Един човек, много въпроси
Инсталацията "Един човек" на Венелин Шурелов повдига важни въпроси за публичното изкуство в България
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
В края на октомври "Един човек" с ръст 12 метра ще се извиси на мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров, заобиколен от Градската градина, Националната художествена галерия и Министерския съвет. Инсталацията, която представлява антропоморфна фигура с двустранно разположени LED екрани, е на отдадения на дигиталните изкуства Венелин Шурелов - добре познато име за тези, които се вълнуват от артистичната сцена у нас - художник, сценограф, преподавател, куратор и организатор на фестивала DA, ангажиран с темите за човешките страхове и мястото на технологичните промени в живота ни.
"Стана!", казва Шурелов, през оградите, докато работи по инсталацията в края на работния ден, малко преди първите опити с подаване на ток. "Почти..."
През пролетта на 2019 г. културната комисия към Столичния общински съвет одобри поставянето на "Един човек" по програма "Навън". Проектът на Венелин Шурелов с бюджет 81 хиляди лева трябваше бързо да замени инсталацията "Бронзовата къща" на живеещия в Австрия български художник Пламен Деянофф, която даде начало на новото интерпретиране на локацията в центъра на София. С известно забавяне строежът на "Един човек" започна в средата на септември. Авторът вижда проекта като част от процес ориентираното изкуство, в което начините за взаимодействие са съставен и съдържателен елемент: в случая камери улавят и излъчват движението около инсталацията.
(Не)състоялият се диалог
Работата на Шурелов има потенциала отново да засили диалога около липсата на съвременно изкуство и смели решения в публичните пространства. Отвъд полулегални акции и проекти с определен срок на показване съвременно изкуство отсъства от публичната среда в България. Няма как да не се запитаме каква роля имат проекти като "Един човек" (и преди това "Бронзовата къща") - подчертават тази липса и създават диалог или до известна степен истински компенсират.
"Опасявам се, подчертават липса и създават диалог. "Бронзовата къща" беше полезна заради здравословния начин, по който разбуни водите в културния ни живот", казва арх. Анета Василева, преподавател в УАСГ и съосновател на активната от над десетилетие платформа за архитектурна критика и публицистика WhАТ. "Тя беше подложена на поне пет обществени обсъждания, при това многолюдни, и в крайна сметка доказа, че когато има външен дипломатически натиск, родната консервативна администрация може светкавично да одобрява нестандартни артистични акции на спорни места, обременени с тоталитарни спомени ("Бронзовата къща" беше реализирана с помощта на австрийското посолството и Федералното канцлерство на Австрия - бел. ред.). Което е забавно само по себе си. Неприятното е, че след като беше инсталирана, нищо особено повече не се случи - просто една временна украса на един площад."
Диагноза: антимодерност
Какво всъщност прави един проект функционален и оценяван от хората? "Това, което най-много ме дразни в българското публично градско изкуство през последните години, е неговата бездарна антимодерност", казва арх. Василева и критикува как често елементарните бронзови композиции са с предимство пред абстрактната скулптура и артистичната провокация. "Като един носталгик по постиженията на ХХ век ми се иска да си припомним културата и егалитарното следвоенно изкуство, което слиза масово в публичната среда по цял свят - със site-specific скулптури, релефи, металопластики, сграфито и прочие. Сходни цели за естетизиране на средата и въздействие върху обществото имат както скулптурите на Хенри Мур или Барбара Хепуърт в бруталистичните жилищни комплекси на източен Лондон, така и българите Галин Малакчиев, Иван Кирков или Валентин Старчев с работите си по площади и фасади на български обществени сгради от периода на социализма. Знам, че е дразнещ интелигентско-номенклатурният напън на синтеза на късния соц, но все пак всяко от тези неща е по-добро от бездарните бронзови глупости на нашето време."
