"Враждебна" България

Кризата с посрещането, настаняването и предоставянето на закрила на сирийските бежанци, в която сме свидетели и участници през последните два месеца, много напомня на проблема със sms кампаниите за лечението на тежко болни хора. В условията на пробито здравеопазване, здравето на ужасно много хора е за сметка на дарителите, а животът им зависи от това колко sms-a са успели да съберат. Дали сирийците в центровете за настаняване ще ядат днес зависи от това дали ще се появят добри хора с торби с лютеница и хляб на оградата. Звучи цинично, но е факт. 

Защото независимо дали става дума за приемането на бежанци от такъв мащаб, за скъсаната язовирна стена на село Бисер, за загиналите миньори в "Ораново", проблемът е един и същ - неспособността на българските институции да предвиждат проблемите, да действат превантивно, да реагират уместно при кризи и да работят в синхрон за изход от тях. За сирийците това е един особено болезнен парадокс - да избягат от държава в руини, за да се озоват в държава-разграден двор.

Защо има криза 

Месец и половина след първия съвет за сигурност към Министерския съвет с тема Сирия, който доведе до създаването на национален кризисен щаб, има някакви наченки на организация. Добър знак беше смяната на ръководството на Държавната агенция за бежанците. Работи се по привличането на допълнителни средства и експертна и техническа помощ от ЕС. Увеличен беше капацитетът за приемане на хора. Разкрити бяха още центрове за настаняване. Започна наемането на служители за по-бързо обработване на молбите за убежище. Разкри се и център за обработка на данните в Елхово. Всяко министерство започна да проучва ангажиментите си по обгрижването на тези 6500 души (към момента) и да предоставя пред парламента и медиите актуална информация за обстановката. Мобилизацията на институциите се отбелязва и приветства от Върховния комисариат на бежанците към ООН. "Наблюдаваме отговорно отношение на правителството, както и повишена координация между България и Европейския съюз", отбелязва представителят на организацията за България Борис Чеширков. 

Независимо от това обаче усещането за хаос, несигурност и несправяне с проблема остава. Правозащитната организация Български хелзинкски комитет поиска оставката на правителството тази седмица заради нечовешкото и унизително третиране на търсещите закрила от Сирия - от това, че бежанци биват задържани в центровете за нелегални имигранти, през това, че биват съдени по бързата процедура в районните съдилища, до неприемливо лошите условия, в които се настаняват семейства с малки деца. Липсва институционален отговор на базисни нужди на хората - в новооткритите центрове в София "Враждебна" и "Военна рампа" няма храна, канализация и топла вода. Няма лекар, нито дори служител на Държавната агенция за бежанците. На сериозен риск са изложени животът и здравето на стотици хора. Да припомним, България има не просто хуманна, а правна отговорност да приеме и да се погрижи за бежанци, жертви на тежък въоръжен конфликт.  

В същото време проучване на обществените нагласи на "Алфа рисърч" през септември показа, че 83% от българите изразяват опасения, че нарастващият брой бежанци крие рискове за сигурността на страната. Това схващане е тъкмо резултат от първоначалния институционален шок. Социолозите отбелязват, че в каква посока ще се развият обществените нагласи зависи от реакцията и мерките на институциите. "Докато техните действия са половинчати, а информацията, която предоставят, недостатъчна, обществото ще продължава да проявява своите притеснения и поляризирано отношение", се казва още в изследването.  

Едва ли някой се е вслушал в тези съвети, защото изказванията на ангажираните министри и зам.-министри често са съвсем разнопосочни. Едни говорят, че се обсъжда затваряне на границата или изграждане на стена (мерки, които не отговарят на международните ангажименти на страната по един куп конвенции и които категорично се отхвърлят от българския еврокомисар Кристалина Георгиева - вижте интервюто). Други ги опровергават часове по-късно. Недопустимо е при наличието на кризисен щаб, всекидневни срещи и обсъждания месец и половина по-късно да няма единна позиция на институциите. Както и консенсусен отговор на въпроса какво правим за тези хора днес, утре или след няколко месеца.

Тази институционална шизофрения не само тревожи обществото, защото създава впечатлението, че държавата няма контрол над проблема, но е и поредният удар върху и без това сринатото доверие в правителството. На дневен ред вече идва и въпросът дали самите управляващи си вярват, че могат да се справят с управлението на тази криза.

