Проф. Ийън Рамзи: Личният фалит помага на хората да се върнат в икономиката

Общо взето, това са двете основни разлики в различните системи за личен фалит. Има разлика също така и кой управлява процеса. В някои държави това е държавна агенция. Например във Великобритания това е Службата по несъстоятелността (The Insolvency Service), която управлява голяма част от личните фалити, тъй като това е дейност, която не е доходоносна за частния сектор. В Щатите юристите играят важна роля в процеса, подпомагайки гражданите да подадат молба за обявяване в несъстоятелност пред съда. Това са базовите разлики.

Според вас близко ли е ЕС до общо законодателство в тази сфера?

- Има проект на директива за превантивно преструктуриране (Директива относно рамки за превантивно преструктуриране, предоставяне на втори шанс и мерки за повишаване на ефективността на процедурите за преструктуриране, несъстоятелност и опрощаване на задължения и за изменение на Директива 2012/30/ЕС, бел. ред.). Част от нея се занимава с физически лица, т.нар. частни предприемачи, за които препоръчва периодът за освобождаване в държавите членки да не е по-дълъг от три години. Тази директива на практика поставя под шапката на личния фалит не само физическите лица, а и дребния бизнес, потребителите, самонаетите.

Какви са основните ползи от въвеждането на процедура по несъстоятелност на физическите лица?

- Общата идея е, че процедурата позволява на хората да се върнат по-бързо обратно в икономиката. Да бъдат по-продуктивни, да консумират отново. Когато имаш рецесия, този механизъм позволява на икономиката да се възстанови по-бързо. Именно такъв аргумент беше използван от ЕК в защита на директивата, а именно, че САЩ вероятно са се възстановили по-бързо, тъй като имат по-либерално законодателство за личен фалит.

На съвсем базово ниво, ако говорим за икономически и социални ползи, очевидно личният фалит облекчава гражданите от трудностите — от това един човек да бъде свръхзадлъжнял за дълъг период от време, да бъде преследван постоянно за дългове, които така или иначе не може да плати, да бъде принуден да се скрие и да стане част от сивата икономика и така бюджетът да загуби приходи от данъци и осигуровки. Има много проучвания, които показват, че свръхзадлъжнелите хора са много стресирани и това нанася щета на тяхното психическо и физическо здраве, те са по-ниско продуктивни и т.н.

Процедурата за личен фалит насърчава предприемаческата култура, защото това намалява риска, когато си на загуба. Ако се провалиш, можеш да започнеш отново.

В тази посока е и основният аргумент на ЕК да иска намаляване на периода, след който се опрощават дълговете.

Друга полза е, че кредиторите са принудени да признаят дадени вземания за несъбираеми и така финансовите им отчети стават по-достоверни, вместо да бъдат пълни с лоши кредити, които отчитат като актив. Освен това личният фалит възпитава по-отговорно кредитиране.

Основният аргумент, когато става дума за полза за кредиторите, е, че имуществото на длъжника се разпределя по-равномерно и подредено. Така всеки един кредитор може да получи разумна част от имуществото. Това е далеч по-честно, отколкото един безскрупулен кредитор да прибере всичко.

Но да бъдем честни. Хората, които достигат до тази процедура, имат малко или никакво имущество. Единственото значимо имущество може да е домът им.

Какви могат да бъдат аргументите срещу подобен механизъм?

- На първо място това е моралният риск. Винаги когато се въвежда подобно такова законодателство, се поставя този проблем, че хората ще започнат да взимат заеми, за да не ги върнат. На следващо място е рискът от измама. Честно казано, има много малко доказателства за това. Повечето банкови системи имат механизми да се борят с това. Освен това законодателството за личен фалит слага защита на подобни злоупотреби — може да използвате процедурата веднъж за дълъг период от време, кредиторите могат да обжалват действия на длъжника, кредити, взети малко преди искането се изключват от процедурата.

Друг аргумент е, че личните фалити имат връзка с кредитирането. Да се направи сериозен анализ на това е трудно, защото, от друга страна, липсата на подобен механизъм води до свръхкредитиране, тъй като кредиторите знаят, че длъжниците им няма как да се измъкнат. Тогава вече можем да говорим за морален риск за кредиторите, нали.

Банките винаги са против за всяка промяна, която либерализира личния фалит. В САЩ банките лобираха много за реформа в началото на века. Тяхната теза беше, че цената от по-либералния режим се плаща от обикновените потребители. Малко след приемането на законодателството, което действително затегна режима, беше проведено едно икономическо изследване. Ако приемем, че банките са прави, то това трябваше да се отрази на цената на кредита. Това изследване показа, че не само не се отразява, но банките правят повече печалба, която не стига до потребителите под формата на по-евтини кредити.

В България има притеснения, че проблемите, които съществуват около фирмената несъстоятелност (използването на процедурата за измамни цели), могат да се пренесат към личната при въвеждането й. Какво мислите за подобни аргументи?

- Не познавам ситуацията в България от гледна точка на институциите, но това е съвсем резонен аргумент. Много е важно да има съществуваща добра институционална рамка по отношение на несъстоятелността.

Трябва да е ясно, че ако няма доверие в институциите, системата ще се срине. Ключова роля играят посредниците - юристи, специалисти по несъстоятелност, които са връзката между кредиторите и длъжниците. Ако кредиторите нямат доверие в тях, те няма да работят с тях.

Именно заради липсата на доверие несъстоятелността не преработи в някои държави като Южна Африка. В други държави, например Гърция, районните съдилища, които трябваше да поемат личната несъстоятелност, се оказаха свръхнатоварени, а освен това нямаха опит с подобни дела, нямаха нужната финансова експертиза.

В САЩ има тясно специализирани съдии и адвокати, които се занимават с несъстоятелността и те вдъхват доверие на цялата система.

Какво мислите за проекта за закон, който е предложен в България?

- Системата, която предлагате, е базирана в съда. Ще има ли този съд капацитет? Гражданите ще имат право на правна помощ, но има ли там специалисти по финансово право, защото материята е специфична. Например трябва да можеш да боравиш с бюджет. Развиването на подобна експертиза е изключително важно.

Периодът за освобождаване от задължения, който се предлага, е десет години, а това е твърде дълго. Освен това е записано, че за да се открие производство, съдията трябва да прецени какви ще бъдат приходите на човека за следващите десет години, за да приеме, че няма шанс да върне задълженията си. Тук има момент на спекулация. Този подход вероятно ще засегне най-много младите хора, за които съдът ще каже - ти си млад и вероятно след някоя друга година ще си намериш работа, т.е. нямаш нужда от защита, тъй като ще взимаш добри пари и ще върнеш задълженията си. В Швеция имаше подобен подход и ефектът беше точно така.

Това, което се предлага в България, е доста строго като регулация. Това донякъде е обяснимо. В която и да е било държава, когато се опиташ да въведеш система, която казва "няма нужда да си плащаш дълговете", ще звучи спорно на първо време.

От друга страна, проблемът при такова стриктно законодателство е, че в крайна сметка много малко хора го използват. Така се случи в Полша. След време режимът беше направен по-либерален.

Интервюто взе Росен Босев