🗞 Новият брой на Капитал е онлайн >>

Въвеждането на квоти е признание за поражение

Красимира Джисова

Бюлетин: Вечерни новини Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Темата на дебата предразполага към злоупотреба с обобщения, но ако ще говорим за "неблагоприятните условия за професионално развитие на жените", като за начало е по-добре да пропуснем думата "професионално". В България някак традиционно благоприятното се развива изключително неблагоприятно, а неблагоприятното – изключително благоприятно. И макар да има примери в подкрепа на твърдението на Петя Кирилова-Грейди, че в очите на назначаващите жените са "потенциални майки и болногледачки", българките са възпрепятствани предимно от собствените си семейства, а не от онези, които се предполага да ги назначат. Когато мъжете говорят за майчинството и семейството, те всъщност рядко говорят за майчинството и семейството, а по-скоро за собствените си удоволствени преживявания, осигурявани им от контрола на една представа, която обещава на жените ролята на дребни съпруги и майки на гиганти. Да се коментират изказвания като "мястото на жената е в кухнята", за мен може и да е същото като да участвам в спиритически сеанс, но много българки са упоени от това вечнозелено послание. Трябва да призная, че не съм особено чувствителна към техните проблеми, тъй като прекалено често те ги приемат с удоволствие и ги рекламират като "семейно щастие". В края на краищата, човек не избира времето и (до определена възраст или по неблагоприятно стечение на обстоятелствата) мястото си, но поне може да избере дали да им се посвети.

Сексистката риторика все пак не е само риторика на сексистите, а и на онези жени, които приемат пола си за социална услуга, раждането за "изключително постижение", а майчинството като шампионат. За тях жената-лидер е презряна кариеристка, чийто образ се покрива с образа на феминистката, от своя страна възмутително далеч от модела на сантименталната робиня, която изпълнява мъченически чуждите желания и впоследствие събужда онова разбиране, с което се отнасяме към прегрелите електрически уреди като просто ги изключваме за известно време.

Дали поради липса на историческа чувствителност, страх или пресметливост, дори изключително образовани жени отказват да признаят, че дължат днешните си възможности и права именно на феминистките (независимо дали са се заявявали като такива) и техните поддръжници, които са отстоявали равноправието и равнопоставеността на половете: възможността да решават как да изглеждат; правото да участват в управлението на държавата, чиито "лидери" раждат; свободата да са изобразяващи, а не само изобразявани и т.н., дори такива обикновени решения като да останат сами, без да бъдат осмивани или презирани заради това. Е, как мъжете да забележат и оценят това, което жените отказват да забележат и оценят, докато удовлетворяват ролята, избрана им от доминиращия пол и приравнена с една лепкава идея за природен дълг? Ако такива въпроси не бяха поне малко актуални, днес нямаше да има основание за дебат върху квотите, за предлагане на тяхното въвеждане. Но както вече отбелязах във встъпителната си теза, реализирането на тази реформа започва с признание за поражение, узаконяване на дискриминацията, не гарантира избора на необходимите професионалисти, не е доказателство за (успешно) лидерство и не съдържа потенциал за всеобхватност.

Разбирам, че унижението постепенно се превръща в самоунижение, а самоунижението в част от модела за добре функциониращо общество, което ще се разпадне, ако жените не са в кухнята и не са бременни всяка година. Държавата ще рухне, ако жените участват в политиката. Бизнесът ще се сгромоляса, ако жените влязат в бордовете на компаниите. Светът ще свърши, ако жените се увеличат. Както и че зад това оглушително дрънчене стоят нервните пръсти на онези мъже, които се страхуват от упадъка на своята мъжественост. Тя може да съществува, само ако има подчинение, йерархии, действащи в ущърб на жените и на онези мъже, които не използват пола си като пиедестал, от който да диктуват историята. От друга страна, темата за лидерството в България продължава да е доста долнопробна и непрекъснато се колебая дали си струва да я обсъждаме, вместо просто да реагираме вегетативно. Разполагаме с твърде много примери за големи падения, но не и с големи примери за израствания (изброимите изключения очевидно не влияят правилото и не се радват на публично внимание). Така че за мен остава неприемливо участието на жените в управлението да се изразява в някакъв семпъл статистически реванш с инсцениран триумф, който ще украси пипалата на олигархията, вместо да се отстояват активно, целенасочено и необратимо платформи и идеи за самостоятелно развитие, противопоставящи се на добре контролирания произвол, привидна конкуренция и притъпяващи социалните рефлекси дози власт.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал