Как забогатяват държавите през XXI век

Целта е онзи стремглав растеж, какъвто успяха да постигнат страните от Източна Азия през 70-те и 80-те години на миналия век. С разпространението на глобализацията те се възползваха максимално от широката, евтина и нискоквалифицирана работна сила, за да завладеят пазарите на автомобили (Япония), електроника (Южна Корея) и фармацевтични продукти (Сингапур). Индустриите бяха издигнати зад стени от протекционизъм, които ограничаваха вноса, след което процъфтяваха, когато търговията с останалия свят беше стимулирана. По-късно чуждестранните фирми донесоха ноу-хау и капитал, необходими за производството на по-сложни и печеливши стоки, и засилиха производителността.

Индустриален мотор

Затова не е изненада, че лидерите в развиващия се свят се отнасят с ентусиазъм към производството. През 2015 г. Моди обяви планове за увеличаване на дела на индустрията в БВП на Индия от 16% на 25%. "Продавайте навсякъде, но произвеждайте в Индия", призова той бизнес лидерите. Камбоджа се надява до 2025 г. да удвои износа на своите фабрики, с изключение на тези за облекло. Кения иска нейният производствен сектор да расте с 15% годишно.

Има обаче една пречка. Индустриализацията е още по-трудна за постигане, отколкото преди 40 или 50 години. Заради технологичния напредък вече са необходими по-малко работници от когато и да било, за да бъдат произведени например чифт чорапи. В Индия през 2007 г. са били необходими пет пъти по-малко работници, за да оперира една фабрика, отколкото през 1980 г. В целия свят индустрията сега разчита на умения и капитал, които богатите страни имат в изобилие, и по-малко на труд, което означава, че мащабната и евтина работна сила вече не осигурява в такава степен пътя на икономическото развитие. Затова Моди и други като него имат нова стратегия - те искат да скочат директно към най-развитото и модерно производство. Защо да си правите труда да шиете чорапи, ако можете да сглобявате полупроводници?

Тази "изключителна фикс идея да се правят неща на ръба на технологичното развитие", както се изразява бивш съветник на индийското правителство, понякога води до старомоден протекционизъм. Индийските фирми може да са призовавани да продават навсякъде, но Моди иска индийците да купуват индийско производство. Наложени са разнообразни забрани за внос, за неща от лаптопи до оръжия.

Нов протекционизъм

Но не всички видове протекционизъм са старомодни. От последния бум на Индия през 70-те години забраните за внос и лицензирането до голяма степен са заменени от субсидии и данъчни облекчения. Тогава всяка инвестиция над определен праг трябваше да бъде одобрена от държавен служител. Сега висши длъжностни лица по нареждане на Моди трябва да набират инвестиции на стойност 100 млрд. долара годишно, а премиерът обяви, че привличането на производители на чипове е сред основните му икономически цели. "Стимулите за производство" предоставят данъчни облекчения за всеки компютър или ракета, произведени в Индия, както и за други високотехнологични продукти. През 2023 г. такива субсидии са стрували 45 млрд. долара, или 1.2% от БВП, спрямо около 8 млрд. долара през 2020 г., когато започва схемата. По подобен начин Малайзия предлага стимули на фирми, които започват дейност в сферата на облачните изчисления, и помага с разходите за създаване на фабрики в страната. Кения изгражда пет безмитни индустриални парка, които ще бъдат готови през 2030 г., и планира още 20.

На някои места успехът не закъснява. Индустрията в Камбоджа е произвела 3 процентни пункта повече от БВП на страната миналата година, отколкото преди пет години. Тя привлича фирмите, които търсят диверсификация от Китай, чрез ниски разходи, субсидии за високотехнологично производство и държавни инвестиции. На други места обаче нещата се оказват по-трудни. В Индия индустрията остава стабилна като дял от БВП - Моди няма да достигне целта си от 25% до следващата година. Големи имена като Apple и Tesla поставиха марките си на една-две фабрики, но не проявяват голямо желание да правят инвестиции, каквито преди изливаха в Китай, който предлага по-добра инфраструктура и по-добре образована работна сила.

Заливът иска да бъде мястото, където светът прави бизнес, като приветства търговията от всички краища на света и осигурява подслон от геополитическото напрежение, особено това между Америка и Китай. Източник: Reuters

Опасността е, че в стремежа си да привлекат високотехнологични производства държавите може да се окажат в ситуация да повтарят минали бедствия. От 1960 до 1991 г. делът на индустрията в БВП на Индия се е удвоил. Но когато защитните бариери бяха премахнати през 90-те години, нищо не беше достатъчно евтино да се изнася в останалата част на света. Рискът този път е особено голям, тъй като Моди вижда производството като синоним на "самодостатъчност" - или способността на Индия да произвежда всичко, от което се нуждае, особено технологиите, които се използват в оръжията. Заедно с Индонезия и Турция Индия е част от групата страни, които разглеждат забогатяването като път към по-силна геополитическа позиция, а това увеличава шансовете за неправилно насочване на инвестициите.

