Антикорупционните кампании като развъдници на парадокси

Протестите през 2020 г. не са просто срещу Борисов, Гешев, една или друга партия във властта. Те по ясен начин заявяват, че са против общата развала и процеси на непоносимо гниене, сиреч имплозията в основните институции. България е наблюдавана и оценявана по специален механизъм, идентифицирана е като слабо пригодна за съвместно съществуване в голяма група напреднали страни, с прогресираща корупция в мащаби, които карат западния наблюдател да онемее. Как обаче се стигна дотам с една страна - член на ЕС?

Сгрешеният подход

Както винаги, причините са много и сложни. Но една от тях е свързана с подходите към самата корупция. Накратко, българските правителства успяха да подведат ЕС, че се заемат с "голямата битка против корупцията", като увеличат капацитета на държавното управление за постигане на тази най-висока цел. Създадоха се редица нови институции, за да преборват корупцията. Работата им до днес даде печални резултати и се налага бъдещите им функции да бъдат сериозно преосмислени. Това развитие беше предопределено и неизбежно в аналитичен план. Но активистите на антикорупционните кампании не се интересуваха от критичните сигнали преди 20 или 10 години. Те искаха да се действа и да се отчита дейност, а после, евентуално, и да се мисли. Денят за мислене тук, в България, дойде.

Антикорупционното движение и неговият основен обект, корупцията, са сред най-любопитните инвенции на глобалните институции. Лидерската роля в антикорупционните кампании в глобален мащаб се пада на Световната банка след средата на 90-те. Нейният лозунг "Корупцията е смъртоносна! Спрете я!" внушава наличие на особен предмет, нещо, което се обозначава като "корупция", така както например думите "круша", "планина", "чук", "куче" обозначават ясни предмети. В случая мотото внушава нещо като болест от типа на малария или холера, тъй като основен адресат са бедни развиващи се страни. ООН от своя страна приема "Конвенция на ООН срещу корупцията" през 2005 г., а ратификацията й към 2018 г. е на практика универсална. Следват други международни конвенции и мащабна мобилизация в планетарен мащаб.

В България корупцията стана една от големите теми около 1999 г., в мандата на Обединените демократични сили (ОДС). Корупционното обвинение напусна рамката, в която би го удържала една нормална правова държава, и започна да се превръща в универсална диагноза на обществената среда. В този период започна да се утвърждава масовото убеждение, че политическият живот страда от епидемично разпространение на корупционната зараза. Постепенно същото убеждение се освободи от вътрешни разграничения и конкретизации, придоби всеобщност и дълбоко се вкорени в масовите нагласи. Корупцията днес, след 20 години, се смята за един от сигурните резултати на процеса на трансформация от 90-те години.

Парадоксите на политиките

Тази дисперсия на диагнозата поражда основни парадокси в политиките срещу корупцията. Те засягат естеството на самото намерение за политика, обектите, които тази политика визира, ресурсите, на които разчита, езика, на който се артикулира, както и следствия като типа публична комуникация, до който води, влиянието, което тези език и комуникация имат в публичната сфера, и пр. Множеството парадокси се обединяват в един, който засяга характера на самия обект, на корупцията per se. Глобална кампания срещу корупцията, множество международни конвенции, механизми за наблюдение и измерване предполагат универсален обект корупция, какъвто няма и не може да се представи не случайно, а по концептуални причини.

"Корупция" произлиза от съществителното corruptio или глагола corrumpere, чието широко значение е на развалям, счупвам, унищожавам, руша, разрушавам, повреждам и т.н. Това значение на думата се забелязва дори и в техническия език ("корумпиран файл"). Ясно е, че думи като "повреда", "разваляне", "руптура" нямат самостоен смисъл, без да се предпостави онова, което "се разваля" или "поврежда". От него те си набавят смисъл.

По тази причина да се открие кампания по антикорупция изобщо е аналогично на кампания срещу повредите изобщо. Или, в някакъв друг контекст, кампания срещу грешката изобщо. Но универсалните амбиции и мащаби на "борбата срещу корупцията" предполагат и съответен унифициран всеобщ обект "корупция". Без този фиктивен обект те нямат своя тема, нямат повод и поле за разгръщане.

