Вяра Бояджиева с надежда и любов за нейната София
Нова картинна книга показва многообразието на града - от суинг танците пред Народния театър до зеленчуковата градина в "Дружба"
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
"София е не просто достойна за картинна книга, тя е извор на смешни, но и мили истории и невероятни персонажи и разкази", казва младата художничка и илюстраторка Вяра Бояджиева, авторка на книгата "Моята София и други образи" (изд. "Точица"), която излезе преди броени дни. Вяра все още не е разлистила книгата, защото в момента живее в Мароко. Разговаряме с видеовръзка, а на заден фон е красивата къща в Рабат, където пие сутрешното си силно кафе.
Мароко предразполага Бояджиева да разгърне таланта си - преди седмица цялата улица във Фес ѝ ръкопляска, докато тя скицира минувачите, продавачи на живописния пазар ѝ носят стол, за да ѝ е по-удобно да рисува, канят я всеки ден в рибарския магазин, където е привлечена от морските продукти. Може би отчасти, защото се разбират на френски, който владее перфектно. Но сблъсъкът ѝ с този език невинаги е бил толкова приятен - когато Вяра е на 9 години, а родителите ѝ работят в Страсбург, тя знае само как да си каже името и годините и първите месеци във френското училище са самотни. Тогава летата се връща в София и обикаля красиви места с дядо си Пепи, на когото посвещава и книгата "Моята София и други образи".
"Той ме качваше на някой тролей или трамвай и обикаляхме града до последните спирки", казва Вяра Бояджиева. После са се връщали обратно - тези нейни детски спомени са претворени в илюстрациите - където централни образи са пътниците в тролея - всеки от тях цяла вселена и носещ собствена история. "Раздялата ми с България беше тежка, особено ми липсваха приятелите "зад блока".
В края на лятото малката Вяра трябвало да се върне обратно към френския и училището, но вече в Люксембург, където семейството ѝ се мести да живее и където остава, докато тя завърши гимназия.
"Докато София събужда в мен силни емоции - разсмива ме и ме разплаква едновременно, Люксембург е нейната антитеза - съвсем предвидим град." В него нищо не може да те изненада и времето и животът са разчетени като срещи между банкерите, с които е известен. Вяра Бояджиева завършва Художествената академия в Болоня - "след Люксембург имах нужда от италианското слънце и цветове". Именно там, където всяка година се стичат най-добрите илюстратори от цял свят по време на Панаира на детската книга, развива и любопитството си към литературата за деца и юноши. Твърдо решена това да е магистратурата ѝ, отива да учи в единственото място в Европа, където може да се специализира в детската илюстрация - School of Art в "Кеймбридж".
Междувременно талантът ѝ е забелязан от музея Victoria and Albert, които я награждават с "Илюстратор на годината" за "Вълната" към книгата ѝ "Индули". А преподавателят ѝ в "Кеймбридж" Мартин Салисбъри изключително много харесва стила ѝ и решава да започне ценното издание Drawing for Illustration именно с нейна скица - шахматистите пред Народния театър, под тях стои бърза размяна на реплики: "Какво правиш?" "Рисувам", "Добре, но без лицата, че ме издирва Интерпол".
Тази скица е част и от книгата "София и други образи", последвана от суинг танцьори пред Народния театър и дори зеленчукова градина в "Дружба". Илюстраторката ходи няколко пъти до това място, предоставено на проект за споделено градско земеделие, за да разбере стимула - какво кара едни градски хора да търсят връзката си със земята и отглеждането на храната.
Но една от любимите ѝ илюстрации от книгата е от вътрешността на сградата на Централната поща, където с големи букви пише "изход, изход, изход" и exit, exit, exit. "Като го видях, ми се стори като ехо - това е възможно да се види само в България - диалогът в обществото се води чрез разпечатаниA4 листа, изумих се как въобще на някого му е хрумнало да напише един и същ надпис пет пъти на двата езика с различни големини на шрифта", казва Вяра Бояджиева. Показва го на нейни приятели, които си мислят, че става въпрос за специални надписи за тестване на зрението.
Докато правела проучването за книгата, приятели ѝ пращат и други надписи като табела върху витрина на фотостудио - "Сливи ще има в сряда". "Това е невероятна свобода, която позволява на българите да се заиграват, фриволност, която отсъства в Западна Европа, където всичко е сковано и премерено." От друга страна, по улиците на Люксембург няма да видите прострени гащи или сергия за бельо - това е картината, с която Вяра участва в изложбата The Sofianer миналата година.
Илюстраторката демонстрира завидно чувство за хумор, което се разкрива на по-наблюдателните читатели - спирката на метрото на стадиона със спортните стенописи, но точно там липсват стълби и вместо да се движат, софиянци са се подпрели на ескалаторите. Друго намигване е към трамвайната спирка до НДК, където всички притичват нелегално през улицата, вместо да ползват подлеза. Друг е въпросът, че пешеходните подлези са отживелица в съвременната градоустройствена архитектура.
Видимо в книгата е, че за художничката е било важно да излезе от центъра на града - въоръжена с акрилен гваш, моливи и пастели, рисува и "Люлин", и "Дружба", и "Младост", и "Манастирски ливади" - "исках да покажа многообразието на родния ми град - ще видите и хипстърите, и батките, и бабите". Разказва как първите ѝ девет години от живота са преминали в "Люлин 1" и големите незастроени поляни, по които е тичала като дете.
Свободата, зеленината и минералните извори до Банята привличат много и съпруга на Вяра, който въпреки че е холандец от Утрехт, говори свободно български език. "Именно мъжът ми ме научи, че невинаги тревата е по-зелена при съседите, той ми отвори очите за много красиви страни на София. Той в момента учи арабски и затова са в Мароко. "Притеснявах се, че мароканците няма да ми дадат да ги скицирам по улиците заради исляма, който забранява фигуративното изобразяване, но всъщност в Рабат няма никакъв проблем", разказва Вяра Бояджиева. Всъщност мароканците толкова много се радват, като ги рисува, че освен че я аплодират и канят, казват на съпруга ѝ, че трябва да се гордее с таланта ѝ.
"Другото, което ме впечатлява в Мароко, е, че възрастните умеят да се забавляват като деца - качват се на блъскащи се колички, шарени влакчета и се смеят с глас - западноевропейците не си позволяват така фриволност или ако го направят, веднага ще бъдат одумвани."
Наблюдателността и поведенческата психология са неизменна част от обучението на един илюстратор - "когато рисувах детската книга Word Trouble, която излезе в Англия, Холандия, Белгия и Дания, изучавах движенията на децата, такива детайли, като как седят на стола например", казва Вяра - винаги или краката ще са подвити, или ще ги клатят, или ще са на ръба.
Но по-важното в тази книга е, че е лична и разчувстваща заради своята биографичност - "в нея се виждаше колко съм уязвима в рисуването на деца". Тя самата си спомня годините като дете от чужда страна, което не разбира какво му говорят, и културния шок. Потребността да търси корените си, след като е живяла на толкова много места и владее различни езици, я преследва до ден днешен. Именно затова, когато става на 21 години - след бакалавъра си в Болоня и преди да замине за "Кеймбридж", решава, че трябва да изследва собствената си идентичност и да прекара една година в България. Това е продуктивен период, благодарение на който прави кориците за българските издания на "Знам защо пее птицата в клетка" от Мая Анджелу, книгите на Джонатан Сафран Фоер и "Прекрасната Касандра" на Джейн Остин (всички издадени от "Лист"). След това швейцарско издателство я наема да илюстрира разкази от Бряг на слоновата кост.
През юни, когато приключи престоят ѝ в Мароко, обещава да дойде в България и лично да представи "Моята София и други образи", която излезе под внимателната редакция на Зорница Христова и с подкрепата на програма "Култура" на Столичната община.
2 коментара
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.