Историята на политиките за контрол на стратегическите цени в САЩ

Сегашната инфлационна криза връща темата след 40 години отсъствие от икономическия мейнстрийм

Джеймс К. Галбрейт

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Джеймс К. Галбрейт, ръководител на департамента за отношенията между правителството и бизнеса в училището "Линдън Б. Джонсън" в Тексаския университет в Остин, в статия за Project Syndicate.

С един-единствен коментар в The Guardian икономистът Изабела Вебер от Масачузетския университет инжектира ясна мисъл в дебат, който е потиснат в продължение на вече 40 години. По-конкретно, тя изтъкна идеята, че нарастващите цени изискват наличието на ценова политика. Само си представете.

Съветът за стабилност на заплатите и цените към Белия дом, последният остатък от систематичната ценова политика в Америка, е разпуснат на 29 януари 1981 г. - седмица след началото на мандата на Роналд Рейгън. Това бележи края на серия политики, започнали през 1941 г. със създаването на Службата за администриране на цените и цивилните доставки на Франклин Д. Рузвелт - седем месеца преди японската атака срещу Пърл Харбър.

Американските ценови политики приемат разнообразни форми през следващите четири десетилетия. По време на Втората световна война селективният ценови контрол отстъпва на "общо регулиране на максималните цени" (с някои изключения), което на свой ред отстъпва на пълно замразяване на цените със заповедта за "удържане на ценовия фронт" от април 1943 г.

През 1946 г. контролът на цените е премахнат, но е въведен обратно през 1950 г. заради Корейската война и е отменен пак през 1953 г. През 60-те години администрациите на Кенеди и Джонсън въвеждат ценови "направления". През следващото десетилетие Ричард Никсън налага замразяване на цените през 1971 и 1973 г. Впоследствие се въвеждат по-гъвкави ценови политики, работещи на поетапен принцип. Федералните ценови политики през този период имат двойно предназначение: да се овладяват спешни случаи като войните (или в циничния случай от 1971 г. - преизбирането на Никсън) и за да се координират ключови очаквания за цените и заплатите в мирно време, така че икономиката да достигне до пълна заетост, в която истинските (коригирани с инфлацията) заплати да отговарят на увеличенията в производителността. Заради следвоенния растеж, създаването на работни места и производителността в Америка тези политики са се радвали на широко одобрение сред мейнстрийм икономистите по онова време.

Проблемите се увеличават с разпада на Бретън-Уудската система за международно управление на курсовете за валутна размяна през 1971 г., загубата на контрол над цените на петрола през 1973 г. и възхода на чуждестранни индустриални конкуренти на САЩ (първо Германия и Япония, после Мексико и Южна Корея).

Икономисти - главно Милтън Фридман и Фридрих фон Хайек, дават академично оправдание за премахването на ценовите политики, като произвеждат фантазии за "перфектно конкурентни" фирми, чиито цени се коригират свободно, за да поддържат икономиката във вечно равновесие при пълна заетост.

През 1980 г. Джими Картър успява да наложи контрол над кредитирането - ход, който печели обществено признание, но също така вероятно му струва преизбирането, тъй като икономиката изпада в кратка рецесия. Рейгън и назначеният от Картър за шеф на Федералния резерв Пол Волкър успяват да се справят с инфлацията, защото са готови да платят огромна цена - безработица от над 10% през 1982 г., международна дългова криза, която почти събаря най-големите американски банки и широкоразпространена деиндустриализация, особено в Средния запад на САЩ. Новият макроикономически мейнстрийм защитава тези процеси с тезата, че ценовият контрол винаги се е провалял.

Рейгънистките политики обаче проправят и пътя за възхода на Китай. Както академичната работа на Изабела Вебер показва, икономическата стратегия на Китай през 80-те разчита на ценови контрол с бавни пренастройки, подобен на американските политики от 40-те- с постепенни промени, което позволи на индустрията на страната да достигне зряла фаза в момент, в който американската западаше.

В момента населяваме света, който Рейгън, Волкър и Китай създадоха. В продължение на много години инфлацията остана ниска, защото заплатите стагнираха, а стоките, внасяни от Китай, бяха евтини (както енергията и другите стоки за широко потребление, което се дължеше на силния долар, а по-късно и на шистовия енергиен бум). Но пандемията наруши тези процеси и ни поднесе шок в цената на петрола, както недостиг при автомобилите и някои други стоки. Оттам произлиза сегашната американска "инфлация".

Днешните стратегически цени включват петрола. Въпреки че петролът вече поевтинява заради продажбите от американския стратегически петролен резерв, тази мярка е временна. Енергийната политика и ценообразуването ще бъдат огромно предизвикателство в бъдеще, защото цялата система трябва да бъде трансформирана, за да смекчи ефектите от изменението на климата.

Следва здравеопазването и в частност високите цени на лекарствата. Накрая следва секторът на услугите. Най-шумните оплаквания ще дойдат от тези, които харесват услугите си евтини за сметка на достойно заплащане на хората, които ги предоставят.

Ако проблемите с веригата на доставки могат да бъдат разрешени, сегашната инфлация вероятно ще намалее в началото на това лято, когато миналогодишните скокове на цените на петрола и употребяваните автомобили най-накрая отпаднат от 12-месечните измерители. Но ако инфлацията се запази, правителството трябва да се намеси, за да управлява стратегическите цени. Следващият най-добър вариант е да не се прави нищо, като се декларира твърдо, че политическите лостове ще бъдат използвани за защита на заетостта пред ценовата стабилност, както посочва американското законодателство.

Най-лошият вариант е въпросът да се прехвърли на Федералния резерв, който ще повиши лихвените проценти и ще се бори с инфлацията, като остави американците да бъдат ограбени чрез повишаване на студентските им заеми, наеми, ипотеки и дългове за здравеопазване и в крайна сметка като ги изгони от работа. Това е мярката, за която се застъпват мейнстрийм икономистите от 40 години.