Там, където войната никога не свършва
Няколко истории от Израел и Газа за конфликта като начин на живот
ЕС отблизо
Седмични новини за европейски регулации, бизнес и финансиране.
Сдерот е 24-хиляден израелски град, разположен само на около километър от границата с Газа. Когато през 2008 г. американската документалистка Лаура Биалис се омъжва в Сдерот, събитието е историческо не само за младоженците. Сватбата на Лаура и Ави е първата в града от повече от 4 години. Хората тук са се женили и преди, но от известно време никой не се осмелява да направи сватба в родния си град поради опасения, че събитието ще бъде прекъснато от поредната ракетна атака. През последните 12 години по данни на израелската армия от Газа над Израел са се посипали повече от 12 хил. ракети. Само през миналата година в посока Израел са полетели 1435.
Значителна част от тях са насочени към южни градове като Сдерот, Ашкелон, Ашдод, Беер Шева и Офаким. Ако не знаем за тях, това ще е само защото чуждестранните медии започват да информират за случващото се, след като атаките станат по- масирани или заплашват защитени градове като Тел Авив и Ерусалим, които миналия ноември, по време на ескалацията на напрежението между Израел и Газа, за пръв път от дълго време също се превърнаха в ракетни цели. За много от жителите на тези два града алармените сирени бяха много неприятна изненада. За жителите на израелския юг техният звук е по-скоро всекидневие. Всъщност ракетите са даденост за 45% от израелското население - те живеят в обхвата на притежаваните от "Хамас" оръжия.
Сдерот заради близостта си с Газа обикновено е на първа линия на атака. Израелското правителство продължава да превръща града, известен със своята музикална рок сцена, в крепост. Със 150 млн. долара старите сгради са допълнително укрепени, всяка жилищна постройка има свой бункер, новите училища са със затварящи се за секунда прозорци от бронирано стъкло. А учениците в часовете по математика дискутират с учителите си военния бюджет на правителството в Тел Авив. Просто един ден в Южен Израел.
След няколкомесечно затишие, първото от няколко години, през март над израелския юг отново се посипаха ракети. Изреждането в рамките на един месец на три висши американски визити - на президента Барак Обама, държавния секретар Джон Кери и министъра на отбраната Чък Хейгъл - донесе освен декларации за американската подкрепа за Израел и свежа вълна от ракети откъм Газа. Групировката "Хамас", която контролира ивицата, изпрати своето съобщение.
Така нареченият наш живот
Какво обаче означават ракетите за хората от двете страни на границата? И как се живее в постоянно напрежение? "През 2006 г., докато бях в казармата, ни бомбардираха "Хизбула". Служих на границата с Ливан, бях дежурен на пост и изведнъж започнаха да валят ракети една след друга. Да уточним - тогава нямаше война. Конфликтът с Ливан започна два месеца по-късно. Ще го запомня с това, че майка ми щеше да получи инфаркт. Не знам как един ден ще обясня на децата си положението, в което живеем. Може би дотогава това вече няма да се налага", надява се Гай Арондов, инженер от Тел Авив.
От другата страна на границата също не е спокойно. "Капитал" потърси голям брой жители на ивицата Газа – журналисти, политически активисти, лекари и домакини, но малцина от тях пожелаха да коментират. "Страхуват се. Хората, появили се в западните медии, често след това трябва да се обясняват за думите си пред местните власти", обяснява дипломатически източник в Тел Авив, пожелал да не бъде назоваван. Получихме и друго мнение от либерален равин, живеещ в Израел, което е извън общия тон: "Истината е, че повечето хора в Газа искат независимост. Но това не ги прави автоматично привърженици на "Хамас" или поддръжници на насилието, както сме свикнали да мислим."
"По време на ракетни атаки аз лично звъня постоянно на близките си, което не е толкова лесно, защото често телефонната мрежа капитулира. Но иначе децата тук са свикнали с идеята за война, не е нужно да им се обяснява какво се случва. А това е война - около 30% от сградите бяха разрушени през ноември, има много жертви. Как запазвам спокойствие ли? Продължавам да работя и по този начин оставам нормален. Преди четири години положението беше същото - живеем до бази на "Хамас", които са цел на израелската армия, и ракетите бяха нашето всекидневие, изпълнено и с падащи от небето листовки, информиращи ни за напълно възможни удари в района", споделя в разговор с "Капитал" Ибрахим Дугмаш, психиатър от Газа. Колегата му, педиатърът Омар Мади, добавя: "Знаете ли, че децата в Газа имат страхова невроза, останала им от войната преди четири години. Последната операция съвпадна с рождения ден на детето ми. Какъв подарък! Нищо обаче не се промени - в детската градина имаше тържество. Ние се тревожим, но трябва да разсеем и развеселим дечицата."
Студентът Камо Дугмаш, син на Ибрахим, не може да избяга от случващото се, дори и да иска. "В Газа просто виждаш всичко. Партизаните имат много добра стратегия, сменят бързо сградите, често са в жилищни постройки, което ги прави по-трудни мишени. През ноември ги наблюдавах през цялото време как копаят тунели. Земята под нас е като магистрала, свързваща Египет и Израел. По време на война аз лично съм спокоен, главно защото се мобилизирам, за да не притеснявам останалите и да им бъда опора. Така продължавам да живея нормално. Ходя на работа и не спирам да обикалям."
В търсене на нормалност
Заетостта е едното решение. Другото спасение е чувството за хумор. Ян Киршенбаум специализира история на холокоста в университета в Хайфа. "Наскоро смених общежитието. Голям късмет изкарах - падна ми се стаята, която служи и за противобомбено убежище. В общежитието няма климатик. Тук летата са безпощадни, а в стаята-бункер - всяко жилище има такава, ще я разпознаеш по тежките метални врати и прозорци - винаги е по-хладно."
"Хубава година беше, малко ракети паднаха." Как ли ще прозвучи това изказване на някой, живеещ в спокойна европейска държава", чуди се програмистът Ерик Рубен. А Хава Папи, работещ в PR агенция в Ерусалим, винаги, когато чуе за поредната експлозия по новините, напрегнато очаква второто изречение. "Експлозията е свързана с разчистване на бизнес сметки, означава, че темата е приключена. Бомбата е наша, на израелската мафия, не вражеска", обяснява Папи. Което е някакво своеобразно успокоение.
За войната в първо лице
Тази история започва във Вилнюс. Когато осъзнахме, че вместо в родния ни град имаме повече приятели в Израел и че съпругът ми иска да изучава по-усилено еврейската философия и религиозна мисъл, посоката беше ясна. В Израел сме повече от година. Знаехме, разбира се, че Израел не е спокойна държава, но това за нас нямаше решаващо значение. В Литва никога не сме имали бомбардировки, но пък и там никой няма убежище вкъщи. Постоянно се учим как да оцеляваме - например, ако сте по време на атаки в Израел, моля, не стойте изплашени в жилище на последния етаж, използвайте стълбите, и то бързо. За съжаление темата за конфликта не ни напуска, дори и след края на ракетната атака. Искам да си мисля, че всекидневието ми - като изключим факта, че всеки разговор е превзет от темата за войната - не се е променило особено.
По време на атаки моят план винаги е един и същ. Искам да спечеля войната чрез гледане на телевизия, готвене и чистене. Благодарение на тези прости дейности мога поне да се опитам да запазя чувството, че нищо не се е променило. Като част от тези дейности звъня постоянно на децата и съпруга ми и ги подлудявам с разкази за моите страхове и кошмари. След обявяването на временното примирие готвя по-рядко и къщата не е чак толкова подредена. Хубавото е, че по време на примирие не гледам телевизия, имам повече време да пиша и да си представям следващата война.
Преди 5 години направих алия (на иврит това означава завръщането в Израел на член на еврейската диаспора). Напускайки Полша, знаех, че Израел е де факто в състояние на война с трима от своите съседи - Ливан, Газа и Сирия. Първата ми истинска война през ноември - как иначе да наречем ситуацията, в която стотици ракети на ден падат над главите на цивилно население - ме хвана абсолютно неподготвена. В нашата сграда няма убежище, със съседите се срещахме на стълбището и в мъчителна тишина чакахме да чуем къде ще падне ракетата.
Спомням си най-мъчителните и дълги 30 секунди в живота ми. Когато първата ракета удари сграда в квартала, подът се разтресе като при земетресение. Моя приятелка живее още по-близо до ударената сграда и от шума загуби слуха си за няколко дни. След като чуем "бум", бързаме да се приберем вкъщи и да проверим всички съобщения във Facebook. Нямах сили да продължавам така - престанах да се храня, не можех да се концентрирам, виеше ми се свят, не можех да спя, а когато най-накрая успявах да затворя очи, скачах и при най-малкия шум, очаквайки поредната атака. В такива условия планирането дори на утрешния ден изглежда невъзможно. Тъжно е, че хората така бързо осъждат, без дори да са се запознали с фактите. Много хора в Европа дори отричат, че Израел е обект на атаки, считайки, че "Хамас" вместо с ракети ни обстрелва с плюшени мечета и сладкиши.
Случва ли се нещо в Израел и Газа, аз се страхувам да си вдигна телефона, за да не чуя лоша вест. Макар да съм в България, в това време не мога да ям и спя, чувствам се ужасно. Моля се на бог да спаси хората, които обичам. Не мога да се преструвам, че нищо не се е променило, когато има толкова много жертви, в това число и деца. Винаги се случва да познавам някои от жертвите, повечето са напълно обикновени хора, нечленуващи в "Хамас" или някоя друга организация.
В един момент загубих надежда в човечността и мира. Но сега отново мечтая за деня, в който слънцето ще ни озари като свободни хора, жители на модерен свят. Но трябва още време. Сега децата ни продължават да живеят в ситуация на война и трябва да се справяме с това. Много от тях се събуждат през нощта, страдат от хронично нощно уриниране. Като родители не можем да крием децата си и да ги лъжем - този кошмар е и техен, те също са свидетели на случващото се. Но можем да се опитаме да ги научим да не губят надежда, че утрешният ден ще е по-хубав. Само така можем да оцелеем.
В училище разказвам на учениците за най-големите еврейски лидери. Наскоро разказвах за Давид Бен Гурион, един от основателите на съвременен Израел и наш пръв министър-председател. Една от ученичките ми, 8-годишно момиченце, вдигна ръка и ме попита: "И той ли е умрял заради сирените?" Навестяващите ни от време на време ракети са част от един и същ конфликт, който за съжаление е заседнал и не се помръдва в никаква посока.
Беер Шева е най-големият град в пустинята Негев и Южен Израел, който от 12 години е под постоянен ракетен обстрел. Израелците просто знаят как да се държат в такива ситуации - от опит, от училище, от родителите или благодарение на инструкциите, които получаваме по телевизията. Когато настъпи относително примирие, всеки от нас трябва да се справи със собствената си травма.
Спомням си как след последната голяма операция в Газа през 2008 г. бях в Полша. Не можех да се кача на трамвай, защото всеки път, когато трамваят тръгваше, звукът ми напомняше първите секунди на противоракетната аларма. По време на атаки, ако наистина се налага да излезеш, задължително проверяваш къде се намира най-близкото убежище. А между две аларми правиш неща, които не изискват голяма концентрация - брат ми играе на компютъра, аз шия гоблени.
И някъде по средата на поредните атаки през ноември приятелят ми ми предложи брак. Сватбата беше през февруари. Прекрасен, слънчев ден. Нито една ракета в цял Израел!
7 коментара
С написанто не целя да изкажа позиция от типа- този е крив, а онзи прав. но все пак е коректно да се покаже и другата гледна точка, щото едва ли някой за нищо, ще започне ракетен обстрел, па дори и да е така, то пак е логично поне да потърсим обосновка.
Войната е лошо нещо, дано да не ни застига, макар и като се взрем в историята, то статистиката да казва, че и нас може би ни чакат подобни още по трудни от сегашните времена.
Когато на всяка изстреляна ракета от Газа Израел отговаря с две има някакъв шанс за умиротворяване. Да де ама тогава целия прогресивен свят ще се подмокри от плач по вечните жертви палестинците.
Така ще е, докато евреите не изгонят от властта ционетата, сега и яко подпрени от руски евреи с болшевишка закваска .....
Време е Израел да се върне към политиката на Голда Мейер ..... тя най доблре прилагаше принципа на Ляпчев, "со кротце со благо, со бичот по газот (когато се наложи)..."
"В Газа просто виждаш всичко. Партизаните имат много добра стратегия, сменят бързо сградите, често са в жилищни постройки, което ги прави по-трудни мишени..."
--------------------------------
Мдаа, и болници, и училища, че и детски градини са им убежище на "партизаните" ;) Защо не драснете с няколко думи и за доктрината на хамас, или не е много удобно да се пише, че искат цялата територия на Израел, а евреите удавени в морето? Едно се знае- докато тези фанатици са на власт никога няма да има мир, който има да си прави изводи да почва от тук.
[quote#5:"venci4"]ащо не драснете с няколко думи и за доктрината на хамас, или не е много удобно да се пише, че искат цялата територия на Израел, а евреите удавени в морето?[/quote]
Исторически погледнато през 50-те години на 20-ти век преди създаването на Израел на тази територия евреи почти не е имало....А Израел е създаден на мястото на древната Палестина от библията.....
Изобщо неприятното на историята е, че винаги може да се върнеш към датата, която ти изнася, което води до безкрайните войни.
Хамас са прави, защото си искат териториите по право.
Израел са прави, защото исторически там е родината на евреите.
И двете страни имат ракети, а Израел има и танкове.
А доколкото помня, от поне 30 години се водят "мирни" преговори.
Без коментар.
Крайно време е и двете страни да отстъпят..
До коментар [#3] от "КЛЮЧАРЪ":
Прав сте, постигането на мир между израелци и палестинци минава през създаването на независима и суверенна Палестинска държава.... друг път няма, за съжаление много ционисти управляващи днес Израел не искат да приемат реалността!
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.