Несъстоятелни опити за спасяване на "вечния" длъжник?

За да се справят с този проблем повечето правни системи в Европа са въвели възможност дълговете, независимо колко са обременителни, да се погасяват след изтичане на определен период от време или изпълняване на формална процедура. В тези случаи кредиторовото доверие се оказва предадено, тъй като правото да се събере дълга (на правен език – "вземане") се губи и кредиторът трябва да "пие студена вода", губейки своята инвестиция. Това решение уврежда индивидуалния кредитор, но е в полза на обществото, тъй като оставя голяма част от длъжниците икономически активни и с перспектива за нормално участие в икономиката, а и гарантира определен социален мир, при който всеки кредитор поема собствения си риск, без да го прехвърля на длъжниците си.

Лесните (и неправилни) решения

Действащото българско право също предвижда периоди, след изтичането на които дълговете се погасяват. Тези правила се наричат в закона "погасителна давност" и почиват върху идеята, че бездействието на кредитора да събере дълга си води до неговото погасяване. Повечето дългове се погасяват по давност, ако кредиторът не поиска да си ги събере до пет години от датата, на която е следвало да му се плати (тъй като повечето дългове са срочни, това е денят на т.нар. "падеж"). Проблемът на този институт е, че той по-скоро действа не в полза на длъжниците, а във вреда на "мързеливите" кредитори, които не правят опити да си потърсят парите.

Това е така на първо място, защото давността не се прилага служебно – съдът не може да прецени, че за даден дълг е изтекъл предвиденият в закона давностен срок, ако длъжникът не му посочи това. При това процесуалните закони предвиждат, че това трябва да стане почти незабавно след получаване на съобщение, че срещу някого се води дело – с възражението срещу заповед за изпълнение или с отговора на исковата молба, с който процесът започва. Има и още един недостатък – със започване на съдебно дело давността "замръзва" – срокът спира да тече, докато трае процесът, а след това се подновява винаги с нови пет години (тъй като законът понякога предвижда и по-кратки давностни срокове). Така е възможно един дълг, който е трябвало да се плати и преди 15 години, да бъде събран със средствата на принудителното изпълнение ведно с тежащите върху него натрупани лихви и разноски (в този период лихвите е възможно да са станали много по-големи от основния дълг – т.нар. "главница").

През април 2015 г. група народни представители от ПП "ГЕРБ" за пръв път формално внесоха две предложения за изменение на съществуващия в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) режим на погасяване на дълговете – на първо място се искаше лихвите и разноските по даден дълг да се погасяват след главницата по него, а също така и да се въведе абсолютна давност от десет години, която да погасява всички дългове на физическите лица, без значение дали кредиторът е действал активно, за да ги събере, или не. С различни модификации промяната беше предложена и в законопроекти за изменение на Гражднаския процесуален кодекс (ГПК) през май 2017 г. и юли 2017 г. и от народни представители от 44-тото Народно събрание – от групите на ПП "ГЕРБ" и "Обединени патриоти".

На пръв поглед това решение е рационално, защото веднага облекчава длъжника от растящите му главоломно дългове, като намалява лихвите, а в последствие и напълно го освобождава от старите задължения, като ги "покрива" с абсолютна давност и така ги прави несъбираеми по принудителен ред. То се прилага при публичните вземания на държавата и общините, които дори служебно прилагат абсолютната давност. Решението обаче създава няколко концептуални проблема – на първо място то не държи сметка за правата на кредиторите, които също имат легитимен интерес да съберат вземанията си. В това отношение България има тежък опит от 90-те години на двадесети век, когато принудителното изпълнение по законен ред беше толкова трудно, че кредиторите прилагаха множество други способи, за да гарантират събирането на вземанията си – прехвърляне на собственост срещу мъгляво задължение за връщането ѝ (изрично забранено от чл. 152 от Закона за задълженията и договорите), психологически натиск срещу длъжника, а понякога и физическо насилие.

Абсолютната давност заплашва с връщането на това състояние, тъй като при нея кредиторите не могат да повлияят на теченето на срока. При сега действащия режим във всеки случай, в който кредиторът опита да заведе съдебен процес за вземането си или да го изпълни по друг предвиден в закона начин, давността спира.