Според Цветан Бизев, който организира Sofia Graffiti Tour, публичното изкуство може да вземе някой друг урок от стрийт арт акциите. Винаги гостите на града имат интерес към акцията от 2011 г. "В крак с времето" на Destructive Creation и неизменни въпроси дали Паметникът на съветската армия продължава да изглежда така (съветските войници - преобразени в популярни американски символи - бел. ред.), могат ли да го видят. "Хубаво би било да видим в градската среда и примери на публично изкуство, което да е цветно, различно и смело, което да е приобщаващо и насочено към общността. Това би било и начин да се оформят нови интересни места в различни части на града, които да привличат посетители."
Надежда всяка тук изградете
Според Малина Едрева, председател на Комисията по образование, култура, наука и културно многообразие към Столичната община, трябва да мислим не за проблеми и недостатъци, а за перспективи. За нея "Бронзовата къща" вече е дала нова перспектива за София. "Независимо дали хората харесаха работата на Пламен Деянофф, те проявиха отношение и насочиха вниманието си към едно място в сърцето на града, което беше празно и пусто, макар и натоварено с история." Едрева смята, че бъдещето на изкуството е в доближаването му до хората, и е любопитна какъв потенциал може да се открие извън центъра, в крайните квартали.
С кой град с подобен размер и исторически контекст София би могла да се сравнява или да взима пример? "Не съм фен на директните примери", казва арх. Анета Василева. "Всеки град си има своя контекст и нещо, което работи дори в съседна балканска столица, може да се окаже, че няма да работи тук. Разбира се, мога да дам за пример Любляна, Берлин или Копенхаген, но не ми се ще - те всички са доста различни от София. Сигурна съм в едно - имаме нужда от повече експерименти. Трябва да шокираме обществото, да го изненадваме с намеси в градската среда, да го провокираме, да го караме се замисли и в крайна сметка да правим живота тук по-интересен."
Q&A: Венелин Шурелов, съвременен артист и автор на "Един човек"
Кои са предизвикателствата в това да работите с място, което има историческа натовареност и е в близост до сегашните протести? До каква степен се вдъхновявате от този контекст?
- Едно от основните предизвикателства е да не образувам нова точка на противопоставяне. Близостта до гражданските и политическите акции лесно могат да превърнат "Един човек" във "враг на народа", особено когато той не се стреми да се хареса на всички. Контекстът винаги подхранва, важен е и влиза в сметките. Същевременно може да създаде чувство за измамна значимост и в крайна сметка да си присвои смислите. Не бих казал, че се вдъхновявам, бих казал, че се ангажирам.Как отлагането повлия на проекта?
- Парадоксалният отговор е, че времето не го промени, но ми помогна да го конкретизирам. Признавам, че времето ми помогна да узрея за проекта. Като че ли самият аз израснах с него.
Съвременното изкуство почти не присъства в публичното пространство на София. Самотно ли ще му бъде на вашия човек?
- Като форма на изкуство ще му бъде самотно. Иначе не. Самотната форма на изкуство донякъде е мой личен проблем, тъй като се стремя да правя все нови и нови. А те са обречени на самота, шеговито казано. Всъщност би следвало да приемем това за качество и без самосъжаление да изминаваме пътя на приобщаване. Отделен е въпросът за количествата новост, които ние колективно можем да понесем. Очевидно те са незначителни спрямо дозите минало, които социалният и политически метаболизъм обработва. Въпрос на узряване.Пет световни примера за публично изкуство
автор: Краси ГеноваВ речника на лондонската галерия за модерно изкуство Tate срещу публично изкуство пише: "Терминът се отнася до изкуство, разположено в общественото пространство, независимо дали публична или частна собственост." Паметниците, статуите и скулптурите са най-познатите форми на публично изкуство, но то може да бъде и преходно - пърформанс, танц, театър, поезия, графити, инсталации. Публичното изкуство понякога се превръща в инструмент за политическа пропаганда (плакатите в Съветския съюз или стенописите в Северна Ирландия), но може да бъде и форма на граждански протест, да речем, графитите, които се появяват в нюйоркското метро през 80-те години.
