Глобална институция за един застаряващ свят

Причините за настоящата институционална празнина са исторически. Структурата на световното население е много различна, когато ООН и Световната здравна организация са създадени през 40-те години на миналия век. През 1950 г. е имало около седем пъти повече деца под 15 -годишна възраст от хората на 65 и повече години. Но до 2050 г. тези две възрастови групи ще бъдат приблизително еднакви по размер. Попълването на празнината изисква две инициативи: Конвенция на ООН за правата на възрастните хора, която да осигури рамка за справяне с икономическите и социалните неравенства и уязвимости, и международна агенция, подобна на УНИЦЕФ - в защита на най-уязвимите, включително срещу злоупотребите и експлоатацията.

За съжаление сред световните лидери битуват три общи недоразумения. Като начало застаряването на населението се разглежда като проблем предимно за богатите страни. Докато страните с високи доходи имат най-голям дял от хората на 60 и повече години, повечето в тази възрастова група живеят в страни с ниски и средни доходи.

Това води до второто недоразумение: че страните с голямо младежко население не трябва да се тревожат за застаряването на обществото. Глобалната продължителност на живота се е увеличила от 34 на 73 години между 1913 и 2019 г., така че целта трябва да е да се гарантира, че бъдещите по-възрастни популации ще са възможно най-здрави и продуктивни.

Погледът към бъдещето подчертава третото недоразумение: постигането на здравословно стареене изисква фокусиране върху всички фази на живота - от пренаталната грижа до грижите в края на живота. Тъй като младите ще водят най-дълъг живот, този подход е необходим за постигане на справедливост между поколенията и предотвратяване на риска от неравенство, което се натрупва през целия живот.

Има и по-широки ползи от такъв подход. Подобряването на здравеопазването подкрепи икономическия растеж и е разумно да се смята, че това може да се отнася и за по-възрастното население. Една шеста от световната работна сила в момента е на 55 и повече години и този дял ще се увеличи още повече. По този начин целевата програма за възрастните хора би помогнала на страните да реализират макроикономически ползи.

Нарастващият брой възрастни хора и увеличената вероятност младите да остареят означава, че в твърде много страни формите на социална подкрепа са недоразвити. Освен ако световната институционална архитектура не възнамерява да не остави никого след себе си, тя трябва да се адаптира към променящата се демографска структура. Компетентността на ООН трябва да бъде изрично разширена, за да направи това.