Зрънце над водата

Оризопроизводството отново достигна нивата от пиковата 2011 г. и има експортен потенциал

Полетата край пазарджишкото село Мало Конаре са едни от първите засети с ориз още през XV век. Оризищата са там и днес

Калина Горанова

Полетата край пазарджишкото село Мало Конаре са едни от първите засети с ориз още през XV век. Оризищата са там и днес © НАДЕЖДА ЧИПЕВА

Агробизнес и финансиране от ЕС

Най-важното от сектора на агробизнеса и еврофинансирането за земеделието всеки месец във вашата поща

"Покрай кметството - вдясно. После минавате през селскостопанския двор. Покрай тополите, покрай тополите и ще видите ориза." Така звучат инструкциите на местен жител на село Мало Конаре към колата със софийска регистрация, търсеща полетата с въпросната не много популярна за страната култура.

По този въпрос обаче може дълго да спорите с оризопроизводителите, по думите на които оризът е по-традиционен за България от картофа, домата и пипера. През XV век село Мало Конаре става едно от първите, произвеждащо ориз за Османската империя. Така поне разказват днешните оризопроизводители, които си спомнят с носталгия за 80-те години на миналия век, когато оризопроизводството е било най-силно. Все пак в полетата около Мало Конаре наред с царевицата и слънчогледа все така могат да се видят заблатените площи, засадени с ориз, а успоредно на тях и част от малкото все още работещи канали на държавната фирма "Напоителни системи".

Сериозната нужда от напояване винаги се е явявала рисков момент за това производство на фона на лошата ситуация, в която от години се намира дружеството, отговарящо за осигуряването на вода за земеделските стопани. Едновременно с това обаче оризопроизводителите определят този тип култура като печеливша и перспективна. Причините за това се крият в големия преработвателен капаците и експортния потенциал.

Българското ризото

В добрите си години, т.е. 80-те на миналия век, с ориз са били засети около 220 - 250 хил. декара. Като при всичко останало и при ориза през 90-те години на миналия век, настъпва огромен спад. През 1995 г. площите с ориз са едва 13 - 14 хил. декара. Сега то е на половина от най-добрите си времена, като за най-добра година се води 2011 г., когато с оризища са заети 121 хил. дка. После то започва да се свива. През 2012 г. насажденията са 80 хил. дка., през 2013 г. - 96 хил. дка, 2014 г. - 90 хил., до настоящата 2015 г., когато отново има възход до 119 хил. дка. В засетите площи, разбира се, има динамика, като добрата земеделска практика изисква през 3-4 години културата да се сменя. Оризопроизводството в страната е концентрирано в Пловдивско, Пазарджишко и Старозагорско, където полетата се напояват гравитачно, като лидер е Пловдивско, където са повече от половината площи.

Около 30% от консумацията на ориз в страната е родно производство, казват производители. Местните производители имат интерес към износа, като основна дестинация е Турция, която е нетен вносител на тази земеделска култура. Освен експортните възможности в страната има и преработвателни, като "местният преработвателен капацитет е за около 1 млн. тона на фона на само 70 хил. тона производствена оризова арпа (ориз с люспите), коментира Антон Джоглев, председател на земеделската кооперация "Единство", която е типичен арендатор, занимаващ се с отглеждането на ориз. За да осигурят суровина, преработвателите внасят от държави като Гърция например, обяснява Савина Влахова, председател на Съюза на оризопроизводителите в България. Друга потенциална суровина за преработка е кафявият азиатски ориз. По думите на Влахова българските оризопроизводители имат голям експортен потенциал, тъй като са част от пазар - нетен вносител на ориз, т.е. Европа.

Пред сектора обаче има два основни проблема. Нуждата от добра водна инфраструктура заради големите количества вода, необходими за това производство, и неконкурентното положение на местните оризопроизводители спрямо колегите им от другите южни европейски държави - износителки на ориз. В България оризът не е признат за чувствителен продукт, както в други европейски държави. Това означава, че оризопроизводителите получават субсидии на декар като всички останали производители на различните видове зърнени култури, въпреки че разходите за производство на ориза са по-високи. Оризът не е чувствителен продукт и за новата европрограма в сектор земеделие, където акцентът ще бъде поставен върху плодове, зеленчуци, биопроизводство и т.н.

Изворът на добива

Преди време от израелската компания за капково напояване Netafim изчисляват, че за производството на 1 килограм ориз са необходими 3400 литра вода. За напояването на 1 декар пък са необходими 2400 куб. м вода, изчислява Антон Джоглев. В страната на остарелите напоителни системи това представлява сериозно предизвикателство. Държавната компания "Напоителни системи" от години живее в относителен комфорт, тъй като земеделието в страната се разви в посока отглеждане на жито и само жито, което не изисква поливки. Така по информация от държавната компания поливните площи (където се отглеждат ориз, зеленчуци, лозя и др.) са малко над 300 хил. декара (от 5.3 млн. декара поливни площи по данни от 1999 г.). Помпените станции на "Напоителни системи" от началото на 90-те години насам са намалели от 800 на 400. Помпите са стари и енергийно неефективни, което оскъпява водата, а голяма част от нея се губи по трасето. Така дори страна като България, която няма проблем с водните количества, се оказва в трудна ситуация, когато въпросната вода трябва да бъде доставена до потребителите.

Оризопроизводителите са най-големите клиенти на "Напоителни системи" и съответно най-зависими от лошото състояние на активите на държавната фирма. Производители си спомнят как през 2013 г. от "Напоителни системи" са ги "помолили" да намалят площите, които смятат да засеят с ориз, тъй като язовирите са се оказали празни и няма да може да бъде осигурено нужното водоподаване. Активният сезон за напояване е от началото на май до началото на септември. "Ние сме зависими от водата. В момента сме на ръба на водоподаването", коментира Антон Джоглев. Язовирите бяха пълни в началото на годината, но вече са празни. От трите области, в които се отглежда ориз в страната, в най-рисковано положение е Пловдивска, където се разчита в голяма степен на язовир "Пясъчник", които в определени периоди е завирен с по-малко от нужните кубични метри. Според производителите оризовите напоителни полета са важни не само сами за себе си, но и за екосистемата като цяло. "Оризовите напоителни полета са се оформили като своеобразни екологични системи, които поддържат биологичното равновесие между растителните и животинските видове, имат решаващ ефект върху захранването на подпочвените води, почистени през най-съвършения биологичен филтър. Освен това те създават условия за поддържане на висока атмосферна влага в обкръжаващите ги зони, с което повишават продуктивността и на другите култури", пишат на сайта си от Съюза на оризопроизводителите.

В полетата на големите

Въпреки водните проблеми на сектора той представлява интерес за стопаните. Според тях основните проблеми, зависещи вече от самите производители, са нуждата да се използват по-високодобивни и по-висококачествени сортове ориз, да има по-голяма разпознаваемост на българските марки и максимално използване на българските преработвателни мощности.

Според последното преброяване на земеделските стопанства в страната има 126 различен тип производители на ориз. Размерът на стопанствата е различен, въпреки че според оризопроизводители, за да е ефективно производството, стопанството трябва да е над 1000 декара. Добивът на декар пък е между 600 и 800 кг ориз.

Сред най-големите производители и преработватели на ориз е групата "Арон", собственост на Георги Видолов и Мирослав Праматаров, която преди няколко години пусна в експлоатация предприятие за производство на ориз заедно със силозно стопанство за съхранение на 12 хил. тона зърно. През годините компанията постепенно увеличава площите си с ориз. Производителят на оризова арпа е групата "Арон". За 2014 г. приходите на компанията са почти 7.6 млн. лв., а година по-рано са били 5.2 млн. лв. С преработката на ориза и със силозното стопанство пък се занимава другото дружество на Видолов и Праматаров - "Арон райс". За 2014 г. то има приходи от 4.7 млн. лв., а за предходната година - 3.9 млн. лв. Компанията е официален представител на тайванската фирма за сушилни за ориз Suncue, работи в голяма степен на едро, като е и един от българските износители.

Друга голяма компания е "Екоприм", с. Белозем, община Раковски, която също е затворила цикъла от производство, преработка и търговия. Дружеството е собственост на Ангел Ангелов и Тодор Петров. За 2014 г. компанията има приходи от 3.8 млн. лв., като в сравнение с предходната има лек ръст от 300 хил. лв. Дружеството е на печалба и двете години. За себе си компанията казва, че разширява всяка година обема на своето производство чрез закупуване и аренда на земеделска земя с изградени съоръжения за оризопроизводство.

Основно в преработката пък се развива компанията "Агрино", която за 2014 г. има приходи от 6.4 млн. лв. От сайта на фирмата става ясно, че първоначално тя се занимава с търговия и обработка на ориз, след като закупува оборудване от Индонезия. През 2012 г. първоначалният капацитет на продуктовата линия е увеличен от 2.5 тона на час на 16 тона на час. Компанията реализира продукта си както на местния пазар, така и в Турция, Румъния, Словакия, Чехия, Полша и Албания.