Ще бъде ли Европа най-големият губещ на глобалната сцена

Междувременно в Русия политическите елити са погълнати от фантазиите за възстановяване на териториалните и геополитическите измерения на Съветския съюз и на Руската империя преди него. При управлението на президента Владимир Путин руската политика все повече се насочва към преобръщане на наследството от времето след Студената война. За разлика от Запада - тоест САЩ и ЕС, който се придържа към базовото устройство в Европа след Студената война. И остава ангажиран със защитата на основните ценности, като например правото на страните на самоопределение и неприкосновеност на международно признатите граници.

Опитът на Путин да пренапише историята със сила е не само предизвикателство за европейската сигурност, а е насочен срещу цялата международна система на националните държави.

Тези сблъскващи се ценности и ангажименти направиха конфликта с бившите съветски републики неизбежен, както видяхме в Грузия през 2008 г. В Украйна първият изстрел бе даден, когато Русия анексира Крим през 2014 г., но ескалацията дойде миналия февруари, когато Кремъл поде пълномащабна инвазия в страната и сложи край на периода на мир в Европа. Отново континентът се разделя на два лагера.

Опитът на Путин да пренапише историята със сила е не само трагедия за украинците и предизвикателство за европейската сигурност; той също така е насочен срещу цялата международна система на националните държави. Много от новите и нововъзникващите глобални сили отказват да застанат недвусмислено на страната на Украйна, а някои, следвайки примера на Китай, отиват в лагера на Русия или остават "неутрални" с намерението да спечелят някакво тактическо предимство. Последиците са, че тези държави са склонни да пренебрегнат едно огромно нарушение на базовите принципи, съставляващи глобалната стабилност.

Но по-широкообхватната опасност за международната система произлиза не от войната в Украйна, тъй като Русия е прекалено слаба, за да представлява истинска глобална заплаха. А идва от разрива в отношенията между САЩ и Китай. Наистина, като се изключи войнствената риторика на Китай спрямо Тайван, както и неговите агресивни морски учения във водите около острова, конфронтацията засега е повече икономическа, технологична и политическа, отколкото военна. Но това не бива да бъде успокоение, защото може да ескалира.

Някои от най-големите губещи в тази конфронтация вероятно ще бъдат Япония и Европа. Китайските компании са изградили огромни производствени мощности в автомобилната индустрия, особено при електрическите превозни средства, и са на път да надминат европейските и японските автопроизводители, които дълго време са доминирали в глобален аспект.

Ситуацията се влошава, тъй като отговорът на САЩ спрямо китайската конкуренция е да следва такава индустриална политика, която ще ощети производителите в Япония и Европа. Скорошни законодателни мерки например осигуряват огромни субсидии за автомобилите, произведени в САЩ. От американска гледна точка подобни политики постигат едновременно две цели - защитават големите местни производители и им дават стимул да развиват стратегиите си за електрически превозни средства.

Това е едва началото на много по-голяма глобална конфронтация и стратегическо реорганизиране.

Потенциалният резултат ще бъде цялостна реорганизация на глобалната автоиндустрия, като Япония и Европа (особено Германия) ще загубят конкурентност и пазарен дял. И не на последно място - това важно икономическо развитие представлява едва началото на много по-голяма глобална конфронтация и стратегическо реорганизиране.

Европа не само трябва да поеме големи удари, за да запази своя икономически модел по време на тези промени в глобалната икономика. Но също така ще трябва да се справи с високите цени на енергията, разрастващата се технологична пропаст между континента и двете суперсили, както и спешната нужда за повече разходи за отбрана, за да се възпре новата заплаха от Русия. Всички тези приоритети ще станат още по-важни с наближаването на следващите американски президентски избори, предвид възможността Доналд Тръмп да се върне в Белия дом.

Заради всичко това Европа е в особено неизгодна позиция. Тя се намира в един все по-опасен район и все пак остава конфедерация от суверенни национални държави, които никога не постигнаха желание за истинска интеграция - дори след две световни войни и продължилата десетилетия студена война. В един свят, доминиран от големи страни с нарастващи военни бюджети, Европа все още не е истинска сила.

Дали това ще остане така, зависи от европейците. Светът няма да чака Европа да порасне. Ако тя иска да реагира на днешната глобална реорганизация, по-добре да се задейства скоро, или за предпочитане още от вчера.