Той само обича да си крещи

Впечатли ме следното - върху раничките на учениците и на автобуса пише GIFTED (НАДАРЕНИ). В пресата и по телевизията така ги наричат - надарените деца на Япония. И наистина те са надарени! През коледната ваканция разказвах на шестгодишния Джейми интересната история за дъщерята на президента на корпорацията СОНИ - господин Масару. Тя е също "надарена" и с невероятно интересен житейски път без никаква родителска помощ. Колко глад и емпатия има в сърцата за доброто установих, когато споделях мислите си със семейството ми и с много мои приятели.

...

Неотдавна на съседната улица в нова къща се настани младо семейство с три деца. Едното от тях очевидно страдаше от някакво заболяване, защото винаги когато минавахме покрай тях, се чуваха неговите покъртителни и неовладими редуващи се стонове с писъци. Никой от съседите ни не знаеше какво става зад дебелите стени на къщата. И не обсъждаха. Избягваха да спират майката, поздравяваха любезно и толкова. Предполагах, че детето има синдром на Турет*, но, разбира се, има и други диференциалнодиагностични възможности, които само неговите лекари и семейството му знаеха.

Когато майката го извеждаше пред къщата им, буквално за минутки глътка чист въздух, момченцето, изглежда, се плашеше от непознатата улична обстановка и издаваше още по-покъртителни писъци и звуци.

...

Един пролетен ден Джейми профуча с колелото си край тях, направи завой и докато връстникът му стоеше пред дома си и издаваше страховити писъци, малкият колоездач, без да се обезпокоява от този факт, натисна рязко спирачки до него. Детето се обърна и чу Джейми да казва: "Искаш ли да караме заедно колело? Ако не знаеш, ще те науча. Единствено е важно да пазиш равновесие!"

Бях стигнала с покупките си до ъгъла и се спрях да изчакам Джейми. Малкият съсед като че ли се заслуша в обяснението, спря за миг да пищи, а майката смутено и вместо него припряно отговори: "Не, не, той няма да може. Изобщо не може. Няма, няма как заедно. Ти си карай сам." Тъкмо да повикам Джейми да продължи, дочувам го да казва, все едно изобщо не е разбрал или чул думите на майката: "Чакай, чакай само за минута. Имам едно "учебно" колело, на него се научих, то е с три колелета. И забравих да ти кажа: Аз съм Джейми. Джейми ми казвай! Веднага се връщам."

Остави колелото пред нас и грабна от паркинга старото с три колелета. Забута го нетърпеливо към момчето, което очевидно не се беше прибрало, защото пронизителните писъци не спираха. Останах да го чакам.

Такова вмешателство ми се стори прекалено, та реших да отида и да си прибера внучето. Бързо установих обаче, че Джейми се оказа невероятно добър педагог - виждам да приближават двамата към мен, а детето е седнало на велосипеда. Шестгодишният Джейми, поприведен от едната му страна, го държи за рамото, а с другата си ръка направлява внимателно колелото и му говори: "Щом Марико чан се научи, а тя е малко момиче, по-малка от нас, значи и ти можеш. Ама не става отведнъж. Ще продължим пак. Всеки ден, докато се научиш. Аз знаеш ли колко дълго се учих? Цели сто години", успокоява той "ученика" си. "В четири часа се връщам и после съм свободен, да знаеш. В четири!"

От този ден нататък всяка сутрин Джейми държеше да тръгва петнайсет минути по-рано за своето училище, за да може да отиде навреме на ъгъла с големия булевард и да помаха с ръка на приятелчето си в червения автобус. Един ден то му се усмихна и също му помаха.

Вървим и казвам: "Знаеш ли, майка му ме спря и сподели, че откакто сте толкова добри приятели, то обичало да повтаря твоето име и да се усмихва. И докторът му намирал подобрение - по-малко издавал крясъци."

Джейми ме поглежда учуден и казва: "Ама той изобщо не е болен, само обича да си крещи!"

Синдром на Турет* - неврологично заболяване на името на френския невролог Жорж де ла Турет, който през 1885 г. публикува изследване върху девет случая на заболяването.