И докато в Лондон, изглежда, всичко е ясно, в Пекин в края на миналата година Асоциацията на музеите и галериите организира конференция на тема "Бъдещето на публичното изкуство", по време на която деканът на Китайската академия по изящни изкуства Фан Ди'ан порица организаторите на мащабни изложби, гостуващи от чужбина, с думите: "Там хората ходят, за да публикуват после селфита! Трябва да инвестираме в публично изкуство, което да докосва народа."
Публичното изкуство би трябвало да облагородява градската среда, да провокира въображението и да дава шанс на хората да общуват с изкуството всекидневно. Ето пет примера на публично изкуство, които определят и тенденциите във възприемането му - като скандал, като градски елемент, като провокация, като забележителност и артистична позиция.
"Букет от лалета", Джеф Кунс, Париж
бронз, алуминий, стомана, 2019
11-метровата скулптура на американския артист Джеф Кунс е създадена в памет на жертвите от терористичните атаки в Париж през 2015 г. Представена от галеристите на Кунс в Париж като подарък за града. Изработена в Германия, работата е на стойност 3.5 млн. евро, осигурени от френски и американски меценати. По първоначален план "лалетата на Кунс" трябваше да се извисят на площада пред "Пале де Токио", но локацията предизвиква остри реакции сред парижани с довода, че паветата няма да издържат товара на скулптурата и че това място няма нищо общо с повода за създаването й.
На 28 януари 2018 г. група френски интелектуалци, сред които френският артист Кристиан Болтански и бившият културен министър Фредерик Митеран, подписват писмо, публикувано във вестник "Льо Монд", в което определят дарението на Кунс като "циничен жест". Издигането на скулптурата се осуетява. На противоположното мнение са галеристът Джером Санц, съосновател на "Пале де Токио", и артистът Лорис Грео, които адмирират жеста на Кунс. В резултат на тази гражданска активност тогавашният френски министър на културата взима решение скулптурата да бъде монтирана в парковите пространства на Парк де ла Вилет. Жителите на този парижки район обаче също бойкотират подаръка на Кунс и в крайна сметка лалетата са приютени в градинка до американското посолство, в центъра на Париж, до площад "Конкорд".
"Главата на Барселона", Рой Лихтенщайн, Барселона
керамични плочки, 1992
Сюрреалистичната скулптура е създадена по повод провеждането на олимпийските игри в Барселона през 1992 г. по поръчка на градската управа. Вдъхновен от наследството на Антони Гауди и традиционната испанска мозайка, 69-годишният тогава Рой Лихтенщайн избира да използва само керамични плочки. Четиринайсетметровата работа, инсталирана на Passeig de Colom, в единия край на старото пристанище в града, е решена в характерните за комиксите цветове, които са запазен знак и в собственото му творчество - бяло, червено, синьо, жълто и черно. Самият Лихтенщайн определя "Главата на Барселона" като "триизмерен поклон пред живописта и артистична препратка към вселената на Гауди".
"Безстрашното момиче", Кристин Висбал, Ню Йорк
бронз, 2017
Бронзовата скулптура, създадена от родената в Уругвай американска скулпторка Кристен Висбал, е поръчана и финансирана от голяма компания за управление на активи с идеята да вдъхнови и насърчи назначаването на все повече жени на управленски позиции във финансовия сектор. Денят за издигането и официалното откриване на скулптурата е избран специално - 7 март, ден преди Международния ден на жената. Статуята, изобразяваща момиче, е с височина 3.4 метра и тегло 3200 килограма и в настоящия момент е разположена точно срещу сградата на Нюйоркската фондова борса в Манхатън.
