Подкаст | Иван Вачков: "Искам да сложа повече години в живота си и повече живот в годините си"

Говорим на дълго и широко за Сингапур, който според Иван е интересен не с това, че е чист и подреден, а че се управлява изключително компетентно. Нивото на компетентност на държавните служители там е впечатляващо, те се нареждат сред най-добре платените политици в света (заплатата на премиера например е 2.2 млн. сингапурски долара), а корупция на практика не съществува. Запитан колко време смята да остане в Сингапур, дежурният му отговор е: "Не съм имал намерение да ходя така или иначе, така че всяка година е подарък."

Пренасяйки се от Сингапур в България, за Иван въпросът дали корупцията може изцяло да се изкорени е чисто академичен въпрос, но той е убеден, че тя може да се ограничи чрез цифровизация и прозрачност на правителството. И ако сингапурският модел може би не е директно приложим в България, добър опит може да се черпи от държави като Финландия, Естония.

Докато свалям пълния ни разговор, често ми се налага да подчертавам с дебела линия. На тема управление на капитал примерно: "когато управляваш голям капитал, всъщност те управлява той".

Или пък за здравето: "Сигурен съм, че който и да попиташ дали би рискувал здравето си за пари казва "не", а всъщност голяма част от нас го правят всеки ден и всеки час."

И амбициите в този живот: "Искам да сложа повече години в живота си и повече живот в годините си". (пълния разговор с него четете по-долу).

Намери най-близкия до теб и му помогни с каквото можеш, пък да става каквото ще

Говорим за "Рийчаут България" (reachout.bg), фондация, която помага за социалното интегриране и развитие на деца лишени от родителска грижа, която през годините е променила живота на стотици деца в неравноправно положение. Иван е един от съоснователите на фондацията през 2008. Макар и да живее на другия край на света, Иван, заедно със съпругата си са активно ангажирани с каузи тук, в България.

Разговор за България: "Зарекохме се никога повече да не казваме "НО"

Наш дълг е като българи е да търсим позитивното, градивното, а не да се опитваме да сигнализираме колко сме умни и интересни защото сме видели проблеми някъде. И двамата се съгласяваме, че това черногледство звучи интелектуално доста по-сериозно отколкото позитивизма, който звучи наивен, но всъщност е изключително деструктивно. Вместо да седим и да човъркаме какво не е в ред, трябва да разберем какви активи имаме като нация и как да ги мобилизираме.

Мечтата на Иван за България през 2050 година: правилните сектори, правилните хора, и страхотен фокус върху образованието. Надява се към 2050 година да имаме ясни приоритети и да избираме правилните хора на правилното място, така че те да имат максимално голям ефект.

Завършваме разговора с ето това:

"Нашата амбиция е да се върнем в България когато вече децата ни решат къде самите те искат да живеят."

НЕУМОРИМИТЕ е подкаст на Милена Иванова, създаден в партньорство с "Капитал": една мечта за това, какво може да сме ние, каква може да е България, благодарение и поради нас. НЕУМОРИМИТЕ е подкаст, в който ще чуете истории - през разговори с най- обикновени българи пръснати по цял свят - прескочили безброй препятствия по пътя си, успели и успяващи. През споделените истории, НЕУМОРИМИТЕ е един разказ за България - такава каквато е и такава каквато може да е. Защото всички ние сме България, без значение къде сме.

Целият разговор с Иван Вачков можете и да прочетете тук:

Днес започвам с една лондонска история, да видим дали моят гост ще се сети от кого съм я прихванала тази история. Един друг приятел пристига в Лондон, новичък, невинен и го свързват с днешния ни гост, да го посрещне, да го нагости, да му покаже Лондон. Днешният ни гост го завежда на Мистър У (Mr Woo), където можеш да ядеш всичко по онова време за 5 британски паунда, може би сега е 10. Посреща го, после го прибира вкъщи и така. Дори разбирам, че му е дал леглото си, а той е споделил единично легло с партньорката си. И така, това е гостът, който имам днес. Започваме с Лондон. Представям ви Иван Вачков и директно го питам "сещаш ли се за кой случай ти говоря".

Сещам се за случая и всъщност мисля, че ти вече си имала удоволствието и привилегията да го имаш като гост на твоето шоу. А това, което описваш беше модерният начин за посрещане на хъшове, само че не в Рила, а в Лондон. И кръчмата на Мистър У мисля, че е отгледала не малка група от студентите в Лондон на времето, защото беше най-доброто предложение за цена спрямо качество в Лондон. Така че да, много щастливи спомени имам от този момент.

Разбирам, че това е било 1999 година и ти тогава си бил студент в LSE (London School of Economics). Да тръгнем от там - кога напусна България, къде се озова, какъв е пътят ти по света?

Аз напуснах България 1996 г., бях завършил микропроцесорна техника в Техникума за микропроцесорна техника в Правец. Като реших да се отправя на запад, установих, че финансовите нужди на едно такова обучение на са малки, и се оказах в Лондон, защото тогава имаше един американски университет, и все още го има, който се казваше Ричмънд, и той предоставяше стипендии за хора, които не са от ЕС, а България тогава не беше член на Европейския съюз и имах възможност да кандидатствам там по успех, направих интервю и ме приеха. Тогава нямаше много възможности да получиш пълна стипендия, но моделът на този университет беше да помага на американци да видят Лондон и подозирам, че им трябваше някой, който да им вдига успеха и затова имаше сериозна група от българи там. И така, аз се оказах 1996 г. в американския университет, но в Лондон.

