Всички обичат Вермеер

За безпрецедентния шанс за подобна интимна среща свидетелстват и множеството учени в екипа на Райксмузеум, на които присъствието на толкова картини на Вермеер на едно място даде възможност посредством най-новите, заимствани от НАСА спектроскопични методи, да разберат колкото може повече за напусналия ни едва на 43-годишна възраст художник. "Резултатите са изумителни" - посочва в интервю за нидерландската телевизия Иге Ферлскайп. Не просто виждаме първите му стъпки - сякаш гледаме над рамото му, докато рисува. От нея научаваме, че "Момичето с перлената обица" първоначално е било нарисувано на фона на зелена завеса, потъмняла с времето.

Какво очаква късметлиите, успели да се снабдят с билети?

Да започнем с на пръв поглед по-тривиалното. Към логистичното чудо да събереш 28 картини на Вермеер на едно място кураторите Грегор Вебер и Питер Рулофс са подходили на принципа "по-малкото е повече" - по-малко картини на повече място. На Вермеер е оставено цялото пространство на специално подготвената за него секция от Райксмузеум, за да се даде на посетителите възможност да прекарат с картините колкото се може повече време и всяка от тях да бъде представена с възможно най-доброто за нея осветление. Вместо да дели пространство с други творци от периода, всяка картина си има собствена стена, а понякога дори отделно помещение. За целта архитектът и дизайнер Жан-Мишел Уилмот е решил помещенията в убити нюанси на тъмночервеното, синьото и зеленото и завеси в същия цвят, които омекотяват и облагородяват пространството с ненатрапчив, но изящен намек за театрална сцена. Ефектът? Всяка дори сама по себе си обляна в характерната за Вермеер светлина картина сякаш оживява на стената.

"Млекарката" (ок. 1658 г.) е една от най-известните работи на Вермеер Източник: Shutterstock Преглед на оригинала

Сега за картините. Вермеер вероятно е нарисувал около петдесет. Оставил ни е 37. Някои от тях - като "Момичето с перлената обица" (ок. 1665), взета назаем от музея Мaурицхаус в Хага, са собственост на нидерландски и белгийски музеи. Други пристигат от различни точки на света. "Плетачката на дантели" (1669-1671) - от Лувъра, "Момиче с червена шапка" (oк. 1665) - от Националната галерия във Вашингтон, "Момиче, четящо писмо до отворен прозорец" (1657-1659) от Дрезденската галерия. Проект, считан доскоро за немислим - както се изрази в интервюто си за CNN директорът на Райксмузеум Тако Дибитц. До този момент в Нидерландия най-голямата изложба на художника досега - в Мaурицхаус преди 27 години - е събирала на едно място 22 картини.

28-те шедьовъра в настоящата изложба са групирани тематично по начин, който позволява на посетителите да сравняват, да ги усетят като част от едно семейство. Устойчиви женски образи - сами или в компанията на своите посетители, повторения в облеклото, падането на светлината при отворен или затворен прозорец, определени настроения, наличие или отсъствие на музикални инструменти, този или онзи стол, покривка с този или друг десен. Отлична възможност да видим тази или онази своя любима картина на художника в различен контекст и да я преосмислим за себе си.

Липсващите картини са 9. Причините? Някои от тях са толкова крехки, че пътуване не би им се отразило добре. Една от тях, "Урок по музика" (1660-1662), е собственост на Принц Чарлс и деликатното й състояние не позволява да бъде местена. "Изкуството на рисуването" (1666-1668), преди собственост на Адолф Хитлер, днес се намира в Музея за история на изкуството във Виена.

"Спящото момиче" (1657) и "Портрет на момиче" (1665-1667) са в "домашен арест" в "Метрополитън" в Ню Йорк, защото в завещанията на собствениците им е указано, че никога не бива да напускат Ню Йорк. "Концертът" е открадната през 1990-те от музея "Изабела Стюарт Гарднър" в Бостън и все още е в неизвестност.

Най-любопитната история зад едно отсъствие е тази на "Момичето с двамата господа и чаша вино" (1659-1661), собственост на музея Херцог Антон Улрих в Брауншвайг, Германия - картината не участва в изложбата в Райксмузеум, защото ученици от последния клас на местното училище имали да пишат за нея дипломна работа.

Въпреки това успехът на изложбата е смайващ и без кой знае колко интензивна рекламна кампания - или поне не в Нидерландия. Тук, при все брилянтната подготовка, рекламният шум би бил лош вкус. Вместо това няколко добре премерени споменавания в нидерландските медии, на момента подети с ентусиазъм от всички международни агенции и още на същия ден влезли и в домовете, и във фийдовете - и, както по всичко личи, и плановете на мнозина. Изкуствоведи, журналисти, историци, специалисти и неспециалисти от целия свят.

"Вермеер е много достъпен до съвременната публика - счита историкът на изкуството Сабри Амруси. - Момичето с перлената обица спокойно може и днес да краси корицата на модно списание."

Това по нидерландски скромно обяснение обаче ми се вижда някак недостатъчно. Днес сякаш всички обичаме Вермеер. През задъхващото се от постковиден синдром летище "Схипхол" в последните седмици сякаш целият свят се опитва да долети до Амстердам. Хора от всички точки на света дори резервират неколкодневни ваканции само за изложбата. Цените на нощувките в хотелите растат. Да, Нидерландия отново конвертира своята култура в туристическа посещаемост. Да, добър търговски усет. Но това не е достатъчно. Защо Вермеер, защо сега?

Защото, мисля си, светът ни днес е петимен за красотата. След толкова сътресения през последните години - ипотечна криза, пандемия, сега дори война, на всички нас сякаш ни се иска нещо важно. Нещо свидно и уязвимо, което ревниво да пазим - една от причините скорошнaта акция на екоактивистите от Еxtinction Rebellion, които заляха със супа "Момичето с перлената обица" на обичайното й място в Хага, да не срещне особена подкрепа. И вечно, защото ни свързва не само с чувството ни за естетика, а и с човечността.

С онези по някакъв начин загадъчни картини на Вермеер, в които, за да разчетем наратива, сме оставени само на изначалната си емпатия. Картини, които неусетно ни подтикват в лицето, в позата на човека на всяка съвършено композирана картина да разкодираме историята, която уж с фотографска точност стои пред очите ни, но отказва да ни се разкрие.

"Жена в синьо четяща писмо" (ок. 1663 г.) на Йоханес Вермеер Източник: Shutterstock Преглед на оригинала

Жена с приглушено лице чете писмо. Открехната врата. Отсъствие в присъствието. Нашествието на външния свят във вътрешното ни спокойствие, способността ни въпреки всичко да съхраним у себе си онази вътрешна тишина, която виждаме в картините на Вермеер. Тишина, сякаш нарочно заложена във всяка картина, за да ни помогне да се вгледаме. Да съберем мислите си. Да открием смисъл. И дори във време на все по-застрашаваща чувството ни за общност поляризация да се свържем с другия и без думи.