Съдът в Страсбург: Държавите могат да въвеждат задължителна ваксинация

Аналогичен казус имаше и в България преди две години, след като свещеник от Сливен и съпругата му осъдиха регионалната здравна инспекция за дискриминация, защото едно от децата им, което е без поставени задължителни ваксини, е спряно от детска градина. Случаят предизвика много силно обществено внимание. Очаквано Върховният административен съд отмени решението на сливенския съд и прие, че в случая не може да става дума за дискриминация.

Мария Шаркова: Правото на личен живот не може да се ползва като инструмент, чрез който се налага поведение, опасно за околните

Решението на ЕСПЧ идва изключително навреме, тъй като задава основни стандарти, приложими в случаите на "конкуренция" между общественото здраве и индивидуалните ни права, които в някои случаи могат да бъдат засегнати именно с цел да опазим здравето на другите. То е продължение позицията, заемана в други актове на Съда (например "Карло Бофа и други срещу Сан Марино"). То е изключително балансирано и не поставя основи за конфликти. В условията на бушуващата пандемия често ограниченията на индивидуалните ни права се представят в контекста на някакъв конфликт с общественото здраве, а това е неправилен подход.

Правото на здраве на всеки човек зависи в голяма степен от поведението на околните, като съдът правилно подчертава, че въпросът за ваксинацията намира своите отговори и в принципа на социална солидарност - всеки от нас поема някакъв минимален риск, осигурявайки колективен имунитет, предпазващ цялото общество. Решението не се отклонява от традиционната позиция на съдилищата в Европа и САЩ по отношение на задължителната ваксинация още от времето на "Джейкъбсън срещу Масачузетс", стигайки до същите изводи, до които стига и Върховният съд на САЩ през 1905 г. Трябва да се подчертае, че до същите изводи са достигали също и националните съдилища на редица европейски държави, сред които Испания и Франция.

Кое е важното в случая? Слага се край на псевдоаргументирането на членовете на антиваксърските движения, които съдът умело оборва с анализ на легитимната цел и пропорционалността на задължителната ваксинация. Правото на личен живот не може да се ползва като инструмент, чрез който се налага поведение, опасно за околните. Много е важно, че се слага край на спекулацията, че след като някои държави имат основно препоръчителни ваксини в имунизационния календар, то тогава останалите държави със задължителните ваксини нарушават правото на личен живот.

Всяка държава има свобода да прецени какви действия по опазване на общественото здраве да предприеме, за да постигне колективен имунитет и да защити най-уязвимите. Това е много важно, защото подобни политики следва да се разглеждат в културен, социален, исторически и икономически контекст. Съдът поставя важни критерии за преценка въобще на различни мерки в областта на общественото здраве, които представляват намеса в правото на личен живот. Тези критерии ще са ни нужни и занапред при овладяване на епидемията и разискване на въпроси за въвеждане на задължително ваксиниране за някои професии например.

Особено важни са критериите, касаещи необходимостта на намесата в едно демократично общество и определянето на най-добрия интерес на децата като водещ критерий, обосноваващ необходимостта от въвеждането на тази мярка. Съдът подчертава също така ролята на науката при определянето на ефикасността и безопасността на ваксините. Подчертава се, че недопускането на неваксинирани деца в детски градини не е "наказателна" мярка, а мярка, насочена да защити останалите деца в колектива и техния най-добър интерес.

Съдът подчертава, че действително невъзможността на децата да посещават детска градина влияе върху тяхното развитие и ги лишава от възможността да бъдат обучавани, но това е последица от избора на техните родители да не спазят законоустановено задължение.