Това означава, че дали ще запази вземането си зависи единствено от волята на кредитора. Напротив, при абсолютната давност изходът на спора относно това дали се дължат пари зависи от времето, в която спорът ще бъде разглеждан в съда. При действието на ГПК от 2008 г. съдебните процеси рядко се проточват повече от пет години, но това не е невъзможно. В този случай ще се окаже, че един кредитор с напълно легитимно вземане се оказва лишен от правата си по вина на държавата. От своя страна това му дава възможност да поиска загубените си пари пряко от държавата, тъй като съгласно чл. 7 от Конституцията тя е отговорна за вредите, причинени на гражданите от действия на нейни служители. Тъй като липсва нарочен ред за разглеждане на такива искове абсолютната давност би предизвикала вълна от нови съдебни процеси и огромни разходи за държавата, която ще трябва да поеме загубените вземания на кредиторите. Отговорността на държавата е и отговорът защо абсолютната давност се прилага при публичните вземания, но не е така лесно да се приложи към частните – кредитор на публичните вземания е държавата и когато тя не положи достатъчно усилия за навременното им събиране, то губи единствено собствените си права. При прилагане на абсолютната давност към частни вземания ощетените кредитори ще бъдат гражданите и техните организации.

На второ място въвеждането на вземания, които не се погасяват с абсолютна давност, и такива, които се погасяват, създава сериозно неравенство между кредиторите, което трудно може да бъде оправдано със социални мотиви. Предвиждаше се абсолютна давност да има само за дълговете на физически лица – нетърговци, но и за дълговете от търговска дейност. Няма обаче никаква гаранция, че един нетърговец не може да бъде в пъти по-платежоспособен от малко семейно предприятие с трима работници. Така подобен режим за погасяване на задълженията би засегнал друг принцип на Конституцията – залегналото в чл. 6 равенство на гражданите пред закона. Друг проблем е, че при подобни разграничения всяко неплащане ще доведе до война между кредиторите, когато длъжникът няма достатъчно средства да покрие всичките си задължения. Кредиторите с вземания, непокрити от абсолютна давност, ще имат стимул да протакат съдебни процеси, за да може останалите да загубят вземанията си и така първите да се "наредят отпред" на опашката на удовлетворените.

Европейската практика – несъстоятелност на физически лица

За да се избегнат противоречията при прилагане на абсолютната давност, европейските правни системи са се ориентирали към друг модел на облекчаване на длъжника – това става чрез уреждане на производство по несъстоятелност за физически лица. Повечето европейски държави са възприели подобен модел, като според доклад на Световната банка през 2011 г. 19 държави от Европейския съюз имат възможност за провеждане на такова производство в законодателството си. Подобни системи съществуват и в САЩ, Япония, Бразилия, Русия и Украйна. За разлика от тях засега българският закон предвижда несъстоятелност само за търговците.

За какво става въпрос? Производството по несъстоятелност, за разлика от индивидуалното предварително изпълнение, се активира тогава, когато един длъжник твърди, че не е в състояние да покрива дълговете към всички свои длъжници. В този случай съдът или друг орган забраняват на кредиторите да търсят предварително изпълнение, докато не се установи имущественото състояние на длъжника. Откриването на производството се обявява публично (в България при търговците това става в достъпния в интернет търговски регистър), като се отправя покана към всички кредитори да обявят вземанията си. След това се установява доколко длъжникът може да покрие тези вземания и дали някои от тях се оспорват. Производството може да завърши по два начина – или със сключване на споразумение на длъжника с кредиторите му (споразумението се одобрява с мнозинство, а не с пълно единодушие, за да не може един кредитор да бойкотира процеса), или с ликвидация (превръщане в пари) на имуществото на длъжника и освобождаването му от всички задължения, които не са били погасени от събраното в производството.

Предимството за длъжника при несъстоятелност е преди всичко фактът, че след приключване на производството всички негови задължения, които не са били изпълнени в хода на производството, се погасяват, освен при наличие на особени фактори (напр. извършено престъпление). След изтичане на определен период от време длъжникът може пълноценно да се завърне към нормалната си икономическа активност. Кредиторите пък печелят от публичността на производството, тъй като могат да оспорят вземания, които според тях са фиктивни (създадени изкуствено от длъжника, за да прехвърли своето имущество на близки лица), а освен това не зависят по никакъв начин от действията на трето лице – държавен орган (най-често съдът), както биха зависили при въвеждане на абсолютна давност. Би могло да се каже, че производството по несъстоятелност гарантира развитието на отношенията по начин, който най-добре пасва на действителността – кредиторите ще получат онова, което биха могли да получат с оглед възможностите на длъжника, а той ще плати само онова, което може да поеме, без да се налага да се укрива. За да има все пак санкция за несъстоятелния длъжник обикновено се предвижда, че след обявяването му в несъстоятелност той губи някои свои права на финансова независимост – напр. не може да получава кредити, за период от няколко години след края на производството.

