Салман Рушди: Целта на художествената литература е истината

- Предишните ми два-три романа се развиваха основно в Ню Йорк. Аз живея в Щатите от повече от 20 години и усетих, че съм готов да работя върху по-голямо платно, да пиша не само за собствения си квартал, а да се опитам да погледна цялата страна. И не просто онези либерални части от нея, с които съм съгласен, но и средните щати на Америка, където нещата са по-различни.

Първоначално исках да напиша документален пътепис. След това си казах не, искам да го измисля, не искам да се лиша от въображението си. Горе-долу по това време ме помолиха да напиша и есе за 400-годишнината от смъртта на Сервантес и препрочетох "Дон Кихот". И така двете нишки се преплетоха. Но моят Кишот, моят Санчо не прилича на героите на Сервантес. В крайна сметка книгата пое по свой собствен път. Тя е пътешествие, което разказва за Америка, но също така за баща и син, които се опитват да изградят връзка помежду си. Освен това книгата е за любовта, смъртта, за кризата с опиатите и за всякакви други неща. Книгите, които обичам като читател, са онези, които имат размах и обхващат голяма част от света.

Преглед на оригинала

Нашият свят обаче е станал дотолкова странен, че измислицата е узурпирала реалността. Какво се случва с художествената литература в свят, в който политиката и всекидневието са завзели територията на фикцията? Как художествената литература може да се състезава с реалността?

- Наистина светът вече е по-странен от всичко, което можем да измислим. И затова за него е невъзможно да се пише с традиционни реалистични похвати. Светът вече е сюрреалистичен. Въпросът е как една книга може да отрази този сюрреализъм на реалния свят. И затова всъщност ми се струва, че сюрреалистичното, фантастичното, абсурдното - всички тези методи са по-верни, по-истинни, отколкото реалистичното писане. Ето защо аз ползвам тези техники не като начин да избягам от реалността, а като начин да я опиша.

Затова ли в "Кишот" има сцена в един град в Ню Джърси, където хората се превръщат в мастодонти?

- Тази идея дойде от Йожен Йонеско и неговата пиеса "Носорог". Тази пиеса е в известен смисъл пиеса за фашистите, за това как съседите изведнъж могат да станат толкова различни, че да се превърнат в чудовища. През последните няколко години в Америка може би се случва точно това. Разривът, разликите в обществото са станали толкова сериозни, че започваме да изглеждаме като чудовища един за друг. Хората вече не могат да общуват помежду си. Живеем в свят, затрупан от неистини, но мисля, че по един странен начин художествената измислица има много ценно място в тази среда. Защото, въпреки че художествената литература е измислена, тя е на страната на истината. Причината да пишем романи е, за да изразим някаква истина за нас и за нашето общество. Какви сме ние един за друг. Какво си причиняваме един на друг и защо. Каквато и да е техниката на художествената литература, целта ѝ е истината. А целта на лъжите в реалния живот е да прикрият истината.

Така че в известен смисъл художествената измислица и лъжите са противоположни. Ако се върнем към който и да било авторитарен режим, ще видим, че една от мишените му е художествената литература чисто и просто защото тя ни дава различна версия на истината от официалната.

Огромният поток от информация, околният шум, който заглушава гласовете на писателите, не е ли нов вид цензура?

- Това е най-големият въпрос на нашето време. Ние създадохме нови форми на общуване чрез интернет, които позволяват например този виртуален разговор между нас. Така че, разбира се, има големи ползи от гледна точка на комуникацията, но тук се крият и големи заплахи. Ценните неща могат да потънат под този шум и поток от дезинформация. Струва ми се, че на всички ни се налага да се борим с това. Ако се подрива вярата в истината, това е изключително вредно и опасно за тъканта на обществото и позволява на повърхността да излязат лидери, които казват "Аз съм истината, следвайте мен", а това може да изземе мястото на истината. Ние в САЩ доста се доближихме до тази ситуация. Точно това е явлението "Доналд Тръмп". То е опит за подриване на вярата, на доверието в истината.

Вие сте писали книги за деца, често говорите и за влиянието върху вас на детски книги като "Властелинът на пръстените" и "Алиса в Страната на чудесата". Бихте ли казали какво е вашето виждане за детската литература и нейната роля?