Кризата със сирийските бежанци не беше предизвикана заради липсата на средства. Напротив, проблем е на планиране и организация. Ако България беше прогнозирала правилно засилването на потока, можеше да усвои и съответните средства, които ЕС предвижда за такива ситуации. Те и в момента са на разположение на страната ни (вижте колко средства са ни необходими, за да посрещнем бежанците).

Гладуват ли наистина бежанците 

На входа на бежанския лагер във "Военна рампа" има стара бариера, зад която достъпът е забранен. (Освен за БЧК и още няколко НПО.) Зад нея живеят около 700 души. Отпред на паркинга обикновено се боричкат и играят деца, които първи се подреждат пред спиращите с дарения коли. Торбите с храна изчезват за броени минути.

Държавната агенция за бежанците не допуска журналисти вътре в самите центрове за настаняване. От една страна, това е разбираемо, защото не бива да се усилва травмата на търсещите закрила с камери и неуместни въпроси. От друга обаче по този начин ДАБ си спестява улавянето от медиите на много неудобни за тях гледки. От разкази и снимки на правозащитни и дарителски организации, доброволци и изтеклите кадри от скрита камера сглобяваме следната картина за условията на живот в новооткритите центрове във "Враждебна" и "Военна рампа". 

Една голяма част от настанените там още не са регистрирани в бежанска процедура и нямат достъп до 65 лева, с които да си осигурят храна. Една баня, при това в окаяно състояние, се полага на 100 души. Няма топла вода на всеки етаж. Тоалетните са запушени, мръсни, от тръбите текат фекалии. Няма отопление. Електрическата инсталация е неизправна. Няма сметоизвозване. Леглата са походни. Някои спят на дюшеци. Семействата си заграждат лично пространство с провесени през помещенията чаршафи. Не всички имат одеяла. Няма условия за приготвяне и съхранение на храна. Всички тези хора нямат достъп до лекар, а са с остра нужда от медицинско обслужване. Много деца са с висока температура.

Във "Враждебна" и "Военна рампа" няма служители на ДАБ. Никой, който да говори и изслушва хората. Да им дава информация по процедурата им. Да помага при спешни случаи. Да състави списък на нуждите им и да внася ред при раздаването на дарения. Директорът на бежанската програма на Българския червен кръст Мариана Стоянова смята това за недопустимо. Тя разказва, че хората са страшно изнервени от неизвестността и от притеснение за здравето на децата си. В безпомощността си се случва да изразяват гнева си към дарителите, които им носят храна, дрехи и санитарни материали.

Така например първата акция на Българската хранителна банка (БХБ) за доставяне на кисели млека в лагерите се проваля, защото лидерите на групата отказват да приемат храната в знак на протест срещу лошите условия на живот. "Някой преди нас беше минал и беше оставил индивидуални пакети, в които имаше сухари, маргарин, лютеница и консерва. Не знам дали това е помощта от ДАБ или от частен дарител, но тази храна беше непокътната", спомня си Цанка Миланова, изпълнителен директор на БХБ. Казва, че тя, уви, само е можела да изслуша исканията им и да алармира институциите, тъй като представител на ДАБ отново няма. Втория път успяват да доставят храната успешно благодарение и на съдействието на БЧК. Стъписват се, когато виждат децата да гребат киселото мляко с ръце, защото нямат лъжици на разположение.

Според Мария Черешева, която от месец се занимава активно с доброволчески акции за набиране на помощи за бежанците, хаосът с хуманитарната помощ и осигуряването на най-базовите нужди на бежанците, скоро ще бъде овладян. Вече има признаци на подобрение, твърди тя, като например по-свободния достъп до приютите и това, че помощите вече не се раздават в храстите. Остава обаче проблемът със счупената комуникация между институциите. Липсата на гъвкавост в агенцията за бежанците, БЧК, общините е толкова голяма, че отказват помощ на готово и без пари от преводачи например, преподаватели, хора, които да помагат с организацията на целия процес. Обикновени хора и фирми с възможности предпочитат да се обърнат към Мария и други доброволци, ако имат желание да помогнат на бежанците, отколкото към институциите, просто защото не им вярват. 