Разбирам, че си бил пълен отличник. Браво на теб.

Старах се, старах се. За щастие ми провървя.

А как попадна след това в LSE?

По добре отъпкания път на хората преди мен, установихме, че LSE също предлага финансова помощ на българи с добър успех. И понеже там магистърската степен не изискваше работен опит, и беше само 9 месеца, логиката ни беше че ни трябва нещо с добър бранд, което да легитимира нашето образование, така че аз и моята тогавашна приятелка и сегашна съпруга се отправихме към LSE по същата финансова схема. Доплащаш малко, ако се стараеш имаш добър успех тогава също позволяваха на граждани на страни - не-членки на ЕС, да получават стипендия. Така че в общи линии успяхме за 4 години да придобием 5-годишно образование с моята приятелка и по този начин успяхме да си финансираме всъщност образованието, защото тогава наистина цените за нас бяха доста недостижими.

И останахте в Лондон.

Останахме в Лондон, има интересна история там. На времето Великобритания не позволяваше на български студенти да остават там на пълноправно работно време. Имаше т.нар. training visa (стажантска виза), която позволяваше да си там за 2 години, да работиш за някой, но след това задължително трябваше да напуснеш държавата за 2 години. Така се случи обаче, че интернет бума предостави сериозно търсене за работни кадри, каквито Великобритания нямаше, така че по средата на тези 2 години смениха всъщност визовия режим и така ние имахме възможност да останем в Лондон по-дълго. При едно друго стечение на обстоятелствата от визова страна, трябваше да напуснем Великобритания за две години и да се върнем след това при неясно какви условия, така че това беше първият момент в живота ми, в който от абсолютно независещи от мен причини ми провървя. Промениха закона.

Ето така. А младите, а то и ние, колко бързо забравяме нещата, с които е трябвало да се борим. Защото чакането за визи и въобще получаването на виза от която и да било държава преди по-малко от 20 години беше цяло постижение. Нещо, за което се борехме. Така че - да.

Добре е да го помним, защото децата ни се изненадват, когато видят, че трябва виза за някъде. За тях е абсолютно чуждо това някой да трябва да ти позволи да отидеш и да влезеш някъде. За съжаление обаче може би тези моменти се връщат, така че е добре да ги знаем.

И когато ги забравим, рискът да се върнат става много по-голям. Така че трябва да си ги припомняме.

Точно така.

Към днешна дата живеете в Сингапур, кога се преместихте в Сингапур?

2010 г. аз работех за един хедж фонд, който имаше значителни инвестиции в Азия и бях споменал на партньорите на този фонд, на моите шефове, че сестра ми живее в Хонконг и че и така отговарям за азиатските инвестиции, няма да имам против да пътувам често до там. Под "да пътувам често" разбирах да ме изпращат от време на време, а в тяхната глава това прояви съвсем различен мисловен процес, така че един прекрасен ден всъщност, седмицата, в която аз и съпругата ми си бяхме купили къща в Лондон и бяхме решили там да градим семейството с тогавашното ни едно дете, дъщеря, те ведро ме уведомиха, че е време да изпратят правилния човек в Азия. Защо това бе българин, който никога не бе живял в Азия и до ден днешен не знам, но така се озовахме в Сингапур Септември 2010 година. Въоръжени със заданието да отворим азиатския клон на хедж фонда, за който работех. И следващите седем години градях екип там, градях база от инвеститори и се опитвах да създам един по-голям офис до към 2017 година. Така че отново случайност и късмет ме изпратиха в Сингапур и когато ме питат колко време смятам да оставам аз казвам, че не съм имал намерение да ходя така или иначе, така че всяка година е подарък.

Доста от историите на хора, с които говоря са такива - "не съм имал намерение, не съм планирал, и 20 години по-късно още съм някъде". Ние всъщност с теб за първи път физически се запознахме в една бизнес среща в офиса на Алджебрис в Лондон. Аз тогава бях от страната на продаващите, а ти от страната на купуващите, говорим за акции. Така че нашата връзка съвсем не беше България, а беше примерно Казахстан, защото тогава аз покривах казахстанските акции на банки, а ти търгуваше дълги, къси, всякакви. Беше интересно. Като говориш за пътувания до Сингапур, аз така на майтап и аз 2007 купих апартамент в Лондон, за да ходя пеша на работа и 6 месеца по-късно започнах да летя до работа. Така че тези истории..

Може би това е първи урок за нашите слушатели, че ако си купиш къща в Лондон, има голям шанс да се окажеш в Сингапур. Вече има 2 различни пътеки, които водят до това, така че може би това е първият практичен съвет от днешната сесия.

Като говорим за купуване на къщи, малко несвързано, но пазарът в Сингапур и възможността да стане човек горд собственик на ипотека и имот там разбирам, че е доста невъзможна за "не-сингапурци". Разкажи ни малко за живота в Сингапур, как се живее, как се работи?