Зелени предимства

Тези недостатъци както на основното производство, така и на опитите за отскок карат някои страни да опитват различен подход: привличане на индустрии, които да използват техните природни ресурси, особено метали и минерали, които захранват зеления преход. Правителствата в Латинска Америка имат такива амбиции, а също Демократична република Конго и Зимбабве. Но пионерът в тази сфера е Индонезия и го прави с поразителна решителност. От 2020 г. страната е забранила износа на боксит и никел, от които осигурява съответно 7% и 22% от световното производство. Длъжностните лица се надяват, че като поддържат строг контрол, ще могат да накарат преработващите предприятия да се преместят в страната. Те искат след това да повторят същия трик и да убедят всеки от участниците по веригата за доставки да последва примера, докато индонезийските работници не започнат да произвеждат всичко - от компоненти на батерии до вятърни турбини.

Официалните лица предлагат и "моркови" както чрез парични средства, така и под формата на облекчения. Индонезия е в разгара на инфраструктурен бум: разходите между 2020 и 2024 г. трябва да достигнат 400 млрд. долара, над 50% повече за година, отколкото през 2014 г. Това включва милиарди долари финансиране на най-малко 27 индустриални парка, включително изградения за 129 млрд. долара парк "Калимантан" върху 13 хил. хектара на о. Борнео, преди тропическа гора. Други страни също предлагат стимули. Фирмите, които искат да инсталират слънчеви панели в Бразилия, ще получат субсидии, ако ги произвеждат там. Боливия национализира своята литиева индустрия, но на новите ѝ държавни конгломерати ще бъде разрешено да влизат в съвместни предприятия с китайски компании.

Този подход - опит за постигане на мащаб във веригата за енергийни доставки - няма прецедент. Най-богатите на петрол в света страни доставят предимно суров петрол в чужбина. В действителност над 40% от глобалния капацитет за рафиниране е в Америка, Китай, Индия и Япония. Саудитска Арабия рафинира по-малко от една четвърт от това, което произвежда; Saudi Aramco, държавният петролен гигант, рафинира в Северен Китай. Експериментите със забрани за износ бяха предимно с по-прости стоки като дървен материал в Гана и чай в Танзания. От друга страна, да се получи достатъчно чист никел от Индонезия, който да се използва в електрически превозни средства, е изключително сложно, отбелязва Мат Гайгер от хедж фонда MJG Capital. Това изисква три различни типа фабрики, а след това никелът трябва да премине през още няколко, преди да влезе в автомобила.

Залог на черно

Изкопаемите горива направиха част от страните в Персийския залив богати, но почти всяка индустрия в света непрестанно поглъща петрол. Няма гаранция, че богатството на зелените метали ще бъде толкова голямо. Батериите трябва да се сменят едва през няколко години. Служители на Международната енергийна агенция смятат, че печалбите от зелени суровини ще достигнат своя връх през следващите няколко години, след което ще намалеят. Освен това технологичното развитие може внезапно да намали апетита за определени метали (например ако друг тип химични вещества станат доминиращи при батериите).

В същото време печелившите от изкопаемите горива опитват съвсем друга стратегия - да преоткрият търговската свързаност. Заливът иска да бъде мястото, където светът прави бизнес, като приветства търговията от всички краища на света и осигурява подслон от геополитическото напрежение, особено това между Америка и Китай. До 2050 г. светът трябва да е достигнал нулеви нетни емисии. Въпреки че Персийския залив е богат, неговите икономики все още се развиват. Местната работна сила е по-малко квалифицирана от тази в Малайзия, но получава заплати, сравними с тези в Испания. Затова чуждестранните работници са от съществено значение. В Саудитска Арабия те съставляват три четвърти от общата работна сила.

Обединените арабски емирства (ОАЕ) бяха една от първите страни в региона, които се диверсифицираха. Тя се фокусира върху индустрии като корабоплаване и туризъм, които помагат за развитието и на други бизнеси, както и върху високотехнологични индустрии като изкуствен интелект (AI) и химическа индустрия. Абу Даби вече е дом на представителства на Лувъра и New York University и има планове да прави пари от туристически пътувания в Космоса. Катар строи Education City - кампус, който ще струва 6.5 млрд. долара, ще се простира на 1500 хектара и ще работи донякъде като индустриален парк за университети, с представителства на десет университета, сред които Northwestern и University College London.

Други страни в Персийския залив сега искат да подражават на този подход. Саудитска Арабия се надява притокът от чуждестранни инвестиции да се увеличи до 5.7% от БВП през 2030 г. спрямо 0.7% през 2022 г. и харчи огромни суми в преследване на тази амбиция. Публичният инвестиционен фонд е изплатил 1.3 трлн. долара в страната през последното десетилетие - повече средства, отколкото се очаква да бъдат отпуснати по Закона за намаляване на инфлацията, индустриална политика на президента Джо Байдън в САЩ. Фондът харчи пари за всичко - от футболни отбори и нефтохимически заводи до изцяло нови градове. Никога индустриална политика не е била провеждана в такъв мащаб. Дани Родрик от Harvard University и Натаниел Лейн от University of Oxford смятат, че Китай е похарчил 1.5% от БВП за собствените си усилия в тази посока през 2019 г. Миналата година Саудитска Арабия е изплатила суми, равняващи се на 20% от БВП.