- В днешно време най-добрата детска литература е реалистична, натуралистична и се занимава с много трудни теми - престъпност, зависимост от наркотици, деца сираци. Мисля, че детската литература в днешно време върши важна работа, говорейки за тези теми. Детската литература, която обаче ме интересува, е по-фантастична и това е, защото съм израснал в Индия, където има огромно количество стари фантастични приказки. И това е моят най-ранен литературен контекст - "1001 нощ", "Махабхарата" и т.н. След това се сблъсках със западната литература, която ползва някои от същите техники. Двете книги за Алиса на Луис Карол са прекрасни и пресичат границата между детска литература и литература за възрастни. Можеш да ги четеш като възрастен и да им се насладиш по различен начин. И в моите детски книги исках да направя именно това. Има филми, за които не си задаваш въпрос това филм за деца ли е или за възрастни. Например "Междузвездни войни" за кого е? Ами, за всички е. А "Вълшебникът от Оз"? Киното е намерило език, който да се понрави и на децата, и на възрастните. И реших, че трябва да се намери литературен език, който прави абсолютно същото.

Често ползвате интертекстове и литературни референции в романите си. В нашата епоха обаче културното знание се фрагментира и разпада на ниши. Как това се отразява на възприятието на книгите ви?

- По мое мнение тези интертекстове са там само ако ги виждаш. Често ползвам сравнението с готвенето. Когато в една яхния сложиш много съставки, не е казано, че този, който я яде, може да разпознае всяка от тях. Въпросът е дали им е вкусно или не. Ако им е вкусно, значи всичко е наред. Някой може би има по-фин вкус и ще каже "ммм, усещам, че си сложил това и това". Но обикновеният ядящ просто иска да му е вкусно. Така е и с книгите. За масовия читател основният въпрос е дали книгата е интересна.

Много от вашите герои, подобно на вас, са мигранти, които се движат между различни култури и континенти, хора, които не признават граници, хора, които се чувстват навсякъде у дома си или навсякъде бездомни. Романите ви също са трансгранични, транснационални. Какво е бъдещето на вашите герои и на вашите романи в свят, който става все по-затворен, който издига нови стени и който загърбва глобализацията и се насочва към национализма?

- Моите книги противостоят на подобни нагласи. Аз винаги съм бил малцинство или мигрант. Първо в Индия не бих индус, а мюсюлманин. После бях имигрант във Великобритания, след това в Щатите. Така че за мен да си мигрант е основополагащо за моята идентичност и всичките ми книги произлизат от това. Всеки трябва да води своите битки и моите битки са тези. През последния половин век повече хора са се преместили по света, отколкото в цялата история на човечеството преди това. Част от това се дължи на транспорта, на това, че имаме самолети, че е по-лесно хората да пътуват и да се местят. Но това, че хората се местят и пресътворяват света чрез своето движение, е всъщност историята на нашето време. Да, това поражда страх у някои, дори враждебност, но светът е такъв и той няма да спре да бъде такъв.

В тази връзка искам да ви попитам обаче и следното. Свободният транснационален капитал е един от основните проблеми на глобализма. Как мислите, можем ли да ограничим движението на този транснационален капитал, укриващ се в офшорни зони, като в същото време запазим свободното транснационално движение на хора и идеи? Тоест можем ли да вземем добрите страни на глобализма, като се отървем от лошите? Или икономиката е прекалено тясно обвързана със свободното движение на хора и идеи и не може да бъде разделена от тях?

- Чудесен въпрос, но сигурно ще ми трябва още един час, за да отговоря на него. Мисля, че тези огромни транснационални корпорации са абсолютно антидемократични. Това е нещо много проблематично. Смятам, че трябва да сме по-активни и да не позволяваме да се образуват монополи. В повечето западни страни има закони против монополите, но по един или друг начин тези корпорации заобикалят законите. Подобни компании - Facebook, Google, Microsoft, Amazon, са толкова големи, че са опасни за демокрацията. В някакъв смисъл тези компании са по-влиятелни от националните държави. Вярно е, че този свят на миграция и премахване на границите има и своята тъмна страна и ето това за мен е тъмната страна. Ето с тази тъмна страна трябва да се борим.

Наскоро разговарях с британско-индийския писател Рана Дасгупта, който смята, че писателите са тези, които трябва да си представят бъдещето ни, защото политиците нямат нужното въображение. Какво мислите по въпроса?

- Много харесвам Рана Дасгупта и той наистина разсъждава точно така. Но малко се притеснявам от такова мислене, защото ако прочетем как писателите са си представяли бъдещето само преди 20 години, ще видим в каква заблуда са били и че бъдещето се е оказало съвсем друго. Невъзможно е да познаем бъдещето. Бъдещето винаги ни изненадва. Убеден съм, че ако помолим писателите сега да предскажат какъв ще е светът след 50 години, след 50 години тяхната представа ще изглежда абсурдна. Чудесно е да опитваме да си представим бъдещето, но нашето въображение не може да се справи с тази задача, защото бъдещето винаги ни удивлява.

"Кишот" ще излезе на български от "Колибри" по-късно тази година.