С голямо удоволствие, нека да отговоря първо на въпроса ти. Сингапур е една доста малка райска република в Югоизточна Азия, поради което много хора от Китай, Индия, Индонезия обичат да имат собственост там. Но понеже пазарът е много малък, а и държавата вече е относително богата, това обикновено възпроизвежда нежелателен позитивен ефект върху цената на недвижимите имоти в Сингапур. Така че Сингапур ограничава доста възможността на хора да си купуват недвижимо имущество по два начина. Единият, най-сериозният е, че има много сериозни данъци за първа покупка на жилище в Сингапур от "не-сингапурци" и не-постоянни жители. Данъците могат да се приложат както при купуване, така и при продаване, така че има възможност ако купиш и продадеш в същата година да загубиш около 30% от стойността на това което си купил само в данъци. Така че това за известно време работеше, но по време на КОВИД пандемията наистина търсенето в Сингапур доста се повиши, така че подозирам, че правителството не е приключило с ограничаването на цените и също така има най-различни малки ограничения, като това ако притежаваш апартамент може да не може да го даваш под наем на определени места, и също данъчните режими са различни за местни и не-местни купувачи. Така че Сингапур наистина с доста тежка ръка регулира пазара на недвижимо имущество.

А за живота в Сингапур - нещата, които според мен биха били интересни за вашите слушатели е не това, което всички сте чували, че е много чисто и че не дават да се дъвчат дъвки. Всъщност това не е вярно - дават да се дъвчат дъвки, просто не дават да ги продаваш, защото като чиста държава не обичат да ги чистят от тротоарите. По-интересното за Сингапур е, че те са намерили един много добър баланс между сигурност и предвидимост на бизнес средата и социалната среда и автономност и демокрация. Сингапур има на теория демократична система и се провеждат абсолютно честни и прозрачни избори. Но понеже последните 40-50 години те имат едно изключително компетентно правителство започнато от Ли Куан Ю, тази партия през цялото време печели изборите, но не защото по някакъв начин регулира демократичния процес, а просто защото са изключително компетентни. Като човек започнал бизнес в Сингапур, в регулирана среда, каквато са финансите и финансовата индустрия, нещото, което бих искал да знаят вашите слушатели е, че съм смаян от нивото на компетентност на държавните служители в Сингапур почти без изключение. В резултат на това, те са изключително добре платени. Мисля че 40те най-добре платени политици в света са все сингапурци. Мисля, че премиерът печели 2-3-4 милиона (сингапурски долара) на година. Корупцията на практика не съществува. За 12 години там не съм срещнал никаква ситуация, в която корупцията е била насърчавана или изисквана и връщам се обратно на това, което казах, че този баланс между сигурност, предвидимост и доста сериозни наказания и интервенция на правителството в ежедневния живот на гражданите, за човек, който има семейство с 3 деца, всъщност работи доста добре. Т.е. да завърша с това, че Сингапур е интересен не с това, че е чист и подреден, а че се управлява изключително компетентно и това доста сериозно го видяхме и по време на КОВИД кризата.

Да, той е интересен модел за малки държави, но за съжаление никой не е успял да го репликира. Докато бях в Казахстан, казахстанците тогава бяха във възход, защото имаше бум в цената на петрола, говоря за около 2008 година. Много говореха за реформи и много говореха да станат Сингапур на Централна Азия. Не им се получи по много простата причина, че не могат да се разделят с корупцията.

За нас Сингапур за България също би бил много добър пример и case study за това какво можем да направим като една малка държава. Но, оставаме на далеко. Нещо можеш ли да кажеш?

Ами, ако ми позволиш една реплика. Първо съм съгласен с теб, че е трудно да се повтори модела на един остров, който има 700 кв. км територия и държава от 5 млн. души върху нещо по-голямо. Но България като територия е разбира се в стотици пъти по-голяма, но като население не е в пъти по-голяма. Това, което бих отбелязал и този разговор вече съм го водил може би с 2 или 3 български правителства, че има много такъв позитивен опит да се почерпи от най-различни държави. Сингапурският модел може би не е директно приложим в България по много причини. Една от тях е, че те имат доста различен социален модел, имат доста различен модел за прилагане на наказателното право и т.н. В Сингапур все още позволяват смъртното наказание, все още позволяват биенето с пръчка, което в една демократична държава в Европа може би не би било прието. Но добър опит може да се черпи от държави като Финландия, държави като Естония. И ти спомена правилно корупцията. Сега, дали корупцията може изцяло да се изкорени е чисто академичен въпрос. Не мисля, че аз и ти в този живот ще го видим това изкоренено в България, но тя може да се ограничи чрез цифровизация. Така че това, което много ми се иска и това, което съм препоръчвал на няколко български правителства е да формира някаква форма на организация, която систематично да черпи и да копира опит и да го предлага за въвеждане в България. И специфично смятам, че трябва да се започне от цифровизиране на услугите и прозрачността на правителството. Защото каквото и да се говори за България, тя вече има добра независима преса има наистина сериозно мислещи журналисти, които не ги е страх да вървят срещу управляващите, просто трябва да се предостави конюнктура, в която да могат да черпят информация по правилния начин и да осветяват корупцията. Не да я елиминират. Така че това би било нещо, което много ми се иска да видя. Наистина прилагане на абсолютно електронно правителство и ограничаване на корупцията, която експлоатира непрозрачност. Мисля, че там можем да започнем и че това е напълно постижимо. Опити са правени в последните 20 години, но разбира се, когато има изградена корупционна система, която пряко зависи от това да се харчат пари непрозрачно, това са моите и твоите пари като данъкоплатци, то смятам, че това е мястото, с което трябва да започнем. Там Сингапур, Финландия и Естония могат да ни научат на много.