По първоначална идея е инсталирана за първи път на кръстовището на "Бродуей" и "Морис", точно срещу символа на "Уолстрийт" - "Бикът", атрактивната скулптура на Артуро ди Модика. След неговото оплакване с аргумент, че, "Безстрашното момиче" отслабва внушението на "Бикът" (което е "По-добра Америка за по-добър свят"), скулптурата е преместена на настоящото си местоположение - сградата на Нюйоркската фондова борса. Плака с отпечатъци е поставена на оригиналното място, а на новото се чете посланието: "Опознай силата на жените в лидерството. Тя прави възможна промяната."
"Ангелът на Севера", Антъни Гормли, Гейтсхед, Северна Англия
бетон, стомана, мед, 1998
Стоманената скулптура, създадена от сър Антъни Гормли, се издига на 20 м височина, а разперените крила на ангела достигат 53 метра дължина. Финансирана е от Съвета на Гейтсхед, Английския съвет по изкуствата, Европейския фонд за регионално развитие и частно спонсорство. Поради местоположението скулптурата е направена така, че да издържи на вятър със скорост над 160 км/ч.
"Облачната врата", Аниш Капур, Чикаго
стомана, 2006 г.
Запазеният знак на Чикаго, известен още като "Бобчето", е създаден от родения в Индия британски скулптор и концептуален артист Аниш Капур. Той печели гласовете на специално създаден за случая комитет от общински фигури и частни колекционери, които разглеждат над 30 проекта от световно известни артисти за създаването на произведение на изкуството, което да стои в прочутия парк "Миленуим". Финалистите са двама - Аниш Капур и Джеф Кунс.
Идеята на Кунс е да се издигне 46-метрово съоръжение, което да материализира неговата идея за детска площадка, направена от стъкло и стомана, с платформа за разходки, до която се стига с ескалатор. Съветът все пак избира другата кандидатура -"Облачната врата" на Аниш Капур. "Облачната врата" е построена между 2004 и 2006 г. и е финансирана от корпоративни и частни дарения. Съставена е от 168 листа неръждаема стомана, заварени така, че да няма видими шевове. Проектът на Аниш Капур е вдъхновен от течния живак и способността му да отразява.
Холограмният ефект на скулптурата добавя към това и изкривяването на силуетите, което съвсем допълва усещането за посещение на гигантска зала с огледала. "Бобчето" (Капур никак не харесва градския прякор на своето произведение) позволява на посетителите и поглед отдолу нагоре, в основата на вратата, което е и любимото място за селфита.
2 коментара
Защо концепцията на нашите "модернисти" се свежда само до запълването на някое обществено пространство с провокираща, дразнеща грозота?! Само не ми излизайте с номера, че не разбирам от съвременно изкуство, моля! Живях дълги години извън България, обиколила съм много страни по света. Та и малко нещо от съвременна украса на градове съм видяла. Никъде грозотията сама по себе си не е издигана в култ: провокативно - да, но не и грозно . Казвате, че софиянци не се били въодушевили от "Бронзовата къща". Ами то трябваше да си опериран от всякакво чувство за естетика, за да ѝ се зарадваш. Единственият възможен начин да не се отвратиш от нея беше да се опиташ да я игнорираш. Сега същото става и с още по-грозния и отблъскващ "човек" пак на това място. Наистина ли се мъчите да ни убедите, че точно тези безобразни грозилища са модерното изкуство, което ще украси нашия град?!
До коментар [#1] от "Liliana Simeonova":
Ne mislia che ne razbirate suwremennoto izkustwo. Mislia che ne razbirate bulgarskoto obshtestwo koeto e wuw focusa na atristite. Towa obshtestwo e edin stranen parazit pregiviavasht wurhu istoria suzdawana ot hora koito sa imali za kakwo da se boriat. Izrastnal e wurhu kostite na intelektualci i disidenti, i e procuftial chrez zamestwaneto na socialniat az sus sitema ot purvichni instinkti i samozabludi.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.