Джулиън Барнс-Дейси: Все още няма стратегия за справяне с ИДИЛ

Би било много трудно да търсим разрешение само на иракската криза, без успоредно да се занимаваме със Сирия, още повече че политическият живот в Ирак не се движи в положителна посока. Политическата инерция от началото на кризата - като договореното правителство на националното съгласие и жестовете на новия премиер към сунитите - се загуби и процесът не продължава достатъчно бързо. Военното измерение се развива много по-скоростно в сравнение с политиката. Това подхранва напрежението между сунити и шиити. В момента имаме шиитски милиции, които с подкрепата на Иран се сражават за Тикрит. Това само по себе си не е такъв проблем, защото цивилното население се изнесе от града. Но може да се окаже много по-голям проблем в сражението за Мосул. Той е напълно функциониращ град и голяма част от населението му не е избягала. Ако то бъде безогледно нападнато от шиитските милиции, зад които стои Иран, това само ще налее масло в огъня на сунитския гняв и ще укрепи ИДИЛ.

Един от големите проблеми с ИДИЛ са т.нар. чуждестранни бойци, много от които идват от Европа. Какво да се прави с тези хора, когато се върнат от война?

Европа досега се отнася твърде повърхностно към този въпрос. Това е съвсем реална заплаха, защото днес се смята, че няколко хиляди европейци се сражават в Сирия и Ирак, и те ще се връщат. Вече станахме свидетели на редица инциденти със завърнали се бойци или с хора, свързани с тях. Много е вероятно е да последват нови подобни нападения в Европа. Нужен е общ европейски подход за справяне с това, например да се следи движението на подобни хора от и към Европа, да се работи върху граничния контрол. Тук ключови са отношенията между ЕС и Турция, защото тя е портата, през която голяма част от тях влизат и излизат. До момента Турция не е предприела никое от действията, които могат да се очакват от нея, за да затвори тези пътища. Другият елемент е външният. Докато турската граница със Сирия е на практика отворена, както е днес, и Анкара не прави нищо, за да спира движението през нея, този проблем ще ескалира.

Как Европа може да постигне това с Турция?

Има силно разминаване на интереси. За Турция основен приоритет е падането на Асад. Анкара освен това е твърдо убедена, че различните опозиционни групи в Сирия могат да бъдат контролирани, както и че ИДИЛ може да бъде унищожена, след като бъде използвана за отслабването на Асад. Това е изключително трудно, още повече като се има предвид, че Европа не разполага с инструментите да влияе върху сирийския конфликт. Тя например не доставя оръжия или финансова помощ и не може да използва това като тояга.

Затова въпросът е да убеди Турция в сериозността на заплахите, пред които самата тя е изправена, докато конфликтът с ИДИЛ продължава да ескалира. Турция е на границата с Близкия изток, който от десетилетия не е бил толкова нестабилен, колкото сега. В региона се появиха големи екстремистки групи. Предвид географската близост е по-вероятно много от тях да се съсредоточат върху Турция, преди да преминат към други държави. Това трябва да подейства като предупреждение за Анкара, че е изправена пред опасност от преливане на конфликт. Това е посоката, в която Европа и Турция могат да си сътрудничат. Европа трябва да убеди Анкара, че и за нея има рискове, да ѝ покаже, че тя е на огневата линия. И след това да се опита заедно с турците да снижи заплахата, като контролират заедно кой влиза и излиза. Естествено, самите европейци имат какво още да направят. Например могат да положат повече усилия, за да възпрепятстват бойци от своите страни да влизат в Турция, да осъществяват по-добър контрол над мрежите и конкретно тези за финансова и идеологическа подкрепа.

Нужен е цялостен подход, както от страна на Турция и Европа, така и на Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, които дават пари на тези милиции. Това ще бъде трудна задача. Дори и Турция да прояви готовност, няма да е лесно да спре движението на хора. Единственият начин е да се прекратят конфликтите в Сирия и Ирак. Това означава, че трябва да се отдели много по-голямо внимание и политически усилия на проблема. А той сякаш изчезва от радара. Днес хората се занимават с други неща, като например Украйна. Войната в Сирия тече от четири години и вече е извън фокуса на общественото внимание. Тя обаче продължава да е съвсем реална, а рисковете от нея стават все по-големи – чуждите бойци, бежанците, пренасянето на конфликтите в целия регион. Трябва спешно да се върне фокусът и да се намери решение как войната да се спре с политически средства – например посредством включване на сунитите в политическия живот в Ирак и някакъв вид споразумение в Сирия.

Има ли желание за влагане на тези усилия?

Налице е загуба на усещането колко голям е рискът. Има и умора. Вероятно го има и чувството, че възможностите са се изчерпали след провалите през тези четири години, преговорите в Женева и безплодните усилия на специалния пратеник на ООН. Европейците не виждат ефективен начин за успех. Това означава единствено, че трябва да увеличи усилията си. Трябва да продължава да натиска, защото само така някоя от вратите може да се отвори. Чувството, че Сирия е загърбена, на което сме свидетели днес, е много опасно.

След като няма изгледи Асад да падне от власт, как могат да работят ЕС и САЩ занапред с него?

Това не е въпрос на избор, а на реалност. Реалността е, че Асад контролира голяма част от Сирия и от сирийските институции. Ако искаме споразумение, ще трябва да преговаряме с него по някакъв начин. Не е необходимо да е пряко, но е трудно да си представим, че можем да откажем всякакъв контакт с Асад, ако искаме да постигнем деескалация. Това е реалността. Той продължава да е на власт и да се радва на значителна вътрешна и регионална подкрепа. Европа трябва да намери начин да пребалансира позицията си и да приеме тази реалност, но също така да признае, че Асад никога няма да си върне контрола над Сирия, който имаше преди четири години. Той изгуби голяма част от страната и няма да успее да овладее много от териториите. Силата на страха беше пречупена. Така че въпросът е да се опитаме да се възползваме от тази слабост, за да положим основата за преход, който няма да се случи днес или утре, но ще стане все някога.

Споменахте, че решението трябва да дойде отвътре, от ислямския свят. Виждате ли раздвижване в тази посока?

Да, трябва да дойде от арабския свят. И в случая с ИДИЛ решението трябва да дойде от сунитските държави. Ако погледнем конкретно на терен, то трябва да дойде от сунитските общности в Ирак и Сирия, които да се обърнат срещу ИДИЛ. А те ще  направят това едва когато усетят, че има алтернатива в лицето на силни институции, които да ги защитават и представляват в законните им права. Тук визирам две основни  неща. Първото е отношенията им с Багдад и Дамаск за постигането на възможно най-справедливо споразумение. Второто е издигането на нови сунитски лидери. Сунитският свят страда от дефицит на лидерство. Това в голяма степен се дължи на факта, че групировките се ползват с подкрепа и пари на страните от Персийския залив, както и от други места. Тези спонсори виждат в някои от най-крайните милиции средство за постигане на своите геополитически интереси и цели, като например свалянето на режима на Асад, отблъскването на Иран от региона и т.н. Те също ще трябва да променят подхода си и да подкрепят алтернативни, по-умерени сунитски лидери, които предлагат по-включващ вариант на сунитски ислям. Хората и групите, които страни като Саудитска Арабия, Катар и Турция подкрепят в момента, са част от по-големия регионален конфликт.