За да осигурят тези цели повечето държави предвиждат особен режим за несъстоятелността на физическите лица, които не са търговци. Така например в Германия и Австрия се предвижда съкратена процедура, в която длъжникът се освобождава от някои такси и разноски в производството. В други случаи (Франция, САЩ, Хърватия, Русия) е предвиден особен ред за извършване на това производство по опростени правила.

При наличието на широк консенсус за нужда от въвеждане на такова производство не е чудно, че и в България вече са предложени два законопроекта за защита при свръхзадълженост на физически лица – един беше внесен в 43-тото Народно събрание от депутати от АБВ (на 12.02.2015 г.), а друг – в сегашния парламент от групата на Обединените патриоти (на 21.07.2017 г.). Има ли шанс те да се приемат?

Трябва ли несъстоятелност на физически лица в България

Отговорът на този въпрос зависи до голяма степен и от обществените нагласи. Очевидно посочените по-горе две политически сили имат желание да се създаде несъстоятелност и за физическите лица. Желанието да облекчи длъжниците, включително чрез разработване на нови правни средства, беше изявено наскоро и от омбудсмана Мая Манолова.

В същото време на проведената на 6. октомври 2017 г. конференция по повод десетгодишнината от приемането на действащия ГПК представителят на Съюза на съдиите – съдията от Върховния касационен съд Борислав Белазелков, заяви, че за физически лица не трябва да има "пълна", а "мъничка" несъстоятелност. Друг търговски съдия заяви наскоро в интервю за медиите, че в българия несъстоятелността не се използва за преструктуриране на дългове, а основно с измамливи цели, което може да се разтълкува като нежелание за разширяване на това производство.

Какво обаче казват досега внесените в Народоното събрание проекти – прави впечатление, че това са изключително кратки закони (с 35 до 37 разпоредби), които по-скоро скицират основни положения в уредбата на несъстоятелността, без да навлизат в детайли. Авторът на настоящата статия е правил опити да систематизира необходимите правила за уреждане на едно функциониращо производство, като за това са необходими между 80 и 100 разпоредби. Най-актуалният работещ закон за потребителска несъстоятелност в ЕС – този на Хърватия, съдържа 81 разпоредби. Поради това наличното дотук като предложени законопроекти е крайно недостатъчно, а в правната доктрина в България съществува само едно познато ми съчинение по въпроса – "Несъстоятелност на лице – нетърговци" на д-р Янка Тянкова (2012 г.).

И все пак – кои са добрите и лошите страни. Най-голямото достижение на предложените досега законопроекти е, че концепцията им за основание за откриване на производството по несъстоятелност е добросъвестността на длъжника. Този принцип изрично е залегнал като основание за освобождаване на длъжника от отговорност в повечето закони за несъстоятелността, включително е изрично регламентиран в Германия, Австрия и Хърватия. За съжаление обаче провеждането му в законопроектите е отишло съвсем малко отвъд декларирането на принципа – нарушението му не е предвидено като основание за прекратяване на производството, не е предвидено дали и как той действа, ако длъжникът вече е сключил с кредиторите си договор за преструктуриране на дълга, нито е казано как се установява недобросъвестност. Предвидените презумпции за недобросъвестност също са недостатъчно ясни, като се базират единствено на извършено престъпление.

Силно недостатъчна е уредбата и на двата законопроекта на ефектите от публичността на производството – не е уредена възможност кредитори, които не са споменати от длъжника, да се присъединят в откритата несъстоятелност, не се уточнява кои актове в производството са публични и колко време след приключване на производството данните остават публични. Това е изключително важно, защото дава възможност на кредитори да се присъединят и да твърдят недобросъвестност на длъжника, но също така дава и правото на длъжник, който е излязъл от производството по несъстоятелност на добро кредитно досие, ако все пак плати дълга си.

На следващо място не е предвидена (както например в Хърватия) възможност за бързо уреждане на въпроса в едно предсъдебно производство, което е възможно да обедини всички кредитори (при физическите лица те често са двама или трима). Няма и забрана за започване на производство за минимални по размер дългове – теоретично производството може да се започне и за дълг от 1 лев. Също така не са въведени и правила за изследване на имущественото състояние на длъжника и за предлагане на стабилизационен план. Всичко това са механизми, които ще направят производството евтино и бързо.

