Един ден на докторанта в БАН

Махам радостно на портиера, който ми се усмихва. Портиерите и тук, както навсякъде, не са забелязвани. Но те са хора като всички нас, понякога пенсионирани учени, и сутрешната ни взаимна усмивка е един от хубавите моменти на деня ми. В БАН не се усмихваме много. Ние сме

унижени и озлобени

от постоянната липса на финансиране и подкрепа от страна на обществото и държавата. Претенциите към нас са големи, но никой не ни дава това, което е нужно, за да правим наука. Разбира се, не се заблуждавам, че повече от петима от десет в академията искат наистина да работят. Но те биха отсрамвали България пред света, ако имаха с какво да работят. Понякога мисля, че и някои от другите биха започнали да правят наука, ако не бе толкова трудно и често безрезултатно.

Оставям велосипеда и влизам в голямата обща стая, за да си пусна компютъра. 128 RAM, 400 Mhz и цели 10 GB твърд диск - най-доброто, което можех да си донеса от вкъщи за служебен компютър. Пощата ми е празна (както винаги), а така ми се иска да получавам някакви "научни писма". Но аз още нямам публикувана научна статия и светът не знае за мен. Ако искам това да се промени, трябва да отида в лабораторията. Обличам си престилката и тръгвам. (Мразя престилките и всякакви униформи, но без нея дрехите се съсипват, а пари за дрехи нямам. Донякъде съжалявам, че вече не работя на три места, но науката е алчна за време.)

Ако западен колега види лабораторията ни, или ще заплаче, или ще падне от смях. Ако е второто, то само ще е прелюдия към първото, стига само да се позадържи. Студена (държавната субсидия не стига за парно през целия сезон и го спираме по-отрано), неуютна и лишена от оборудване стая. Занемарено и мръсно е освен в ъгълчето, където работя аз. Както винаги друг няма. Очакват ме няколко часа тишина и самота.

Агрр. Някой е източил всичката дестилирана вода. Пускам дестилатора и под нос бълвам "благопожелания" към колегата. Това ще ме забави с поне два часа. Трябва да се обадя на приятеля, с който имам уговорка вечерта, за да я отменя. Поглеждам с копнеж към телефона, но той няма външни линии – откъде пари. Изваждам GSM-а и клипам да ми се обадят. Не съжалявам много, че няма да се видим. Така няма да ми се наложи да чуя, че само пълна идиотка като мен би напуснала добре платената работа, която приятелят ми намери, за да иде да си губи времето в БАН. После, когато с неподплатено финансово достойнство се опитам да платя моята половина от сметката, той ще махне с ръка и ще каже, че по-добре със социалните си помощи да ида в железарията и да си купя тел или друго нужно ми научно оборудване. Смея се и му казвам, че ползвам по сериозни неща, например истинска шайба за хокей, но ако ще е толкова щедър, да даде 10 лв. на бедната учЕнка да си сложа още 32 MB RAM (подари ми ги при следващата ни среща).

Докторантът трябва да има чувство за хумор и няколко научни статии подръка, за да убива времето. Хващам две изследвания на американски колеги и започвам да ги чета. Единият експеримент струва повече от годишната издръжка на института. Обземат ме мисли за разговор с този, който сложи подписа си в Лисабон от името на България, и с неговия министър на образованието, награден с два мандата.

Не че ние от БАН протестираме много. Минало е толкова много време и толкова шансове са пропилени, че е почти невъзможно да убедим обществото, че някои тук правят наука, а не пият по цял ден кафе. Затова се спасяваме поединично и емигрираме. Атмосферата е тягостна и вяла. Обезверена една такава.

Имам чуденки по експеримента. Но няма с кого да го обсъдя. Професорът отдавна се е предал. Не го виня – искам да видя кой на негово място би издържал. Сигурно е тежко да си професор и единствената наука, която да можеш да правиш да бъде безкрайно морално остаряла. Та ние нямаме дори най-елементарно оборудване. Всеки студент в развитите страни има повече условия от нас. Е, не мога да кажа и че оправдавам някои от колегите. Но, познавайки условията, не мога и да ги съдя. Човек не е длъжен да е идеалист и да полага безкрайни и най-често безрезултатни усилия.

А, да, държавата дава проектни пари. Толкова сме й благодарни. Цели 5000 или 10 000 лв за три години. Ще ги стигнем американците, какво като техните проекти са за по 1 милион и повече долара на година? Отдавна вече не се заблуждавам, че наука се прави само с желание и акъл. За да изследваш ензими, се искат и ензими.

Тази мисли трябва да ги изгоня (както правя всеки ден). Демотивират ме. Огъвам малко тел и почвам да джуркам манджата. Последните седмици все буламач се получава. "Науката е низ от неуспешни експерименти", рече ми веднъж преподавател в СУ, пък аз си мислех, че се шегува.

Доста часове по-късно филтрувам гадната утайка. Къде по-добре би било да я центрофугирам, но нямаме центрофуга. Нямаме и истинска вакуум помпа, та използвам водна, която е слаба. Каква идиотка съм да вярвам, че ще успея да получа това вещество?

Стискам зъби и тичам в съседната лаборатория при милите колеги, които ми дават да ползвам техния апарат, за да си охарактеризирам материалите (апаратът е подарък от Немско). Е, методът не е точно идеален за характеристиките, които искам да установя, ама друг безплатен няма. Сещам се за крилатата фраза как се прави политика според Тито. Перифразирам си на ум: "Наука се прави со паре и со дупе. Пари нема, радете."

Не, не съм получила това, което трябва. Пак. Малко е изнервящо, защото това е около 20-ият неуспешен синтез. А синтезът трае по 10-12 часа (ако има дестилирана вода сутринта). Е, ще опитам пак, няма проблем. Гадното е, че аз зная как ще стане, но нямам условията да го направя. Условия, които има в студентските лаборатории в Полша. Прочее, казват ми, че правителството на Румъния е направило научните заплати изключително високи, няколко пъти над средната за страната. Това е, за да привлекат умни хора. А искат да ги привлекат, защото ги ценят.

Скачам на велосипеда и се прибирам по нощите вкъщи. Питат ме как е минало? Отговарям "нормално", а погледът ми се рее самосъжалително по етажерките с книги, понеже съм уморена. Виждам "Един ден на Иван Денисович" от Солженицин. Усмихвам се със силно и внезапно неудобство и си обещавам, че утре ще получа материала и няма повече да хвърлям утайката с омерзение и злоба в боклука. Нима утайката е виновна?