Харесва ми. Добре. Ха дано. Това ни отвежда към мечтата за България такава, каквато може да е, но с това ще завършим. Да те разходя още малко из кариерата ти. Ти каза, че си се озовал в Сингапур с Алджебрис и си управлявал бизнеса там, който е оперирал в Азия. Колко пари управлявахте докато ти беше там?

Когато започнах в Алджебрис, управлявахме около 600 млн. (долара), когато напуснах Алджебрис управлявахме над 11 млрд. долара, разпилени в най-различни категории инвестиции, дългови инструменти, т.нар. банкови хибридни инструменти, акции, международни валути. За годините, в които бях там компанията порасна доста. Разбира се, голяма част от това не беше в Азия, беше в пазарите на Западна Европа и Щатите, но така бих очертал контурите на фирмата.

Т.е. вие управлявахте пари там, които са от клиенти и инвеститори от Азия, но ги разпределяхте в портфейли не само на Азиатски активи, а Западна Европа и т.н. Добре ли разбирам?

Даже и двете - имахме клиенти, които бяха от целия свят и инвестирахме по целия свят. Ние управлявахме парите като екип, т.е. когато четиримата или петимата по-отговорни хора във фирмата се съберяха, решавахме заедно къде да насочим капитала. Така че в рамките на една година можеше да има доста сериозни промени на това къде капиталът е инвестиран. От къде капиталът идва е обикновено не се променяше много - големи американски, европейски, азиатски суверенни фондове, професионални инвеститори, и в Европа също имахме и бизнес, който работеше и с по-дребни инвеститори, основно в Италия и Франция.

Добре. Хедж фонд, управляващ хедж фонд, това е мечтата на много хора, предполага доста напрежение, но и доста награди, когато пазарите са във възход, но и не само. Защо или как реши да напуснеш и в момента да управляваш собствени фондове. Всъщност в момента ти си и предприемач, и си в стартъп, доколкото разбирам.

Да, аз като че ли извървях пътя наобратно. Ще отговоря на първия ти въпрос. Работата в хедж фонд доста се идолизира, защото пресата обича да разказва за историите, в които някой е спечелил несметни богатства поемайки страхотни рискове и бидейки гений в предвиждането на бъдещето и т.н. Истината е доста по-семпла - да, ние чуваме за 20-те или 30 фонда, собствениците на които са изкарали несметни суми и четем за техния невероятен живот, социален и т.н. Но това, за което не четем са останалите 9,700 фонда в света, голяма част от които са двама души в един гараж, които се опитват да съберат някакъв капитал и да постигнат размера на фонда, който им позволява да си плащат заплати. Не четем за това, че стотици фондове затварят, а други се отварят всяка година. Така че, бих отбелязал за твоите слушатели, че хедж фонда е бизнес, в който ти се състезаваш за много, много малки маржове. Ти се опитваш да спечелиш 1-2% повече от конкурентите ти, които са всъщност доста умни, мотивирани и добре информирани хора. Така че, като възвръщане на усилието спрямо печалба, хедж фондът не е такъв уникален бизнес. Аз сега като вече излязох от финансовата индустрия наблюдавам много интересни бизнеси, които имат оперативни маржове от порядъка на 20-30-40-50-60%, които се водят скучни бизнеси, но при които няма много конкуренция, със сигурност не се състезаваш със стотици хиляди от най-умните хора на света и може спокойно да си съществуваш в тази ниша без да се утрепваш от работа.

Примерно аз, живеейки в Азия, Ню Йорк затваряше в 4 ч. сутринта. Така че често ми се е случвало да ми се наложи да работя от 7 сутринта, когато отварят първите азиатски пазари, като Австралия и до 4 сутринта. Това не е стил на живот, който бих препоръчал на млад човек, който се опитва да гради семейство и се опитва да си пази здравето. Но за съжаление това се идолизира от историите, които четем в пресата, но никой не ти разказва за стотиците и десетки хиляди фондове, които са се издънили и не са успели. Така че бих искал да отбележа, че идолизирането на хедж фонда скрива една голяма част от цената, която всеки от нас е платил, за да стигне до там. Аз го избрах просто защото исках да осигуря финансовата си независимост и независимостта на семейството ми в най-голяма степен. И като всеки друг, който беше чел и беше гледал филма Уолстрийт, реших да се насоча натам. Разбира се, картината е доста по нюансирана като съм прекарал там вече 20 години. Така че това бих отбелязал.

А се оказах в стартъп, защото всеки от нас, който стигне 40 години започва да се замисля за това, какво ще остави зад себе си, установяваме, че единствената валута, която всъщност има значение е времето, защото от него повече не можем да си набавим. И в този ред на мисли се бях хванал да следя какво всъщност ме интересува извън финансовата индустрия. И се насочих към здравеопазването и особено превантивното здравеопазване, защото имам за съжаление в моето семейство доста дълги и не толкова весели истории на това как, ако човек инвестира навреме в здравето си, може да спести на себе си и на близките си изключително големи главоболия и да повиши качеството на живот по начин, по който никакви пари не могат да купят.

Сигурен съм, че който и да попиташ дали би рискувал здравето си за пари казва "Не", а всъщност голяма част от нас го правят всеки ден и всеки час, когато сме стресирани, тичаме напред-назад и се занимаваме с неща, които в дългосрочен план може би не бихме искали да правим. Та в този контекст погледнах по-сериозно в ежедневието си и установих, че аз не искам да бъда като моите шефове, които са на 50-60 години, голяма част от тях са изключително богати, голяма част от тях са изключително успешни в конвенционалния смисъл на думата, но не винаги имат правилните хора около себе си, не винаги са в добри отношения, не винаги контролират времето си добре. Защото когато управляваш голям капитал, всъщност те управлява той.

По тази причина се насочих към нещо, което искам да гледа в посока, в която искам да се движа. И аз бих го обобщил като "искам да сложа повече години в живота си и повече живот в годините си". Това със сигурност не беше в унисон с работата в хедж фонд, така че 2019 г. закачих боксовите си хедж фонд ръкавици и се насочих на младата възраст от 41 години да градя стартъп, което правя последните 2.5 години, което ме научи почти толкова колкото предишните 5 в света на хедж фондовете.

Къде е стартъпът, какви пари си привлякъл дотук?

Стартъпът ни е в Сингапур, работим в Сингапур и Хонконг. Току-що набрахме първия си рунд от частен капитал, който е 1 млн. долара. Преди това беше финансиран от мен и моя партньор (co-founder). Това, което се стремим да направим е виртуален личен треньор, за всеки един от нас, за това как да се грижим за здравето си в реално време. Това е доста сериозно предизвикателство, но мисля, че до голяма степен сме намерили подхода. Набрахме капитал тази година, за да можем да наемаме хора, които знаем, че са изключително компетентни, но идват и със съответната цена. Така че това беше причината да наберем външен капитал.

Стискаме палци, успех. А как се казва всъщност?

Фирмата се казва kalibra. Тези от вас, които се интересуват от превантивно здраве сайтът е kalibra.ai.

Понеже спомена след 40 години времето е най-важното и се замисляме за това какво искаме да оставим след нас. Аз имам една друга история с вас, с теб и с Милена и всъщност моят личен сблъсък, среща, с вашето желание да помагате и да работите за български каузи.

Историята е 2017 година, когато се произвеждаше Възвишение и бюджетът не беше вързан, и трябваха още пари, за да се затвори и да се произведе чудото. И аз ви се обадих и казах "помагайте, търсим, може ли, какво да измислите". Едното е, че дадохте пари, което е големи благодарности за това, но по-важното е, че ти мисля беше някъде в Хималаите или някъде беше, във всеки случай на високо..

Да, опитах се да катеря базовия лагер на Еверест.

И Милена, твоята съпруга, която също е Милена, те набра и имахте конферентна връзка, в която обсъждахте кой друг може да бъде привлечен към каузата. Така че това е моята среща с тази страна от вашето съществуване. И отново с много благодарности. Но разкажи, имате нещо, което е доста по-дългосрочно, фондацията Reachout.bg. Разкажи какво, от кога, как?

С голямо удоволствие. Филмът Възвишение е разкошен и се радвам, че успяхме да бъдем част от този невероятен проект. Интересното за този разговор е, че аз се намирах на около 5500 м надморска височина, а пък жена ми се намираше в Етиопия в депресията Афар, която е най-ниското място в света. Та може би сме поставили рекорд за най-голяма дистанция във вертикални метри между двама съпрузи и също така най-голяма разлика в температура, защото аз бях на минус 12'с, а доколкото чувам тя е била на +45'с. Така, това е един малък анекдот, който исках да спомена защото може да е интересен за слушателите.

