи една мастика!"), и се надяваме всичко да е наред. На следващия ден се чуваме с Али. Цял ден са работили и той е участвал във всички дейности. Здравко Узунов също е доволен. "Виж, не го правя, защото непременно ми трябва някой да работи. Това, което му се е случило, може да се случи утре на всички нас", обобщава мотивите си Узунов. Али, който е изгубил всичко, простичко казва: "Слава на Бога".

Историята на Али и Здравко е само пример за възможната интеграция на бежанците в България. Преобладаващата част от тях не се страхуват от работа и имат желание да се занимават с нещо, стига то да покрива основните им нужди от подслон и храна. Сектори на икономиката, където липсва персонал (по една или друга причина), биха могли да ги поемат. Включването на бежанците в редиците на работещите не само ще генерира икономическа активност в райони, където такава почти няма, но и ще помогне да станат част от обществото.