Тази посока в критиката на голямата антикорупционна идея води до следния парадокс:

Доколкото политиките за т.нар. борба срещу корупцията са успешни, те не са специфични за такъв именно обект, корупцията. А доколкото са специфични за обекта корупция, те не са действителни политики, а фикции, реторически фигури, действия, чийто смисъл се разбира след операции по тълкуване и демистификация.

Политиката на разумното управление

Този парадокс е формулиран като дилема, в която се разграничават две реалности. Едната е свързана с практиката на ефективните политики в конкретни области. Другата се отнася до настояването, че въпросните политики следват от една (обща) платформа за (също обща) политика за борба срещу (също общия, схематизиран) обект корупция. По този начин не се оспорват разнообразните успешно проведени политики, програми или единични действия, които са лансирани в рубриката на антикорупционните политики. Напротив. Ето някои примери за яснота.

Несъмнено една реформа в системата на митниците, при която се въвежда единна информационна мрежа, а оттам намалява възможността за нелегални преноси през граница, е пример за успешна политика по организиране и управление на този сегмент от държавната администрация. Несъмнено подобна реформа на общинските структури или, още повече, на системата агенции за приходите осветява и прави по-ефективно събирането на данъци до нива, които трудно се постигат с архаични форми на администриране. Несъмнено закон, който регулира финансирането на партиите и предвижда реалистични механизми за контрол над финансовите операции, свързани с предизборни кампании, е също пример за успешно проведена законодателна политика. Напълно несъмнено пример за добра конституционна политика би била реформа в структурата на съдебната власт, при която без отклонения по линията на върховенство на закона тя ще се окаже с повишена ефективност и по-голям капацитет за ускорено правораздаване. Подобни примери могат да оформят дълъг списък. Те се отнасят до онова, което всяка разумна, рационална, успешна политика би трябвало да прави. И би следвало да го прави, без изобщо да има пред себе си амбициозни стратегии и планове за борба с корупцията.

Казано другояче: Дори дадена политика да води до редукция на корупционни практики, такава политика не следва от обща антикорупционна платформа или от грандиозна стратегия за борба с корупцията. Тя е пример за разумно управление, което следва да се разгръща по силата на факта, че социо-политическата среда е демократично построена и предполага конкуренция между претендентите за упражняване властта. Това изобщо не налага да се отделя като особена и издига до ранг на политика въпросът за борба с корупцията изобщо.

Парадоксът на специализираните антикорупционни органи, които всъщност хранят корупцията

Един по-конкретен парадокс, който е неизбежен резултат на трансформацията на специфични корупционни казуси във всеобщ обект, е убеждение, че корупцията се нуждае от специализирани държавни органи. Така по аналогия с икономика, финанси, образование, армия и прочие се нарежда отрицателният феномен на корупцията изобщо. Както армията воюва и защитава държавния териториален суверенитет от външно нападение, така специфични органи ще изпълняват мисията по вътрешна защита от корупцията.

Парадоксът е: Колкото повече се разрастват държавните институции за борба срещу корупцията, толкова повече те допринасят за увеличаване на конкретните проблеми с корупцията.

Ако за една институционална среда се твърди, че е корумпирана, то добавянето на институции в нея е добавяне на корупционни структури и утежняване на проблема. В България така стана със серия институции като закона, съответно и комисията за отнемане на незаконно придобито имущество; закона и специалния мандат на агенцията за национална сигурност (ДАНС), която първоначално бе обявена като антикорупционна структура; множеството антикорупционни звена към различни институции и т.н. Това са главно репресивни органи. Ако се твърди, че страната е поразена от политическа и институционална корупция, ясно е, че добавянето на институции ще влошава проблема. Нещо повече - под формата на борба с корупцията тези институции могат да предприемат репресивни акции срещу всеки, особено срещу разследващи журналисти, независими бизнеси, политически опоненти, неудобни лица от всякакъв вид.