Поради това и не би било уместно да се говори за "мъничка" несъстоятелност. Следва да се говори за бърза и евтина процедура. Но ако тя не отговаря на белезите на производството по несъстоятелност – публичност, универсалност на изпълнението, възможност за присъединяване на кредитори, допустимо уговаряне на план за преструктуриране с мнозинство от кредиторите (а не с пълно единодушие), добросъвестност на длъжника и възможност за равно удовлетворение, то неминуемо ще се стигне до злоупотреби. В този случай или кредиторите ще бавят производството, защото за тях е изгодно то да не приключи за дълъг период от време (а в проектите не е предвидено и положението на наследниците на несъстоятелния), или длъжникът ще се опитва да мами. За да се избегнат възможни злоупотреби между кредитори пък са необходими и други средства.

Къде са рисковете

Рисковете, с които един бъдещ закон за несъстоятелността ще се сблъска, са в много посоки. За да бъдат избегнати те, законодателят трябва да обсъди евентуален нов режим изключително внимателно и като отчита всички противоречиви интереси. Иначе са възможни няколко сценария.

На първо място възможно е новият режим на несъстоятелност въобще да не постигне целта си – така например хърватският закон е бил използван от влизането си в сила на 1. януари 2016 г. до май 2017 г. от общо 927 души, като броят на длъжниците със запорирани банкови сметки е над 133 000. Това може да се приеме за умерен успех, тъй като не за всеки длъжник несъстоятелността е подходяща. Но ако производството е твърде сложно, никой няма да го използва. Също така то би се превърнало и в напълно недостъпно, ако няма широка обществена информационна кампания за същността му (тъй като правната уредба не се отнася за търговци и професионалисти, а за гражданите).

Възможно е обаче и производството да се използва за злоупотреба и умишлено избягване на отговорност. Механизмите да се избегне този резултат са два – изключително прецизна законова регламентация на понятието "добросъвестност" и конкретните му измерения във всеки етап на производството и ефективна наказателноправна защита. Тези механизми не могат да функционират поотделно, тъй като изкушението да се освободиш от всичките си дългове, като запазиш вилата в "Бояна", е твърде голямо. За целта законодателният подход следва да е внимателен. Наличната в момента наказателноправна защита е също неадекватна, поне ако съдим по изводите на предходния председател на Върховния касационен съд проф. Лазар Груев в монографията му "Престъпления против кредиторите" (2004 г.). Затова е необходимо преосмисляне и на законодателната рамка на умишления банкрут като престъпление в контекста на новата несъстоятелност на физически лица.

Възможността за тези две неочаквани последици следва да се пребори с възприемане на нов законодателен подход към всеки бъдещ закон в областта на несъстоятелността. Досегашните законопроекти акцентират винаги върху длъжника, показвайки го като жертва на кредитори – акули. Това е така, защото вероятно е по-лесно да си представим кредитора като някоя голяма банка, натискаща малкия човек с огромната си финансова мощ. Но следва да не забравяме, че кредиторът може и да е пострадал от престъпление, който отчаяно се опитва да събере парите си от безскрупулен рецидивист. Поради това законът трябва да даде средства за защита, но и оръжие в ръцете на всички заинтересовани, за да се постигне баланс в резултатите. В противен случай ще се стигне до резултата, предизвикан от толкова много прибързани реформи в България – добри намерения, ужасни резултати.

Надали съществува въпрос дали е необходимо да се приеме закон за "лична" несъстоятелност в България – с оглед на световните тенденции въпросът е кога. За да има истинско облекчение на положението на нуждаещите се длъжници, а не поредна отворена вратичка, през която по-хитрите да се освобождават от задължения, то е необходимо внимателно обмисляне на всяка законодателна инициатива. Едва когато пробойните бъдат запушени, е възможно да се достигне до изгодно за всички решение. И то определено няма да е лесно и бързо взето. Защото е по-добре няколкостотин длъжници да продължат да страдат за още няколко години, ако след това страданието им ще приключи, отколкото те да бъдат облекчени сега, в замяна на което да пострадат други няколко хиляди кредитори за неизвестен период от време. Или казано с думите на Конституцията (чл. 56 и 57): "Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси... Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други."

* Цитираният друг съдия е Милен Василев от Апелативен съд – София в интервю пред BiT.