"Рийчаут България", генезисът на тази фондация, която сега е вече в 13-14-ата си година, е, че 2008 година излезе филм на една британска журналистка, Кейт Блует, който мисля, че сега няма да се сетя за точното име, но беше нещо от рода на "Забравените деца на България" ("Изоставените деца на България", 2007 г., Би Би Си - бел. ред.). Беше доста шокиращ калейдоскоп на това какво се случва на децата лишени от родителска грижа в България. Казвам "лишени от родителска грижа", а не сираци, защото двете неща са много различни. Повечето от децата, които бяха в системата на домовете си имаха поне един жив родител. Т.е. това е един социален проблем, който не е чисто свързан с това, че няма живи родители, а по-скоро е икономически и социален. И това за всички нас във Великобритания, българите въобще в чужбина, беше страхотен шок. Просто защото ние не подозирахме, че такова нещо съществува. Повечето от тези неща се случват в малки градчета, извънградски домове, и беше може би едно най-разтърсващите преживявания в живота ми. Защото аз не планирах още да бъда баща към този момент, първото ни дете се роди 2009 г., и се оказа че в държавата, от която идваме има този огромен бих го нарекъл обществен рак. С голи гърди се насочихме да помагаме с каквото можем. Научихме се на много в този процес. Най-важното беше, че повечето от нас разбират грижата за най-уязвимите членове на нашето общество, че трябва да бъде материална. Т.е. тръгваме да им даваме дрехи, шоколади, да се опитваме да обезпечим тяхното материално съществуване, което се оказва, че въобще не е правилният проблем за адресиране. Проблемът е много по-сериозен и по-дългосрочен. И без да е много дълго експозето по този въпрос, той е насочен основно към социално интегриране и образование. Ние установихме, тогава правителството доста се постресна и доста бързо се преструктурира системата за грижа по домовете, но това което не се преструктурира е дългосрочното бъдеще на децата. В България има закони, които не позволяват на деца да повтарят класове - 1-2-3 клас. Което значи, че ако ти идваш от по-ниска социална прослойка и си неграмотен, когато влизаш в първи клас в училище, има голям шанс да останеш неграмотен и в 3 и в 4 (клас). Това, което "Рийчаут България" се опитва да прави е да персонализира образованието и социалното интегриране на деца лишени от родителска грижа и го правим чисто индивидуален подход. Предоставяме психологическа, логопедична и също образователна подкрепа на тези деца, така че те да не са назад още от първата или втората година в училище и се опитваме да им помогнем да настигнат всички останали, така че да имат място в училище, което е продуктивно. Така че с това се занимава фондация "Рийчаут България", reachout.bg е уебсайта, ако някой се интересува. В последно време добавихме, заради кризата с бежанците, имаме добра експертиза на нашата координаторка за работа с бежанци, така че имаме и бежански деца, освен българчета. Фондацията вече се поразрасна, има до голяма степен независим живот, има много компетентно лице, която я управлява, Кристина Гологанова, така че сме много доволни от това, как тя се развива. Така че лека полека аз и Милена сме по-скоро отзад като донори, като хора, които помагат, но вече не се месим толкова в ежедневното и управление и се надявам този подход да продължава да расте. Призивът ми към повечето заможни българи е да погледнат около тях какво става и ако могат да помагат с нещо да намерят правилната организация. Мисля, че тази посока се движим добре. Та това е "Рийчаут България" с две думи.

Имаш ли идея на колко деца сте помогнали през годините, плюс/минус?

Не смея да броя точно, защото нямам информацията. Но понеже работим с индивидуални деца, ние не работим с повече от стотина деца на година, така че да кажем амбициозно трябва да са стотици, може би хиляди, но не знам точно. Имаме много успехи, имаме деца, които от доста лоша стартова позиция се оказват в университет, но тази работа е изключително пипкава и за съжаление не може да се стандартизира. Така че не знам кога ще можем да помагаме на хиляди и десетки хиляди, както нашите приятели от "Уча.се" и т.н., просто защото ние работим с най-трудните случаи и там действаме на принципа на Майка Тереза - намери най-близкия до теб и му помогни с каквото можеш, пък да става каквото ще. Така че не е организация, която е помогнала на хиляди, или десетки хиляди, но това е нашия малък принос към облагородяването на българската образователна среда.

Какво от опита ви там мислиш, че би бил полезен на други, които биха искали да започнат да се занимават с благотворителна дейност? Някакъв съвет? Някакъв so-what?

Имам няколко. Това което аз научих, както споменах, в "Рийчаут", е че проблемът не бива да се припознава. Т.е. ние се затичахме да помагаме на едно нещо, но се оказа, че причината за тази ситуация, за възникването на проблема е на съвсем различно място. Така че е добре човек да прекара малко време и да опознае характеристиките на проблема, който се опитва да реши. Другото което е, всеки от нас има някакви лични амбиции или интереси. Добре е човек да потърси нещо, което му е близо до сърцето. За мен, аз съм от семейство, в което образованието се цени изключително много, така че за мен беше съвсем естествен път, както и за съпругата ми. Така че съвета ми е, първо - не трябват големи суми, за да постигнеш голяма промяна. Това, което се изисква е повече постоянство и целенасоченост. Но всеки от нас може да дари време, може да дари пари, да дари от вниманието си, и съвета си. Това, което ми харесва е, че в България вече социалната сфера придоби европейски размери, има наистина изключителни организации, които с малко активи постигат страшно много. Така че бих призовал слушателите, тези които вече са на етап от живота, в който могат да отделят време и да помислят за тези неща, а това на практика е всеки един от нас - всеки от нас има какво да дари, да се насочат дори на най-елементарния пример, в квартала, в който живеят да се огледат къде какво се случва в социалната сфера. Вече нещата са доста прозрачни. Така че това би бил съветът ми - да не се припознава проблема и че всеки от нас има какво да даде, стига да има мотивацията. Проблемът е основно мотивацията, а не възможностите.

Супер. Благодаря за това, което правите. Като се има предвид колко надалеко сте, още по-похвално, впечатляващо, не знам каква дума да използвам.

От там да те хвърля, да те изпратя в Швейцария малко на разходка. В профила ти в LinkedIn прочетох, че си член на общността на Младите Глобални Лидери към Световния Икономически форум от 2014 година. Аз помня всеки пък като се виждаме и споменаваш или че си на път, или че се връщаш, това редовно се случва. Как се озова там, какво правите в тази организация?

Нека да ти разкажа всъщност какво е тя. Тази организация избира всяка година 100 нови членове, за 4- или 5-годишна програма (сега е само 3-годишна програма вече). Която ги свързва с други хора, които се опитват да постигнат сериозни промени в социалната, финансова, икономическа, обществена, политическа сфери. Единственият критерий е да си под 40 години. Това е една невероятна платформа за създаване на социален капитал, връзки и организиране на промяна. Без да навлизам много в многото ползи, които аз лично съм извлякъл от нея, най-важното, което може би човек постига е, вижда че начини за промяна на света има много и че възрастта всъщност не е ограничител под каквато и да било форма. Не знам точно защо избраха под 40 години, може би, за да можем да се наричаме "young", но самият етос на организацията е обществена и социална промяна. Това е поставеното мото на Световния Икономически Форум. Естествено, човек ако чете достатъчно жълтата преса ще установи, че Световният икономически форум е някаква организация от илюминати, които в тайни задни стаи в Давос се опитват да променят света. Това не е така. Светът не е никак лесен за промяна, никой не може в малка стая да определя посоката на света по какъвто и да е начин. Моят личен опит е, че форумът е нещо, което помага на хората да се окажат на едно място, да обменят идеи, и да започнат партньорства. И в тази степен така да се ангажират вече 7-8 години и го намирам за едно изключително позитивно нещо. Това което също ми направи впечатление е, че вече също и в България има 4 или 5 души, които вече са избрани в различните кохорти на тази програма и тези контакти мисля, че вече имат потенциала да създадат добри идеи за България. Така се оказах там. Причината поради която са ме избрали не мога да ти кажа, трябва някой друг да каже. Моята хипотеза е, че е нещо свързано с работата ми в България, но така и не разбрах кой е моят доброжелател.

А-ха - беше поканен, но не знаеш от кого.

Да, трябва да те поканят, сам не можеш да кандидатстваш. Имам хипотеза, но не бих искал, спонсорът ми ако искаше, щеше да се обяви.

А има ли други българи?

Има българи - има 4 или 5. Има едно момиче от социалната сфера, една българска политическа личност, има един българин, двоен поданик и на Холандия, който е на доста сериозна позиция в Европейската система. Така че има 4 - 5 души, мисля, че всички те са, списъкът е публичен в интернет, но бих предпочел който се интересува да погледне. А има и доста източно европейци, и се стараем с каквото можем да представим най-добрата страна от България. Даже в някакъв момент се надявам да организирам среща тук. Има практика всеки, който иска да организира т.нар. learning journey, да доведе приятелите си от целия свят в държавата и да покаже страната, която иначе не биха видели. Най-смайващото такова нещо, на което съм присъствал беше в Израел и Палестина - израелските и палестинските домакини заедно бяха организирали 7 дневно пътешествие из страната, в което вървяхме между Израел и Палестина и се срещахме с всички и чувахме почти всички възможни гледни точки за израелско-палестинския конфликт, което беше може би едно от най-трансформиращите и образователни преживявания в живота ми. Така че се надявам живот и здраве, когато стартъпът поотпусне малко да успея да организирам нещо такова в България, за да видят, че и ние сме дали нещо на света и имаме какво да покажем. Така че надявам в следващите 2 години и това да се случи.

Ами хайде, ще помагаме. Знаеш ли, аз в момента се занимавам, помагам на един семеен малък проект в Търново, та съм се зачела в темата българи и пътешественици, пишещи за България в началото на 20 век. Начинът, по който описват нашата страна може да ни засрами за това как ние не го виждаме това. Защото България в началото на 20 век я описват като най-гостоприемният народ на света например. Сравняват ни със Соренто, с красотите на Исландия и т.н. Ние някак си все в негатив се виждаме. И ето, това ми помага да направя прехода към темата България. И освен това, което правите в момента и което помага за дългосрочна промяна, да си помечтаем малко за България, такава каквато може да бъде, заради нас самите.

И заради нашите деца.

Да, и заради нашите деца, вие имате 3, така че.. 2050 година в позитивния сценарий. Доста говоря с приятели след като почна подкаста и някои ме критикуват леко цинично, като наивник. Аз много добре знам какво правя, но мисля, че трябва да променим начина, по който ние сами себе си виждаме. Защото ако ние не го направим това, никой друг не може да ни помогне. Та в този ред на мисли, дали ще се сбъдне или не зависи от нас, но какво може да сме 2050 година?

Много ми харесва въпросът. Ако ми позволиш да отворя една скоба - моята съпруга и аз, миналата година бяхме на вечеря с един близък приятел, който не е от България, но тук си е установил бизнеса. И водихме разговор за политическата обстановка. И той ми каза нещо, което наистина доста ни разтресе. Каза "защо самите вие, българите, не може да видите какво имате. Защо е това черногледство, каква е тази критика?". И ние със съпругата ми се замислихме, че често когато някой ни пита за България, ние казваме "Красива държава, невероятен климат, невероятни хора, НО!" Ето това НО е нещото, което исках да подчертая. Защото ние с нея след този разговор се зарекохме никога повече да не казваме "НО". Защото наш дълг е като българи да търсим позитивното, да търсим градивното, а не да се опитваме да сигнализираме колко сме умни и интересни защото сме видели проблеми някъде. Това черногледство звучи интелектуално доста по-сериозно отколкото позитивизма, който звучи наивен, но всъщност е изключително деструктивно. И езикът, който използваме, и езикът и нашият речник очертава нашата вселена, така че аз и Милена се съгласихме един с друг, да се прекъсваме и да се коригираме, когато кажем "интересна държава, голям потенциал, НО". Та - с този кратък увод, това което ми се ще да се получи в България до 2050 година, нали за икономическата ситуация са се изписали страшно много книги и може би не съм подходящия човек да коментирам, след като не съм живял тук толкова време. Но - ти отбеляза първото нещо, което е позитивизмът и така нареченото отношение на "можем". Забелязва се особено в ИТ сектора, вече казват: "Виж, България е на световно ниво по доста показатели от гледна точка на потенциал и проекти, които се реализират тук." Да, разбира се има още какво да се направи, но ние вече имаме една платформа, която трябва добре да употребим. Такава платформа имаше 80те - 90те години с някои индустриални сектори в България като компютрите, като храните, като туризма. Така че вместо да седим и да човъркаме какво не е в ред, трябва да разберем какви активи имаме и как да ги мобилизираме и въпреки 30-40 години преход, такива още има и наш дълг е да ги намерим и да ги сложим на световната сцена. Разбира се туризмът е сериозно нещо, ИТ индустрията е друго, може би балнеолечението и СПА туризъм, може би дори отново хранителната и био промишленост. Това са сектори, които може би бих искал да видя да имат по-голяма тежест в Българската икономика през 2050 година. Но така стъпвайки назад, моята мечта е 2050 година България да завземе мястото и според мен, което и принадлежи в образованието. За съжаление последните години въпреки, че имаме все още математици, които печелят олимпиади, това е моето лично наблюдение, може би не се подобрява достатъчно средното качество на образованието в България. Разбира се, всеки ще каже за доходите, но съм бил в държави с много по-малки финансови ресурси и постигат доста по-добри резултати, и мечтата ми е до 2050 година изцяло да сме прегърнали цифровата индустрия в образованието и учителите да са освободени от административни и други работи и да се стремят да помагат на децата индивидуално. Това ми е едната мечта, и другата ми мечта е правилните хора да си дойдат на правилното място.

Така, гледайки Сингапур, виждам как политическият елит е там, не защото е успял да маневрира и по някакъв начин да се окаже избираем, а просто защото са изключително компетентни. В България все още като че ли не сме формирали зрелостта на избирателите и зрелостта на политическата система - да гледаме на политиката като професия, в която приемаш едни ангажименти и след 4-5 години те оценяват по това дали си ги постигнал. Не мога да посоча точно къде е проблемът и мисля, че това е процес на узряване след прехода. Забелязвам, че все още нямаме достатъчно компетентност, нямаме достатъчно мотивирани млади хора в политическата класа, защото по някаква причина много хора не търсят политиката като правилна форма на изразяване на качествата си.

От друга страна, наблюдавайки т.нар. нов елит, който е повече в ИТ индустрията, надявам се тези момчета и момичета да имат политическа амбиция и да излязат и да покажат как според тях трябва да се управлява България, според тях накъде трябва да се насочат икономическите и човешките ресурси на държавата. Така че се надявам 2050 година да имаме ясни приоритети. Човек не може да има 100 приоритета, може да има 2 или 3. И живот и здраве, да намерим метод да слагаме правилните хора, да избираме правилните хора на правилното място, така че те да имат максимално голям ефект, а не да се бутаме в най-различни ценностни системи да правим много неща наполовина.

Не знам дали това дава добър отговор, но да обобщя - правилните сектори, правилните хора, и страхотен фокус върху образованието и ученето от по-малки и по-големи държави с нашия опит по света и най-безсрамно крадене на най-добрите идеи и прилагането им в България.

А вие с Милена къде ще сте през 2050 година?

Изключително силно се надявам да сме някъде на не повече от 20 км от Созопол или Боровец. Нашата амбиция е да се върнем в България когато вече децата ни решат къде самите те искат да живеят. Качеството на живот в България е изключително високо, но това разбира се като турист. Ние не сме си изградили семейството и кариерите тук. Но като климат, като социална сфера, в последно време невероятните събития, които се случват тук, от WebIT, до най-различни други неща, са изключително позитивни. Все по-често чуваме в Азия за събития в България, за които ние дори не сме подозирали. Има един фестивал, Meadows in the mountains, за него разбрахме от три немски момичета, които срещнахме на остров в Тайланд. Сега разбрахме за nomad community в Банско, пак от други приятели в Индонезия, за което не бяхме чували. Така че искрено се надявам да сме активна част точно от тези събития в рамките на тези двайсетина години, да се надяваме.

Харесва ми това. Когато с Алек Петров говорихме, той каза: "Да, надявам се да съм между Боровец и морето", вие така, ние така, значи - 2050 година, среща някъде тук.

Надявам се и много преди това. Надявам се да имаме много поводи за гордост за това в каква посока се развива България и да можем да тръбим по целия свят "Елате да видите какви сме юнаци!".

Абсолютно. То от нас си зависи, така че да дерзаем.

Само от нас.

Много ти благодаря за времето. Много ми беше интересно, имам какво да те питам още, но можем да направим продължение, следващия път с Милена.

И аз благодаря. За мен беше удоволствие

Хубаво лято и много поздрави.

До скоро.