Winter is coming

"If not Jesus who else will die for me."* Този надпис е един от многото, украсяващи голите бетонни стени на изоставения строеж, който се намира на метри от Държавната агенция за бежанците в "Овча купел", в поле, осеяно с магарешки бодили. Строен някога за хотел, сега той приютява чужденци, които нямат къде да живеят. Когато отиваме, ни посреща групичка млади афганистанци, които са седнали във високата трева. Ядат слънчогледови семки. Говорят само фарси. Не се разбираме. Посочват ни безмълвно къде спят - единственото помещение, в което има стени от всяка страна. Вместо врата има найлони, а всичките им вещи са един дюшек и няколко одеяла. От дългия коридор внезапно изниква дребен човек, който говори много правилен и богат български. Оказва се, че е от Ирак, но живее тук от 30 години. Учил е в България. От година и половина е безработен, но поне има покрив над главата си. Сега си изкарва прехраната, като превежда на изпаднали в беда чужденци. За групата афганистанци ни разказва, че са били изгонени от РПЦ - София, защото там няма места. Някои чакат за статут, други вече имат. Полицията честичко ги навестява. Както впрочем и кварталните банди, които горят одеялата им и ги поступват. От ксенофобски набези обаче повече страдат африканците, разказва иракчанинът Мехмед. Той се е заел активно да търси жилище на момчетата. Преди дни дори са идвали от общината с обещание да направят "нещо".  

Разказваме ви историята на афганистанците, защото същата съдба грози много от сирийците, които чакат да получат бежански или хуманитарен статут. В момента, в който го получат, те ще спрат да получават помощта от 65 лева, ще трябва да напуснат центровете и да си търсят сами жилища и работа. Според сирийците от Асоциацията за свободна Сирия една голяма част от тях ще се запътят към Западна Европа, където имат близки и роднини. Въпросът е обаче как да помогнем на тези, които останат и, както много българи, ги очаква трудна зима. 

"Отговорността на България не може да приключи с признаването на статут", отбелязва Борис Чеширков от ВКБООН. "Нужно е да се подаде ръка в началото. Да се осигури езиково обучение по български. Да има социална ориентация. Подготовка за започване на работа в новата страна. Да, основната роля е на държавата, но не е единствената. Неправителствените организации могат да допринесат много, за да работи интеграцията в полза на бежанците и на страната. Може би най-важната роля е на обществото. Не бива да мислим, че бежанците започват от нула. Да, по-трудно им е, защото нямат близки и приятели все още, но имат и своите умения. Само през последния месец съм срещал хирург, готвач, студент по икономика, учителка по английски. Не бива да забравяме, че преди да избягат, преди бомбите и куршумите, бежанците са имали нормален живот."

Осигуряването на жилище след напускане на центровете е една от най-сложните задачи пред бежанците. Оказва се, че дори да имат заделени средства, голяма част от тях се сблъскват с, меко казано, негостоприемно отношение при търсенето на квартира. Това разказва Мария Черешева, която звъни на брокери и ходи по огледи вместо две семейства и един младеж от Сирия, на които търси жилища в София. "Един от десет наемодатели се съгласява, след като разбере за какво става въпрос", казва Мария. 

Освен това съществува следният институционален нонсенс. Ако си записан в интеграционната програма към ДАБ, имаш право на месечни помощи за квартира. За да се запишеш в нея обаче, трябва да представиш постоянен адрес. Програмата освен това е само в София, където наемите са най-високи. Интеграционният център със сигурност ще трябва да  увеличи капацитета си, а също и да разкрие своя регионална структура. Ако искат да управляват процеса по-разумно поне на втория етап, институциите ще трябва да привлекат и НПО за свой партньор. 

В един от малкото слънчеви есенни дни на поляната пред РПЦ - София, стоят много семейства с деца. Децата играят. Възрастните си говорят, някои се смеят, а други мълчат с поглед взрян в хоризонта. Сред притихналите са Али и съпругата му от Алепо. В България са от месец. Приемат с много мъдрост и спокойствие всичко около себе си. Не се оплакват. Тревожат се само, че шестмесечното им бебе не е включено в програмата за ваксинация. Защото тя обхваща децата над една година. Бебето е горе в стаята и спи, защото нощем не може. Нямат никакви скътани пари. Всички свои спестявания са дали на каналджиите, за да ги доведат дотук. Хоризонтът им е утре. Радват се на всеки ден, в който са добре и са заедно. За всичко останало разчитат на Аллах. Благодарят на българите за подкрепата. И често повтарят: "Нищо не искаме. Нищо не чакаме."

* "Кой, ако не Исус, би умрял за мен"

По темата работиха Десислава Лещарска и Елена Старидолска 

Фотограф : Надежда Чипева