Всички са победители

Проблемът с хвърлянето на толкова много пари е, че става трудно да се види кое работи и кое не. В Оман производителите на продукти от алуминий до амоняк могат да получат фабрика без наем в един от новите индустриални паркове в страната, да купуват материали с щедри безвъзмездни средства и да плащат заплатите на работниците си, като вземат евтини заеми от акционерите, сред които обикновено е и правителството. Те дори могат да използват експортни субсидии, за да продават в чужбина по-евтино. Как е възможно да се каже кои фирми ще надживеят всички тези пари и кои биха се сринали без тях?

Едно нещо вече е до болка ясно. Частният сектор в Персийския залив тепърва ще се развива. В Саудитска Арабия почти 80% от целия непетролен икономически растеж през последните пет години идваше от държавни разходи. Въпреки че внушителните 35% от жените в страната сега са част от работната сила спрямо 20% през 2018 г., общите нива на участие в трудовия пазар в останалата част от Персийския залив остават ниски. Изследователи от Harvard University са открили, че законодателството, въведено през 2011 г., което постановява, че определена част от персонала на всяка фирма трябва да са саудитци - например 6% от всички работници в зелените технологии и 20% в застраховането - намалява производителността без значителни ефекти върху частната заетост.

В крайна сметка някои страни ще достигнат статус на високодоходни. Може би разходите на ОАЕ за изкуствен интелект ще се отплатят. Може би новите технологии ще направят света по-зависим от никела и Индонезия ще се възползва. Населението на Индия е твърде младо, за да стагнира изцяло растежът. Но трите стратегии, използвани от страните, които искат да забогатеят - преминаване към високотехнологично производство, използване на зеления преход и преоткриване на търговската свързаност - представляват залог, при това скъп. Дори на този ранен етап могат да се извлекат няколко урока.

Първият е, че сега държавата е много по-активна в постигането на икономическо развитие, отколкото когато и да било през последните десетилетия. Една икономика трябва да намери начин да се развие от аграрна бедност към диференцирани индустрии, които могат да се конкурират със съперници от страни, богати от векове. За целта са необходими инфраструктура, изследвания и държавнически умения. Може също така да изисква отпускане на заеми при лихви под пазарните. Това означава, че известно участие на държавата е неизбежно и че политиците ще трябва да определят част от победителите. Въпреки това правителствата сега се намесват много повече, отколкото преди. Мнозина изгубиха търпение с Вашингтонския консенсус. Ползите от неговите най-прости реформи като независими централни банки и министерства, пълни с професионални икономисти, вече са пожънати; институциите, които някога налагаха доктрината (а именно МВФ и Световната банка), са сенки на своето минало.

Днес политиците в развиващия се свят вземат пример от Китай и Южна Корея. Малцина си спомнят интервенционистките безумия на собствената си страна. През 60-те и 70-те години на миналия век не само тези в Източна Азия ентусиазирано експериментираха с индустриалната политика, но също и мнозина в Африка. През по-голямата част от десетилетието двата региона растяха със сходни темпове. И все пак от средата на 70-те години стана ясно, че политиците в Африка са направили грешни залози. Дълговата криза постави началото на десетилетие, известно като "африканската трагедия", в което икономиките на континента се свиваха средно с по 0.6% годишно. По-късно, в началото на XXI в., саудитските власти неуспешно похарчиха много, за да насърчат нефтохимическата промишленост, но забравиха, че доставката на петрол в чужбина е по-евтина от това да се плаща на местни работници.

Прът в колелото

Вторият урок е, че залозите са големи. Повечето държави са вложили огромни суми в избрания от тях път. За по-малките като Камбоджа или Кения, ако нещата се объркат, резултатът може да е финансова криза. В Етиопия това вече се случи, като неплатежоспособността по дълга беше съпътствана от гражданска война. Дори по-големи държави като Индия и Индонезия няма да могат да си позволят втори удар върху развитието. Ако сегашните им усилия се провалят, сметката за тях и цената на застаряващото население ще ги оставят без фискално пространство. По-богатите страни също са ограничени, макар и от друг ресурс - времето. Саудитска Арабия трябва да се развие, преди търсенето на нейния петрол да намалее, в противен случай няма да има много средства да подкрепя своите граждани.

Третият е, че начинът, по който страните растат, се променя. Според изследване на Родрик индустрията е единствената област, в която бедните страни подобряват производителността си с по-бързи темпове от богатите и така успяват да наваксат. Но съвременната индустрия може и да не предлага това предимство. Вместо да опитват да направят производствените процеси по-ефективни, работниците в страните, които искат да забогатеят, все повече добиват зелени метали (работейки в индустрия, известна с ниската си производителност), обслужват туристи (друг сектор с ниска производителност) и сглобяват електроника (вместо да произвеждат по-сложни компоненти). Всичко това означава, че надпреварата за забогатяване през XXI век ще бъде по-изтощителна от тази през XX век.

2024, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved